Стефка Цанева:
Въпросите на редакцията:
1. Доколко съдържанието на проекта може да се разглежда и анализира като вид обобщаващ документ за изминалото време от специфичната гледна точка, която предлага?
2. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като генератори на промяната и доколко – като нейно отражение?
3. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като резултат от процесите в страната и доколко – като подражание/ стремеж за участие в световния арт процес?
Стефка Цанева:
Смятам за редно да започна със собственото си позициониране, което, разбира се, определя тежестта и релевантността на мнението ми. Като начало, академичният ми бекграунд не е свързан с история на изкуството. Освен това съм родена непосредствено след демократичните промени, което означава, че нямам спомени за една важна част от периода, за който става дума. Уморена съм от предъвкването на прехода и съм убедена, че то причинява мигрена. Не че не е важно един такъв културен, исторически, социален и политически феномен да се обсъди и най-вече осъзнае, но нещата до момента са се закотвили, непродуктивни са и не гледат по никакъв начин в бъдещето. Терапията на диалога и премислянето просто май не дава нужните резултати...
Що се отнася до „Изкуство за промяна“ – темата за прехода е обърната откъм по-общия и метафоричен план (за щастие). Изложбата има изключително амбициозната задача не толкова да проследи историята като факти и случки, колкото пътя на промените на мисленето. Смятам, че проектът е един вид повратна точка. В момента все още го изживяваме и е трудно да се обясни, но наистина го усещам така. Дори не толкова заради конкретната тема и предмета на споровете, колкото заради това, което предизвика, и проблемите, които изкристализираха от случая – като осъзнаване на хронично заболяване, което дълго време сме отказвали да приемем.
1. Критическият дебат в България е профанизиран до нивото на махленски спор.
2. Водещи във всеки един такъв дебат са не аргументите, познанието, логиката, а нечие его.
И всичко това е безкрайно отблъскващо и тревожно изобщо за състоянието на художествената сцена.
---
1. Въпреки всички нападки за „фалшифициране на историята“, смятам, че проектът е изключителен принос към обобщаване, систематизиране и, надявам се, превъзмогване на един период. Факт е, че в изложбата липсват определени автори и творби, които може би са изиграли важна роля в тези процеси, но е не по-малко важно да се отбележи, че има и каталог, който продължава и допълва темата. Дали това е достатъчно? Може да се спекулира по въпроса, но, в крайна сметка, кураторът решава, вземайки предвид всички фактори (които не са само личните предпочитания).
Дали обаче това е един напълно изчерпателен историзиращ труд – по-скоро бих казала не. Това е субективен проект на куратор, който представя собствената си визия и интерпретация на темата. Свободата на куратора съответно е неоспорима. Самата Мария Василева беше задала въпроса: „Има ли кураторът свободата да не показва художници, които не харесва?“, на който бих отговорила утвърдително.
Като че ли проектът обаче има сериозна заявка да бъде историзираща изложба. Дори чисто лингвистично липсва кураторският субективизъм – както кураторският текст, така и паната са безлични и като в учебник. Тук има несъответствие с кураторския характер на проекта и обобщаващия му маниер. И въпреки това, не разбирам и не приемам нападките, нито пък тона на дебата, който се разви в социалните мрежи.
Въпреки разминаването (което, между другото, можеше да послужи за основа на много интересен и интелигентен дебат), изключително високо ценя проекта – смятам подбора за добър, макар и на моменти спорен, което си е право на куратора.
2. Трудно ми е да говоря за промени, които не съм изживяла и които наблюдавам от дистанцията на времето. Малко от творбите мога да усетя като генератори на промени. Повечето за мен са по-скоро рефлексия на автори, които обаче имат изключителна чувствителност. Сетивност, която им позволява да уловят акордирането на струните и да отразят новия тон.
3. България може и да е малка забутана страна, която сама се изолира от големите културни процеси, но е много лесно да излезем от нея и ако не да станем част, то поне да видим и опознаем световната сцена. Трудно е да се генерализира за границата между директното подражателство и влиянието. Специално в този проект не бих говорила за подражателство, тъй като всички творби са много пряко свързани със спецификата на българския политически, социален и културен ландшафт. В България много често се спекулира с подражателството и като че ли все още сме на неандерталското схващане, че ако двама автори използват един и същ материал или има визуална близост, то задължително единият е откраднал от другия. Една творба не е ли много повече смисъл и авторска позиция?