Орлин Дворянов:

 

Въпросите на редакцията:
1. Доколко съдържанието на проекта може да се разглежда и анализира като вид обобщаващ документ за изминалото време от специфичната гледна точка, която предлага?
2. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като генератори на промяната и доколко – като нейно отражение?
3. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като резултат от процесите в страната и доколко – като подражание/ стремеж за участие в световния арт процес?
 
Орлин Дворянов:
Не следя и не съм запознат с „бурните дискусии“. Чух само махленски клюки, които с нищо не ме учудиха. Не съм и учуден, че „25 години не стигат“ на българската културна общественост, за да разбере в каква ситуация се намира.
А ситуацията в света през постмодерната епоха, както казват философите, е изцяло подчинена на пазарните отношения. И изкуството също. Конкуренцията и рекламата в медиите играят основна роля за развитието му. Всеки галерист или куратор работи с тесен кръг автори и не отговаря за представянето на „цялото кралско войнство“.
Кураторът Мария Василева е кандидатствала по проект и го е спечелила. Не е важно пред коя програма и от името на коя организация. Същественото е, че тя работи със силен кураторски екип (ИСИ) и зад гърба й стои СГХГ. Получава подкрепа от фондация ERSTESTIFTUNG. В този смисъл, нейният проект е нависоко конкурентно ниво.
Като куратор Мария Василева е заложила конкретна концепция и нейно право е да подбере кръга от артисти, които да представи. Целта е формулирана в каталога към изложбата на стр. 8: …да покаже поне част от реакциите на художниците спрямо социалната и политическата среда. И Мария Василева представя предимно автори, с които работи ИСИ. Не е възможно да бъдат включени всички, които се чувстват свързани с промените, защото това не е ОХИ.
Много наивно по български ми звучи въпросът „защо все те, а не ние?“. Нека се запитаме: Съществува ли в България друг подобен екип, който да включва толкова голям брой изкуствоведи с опита на Яра Бубнова, Лъчезар Бояджиев, Диана Попова, културолог – проф. Александър Кьосев и художник с изградено на международната сцена име – Недко Солаков? И ако не, защо?
Защо до сега не се появиха други кураторски екипи, които да предложат алтернативни проекти, свързани с изкуството и политическите промени? Защо младите изкуствоведи не се борят за „собствено място под слънцето“, а предпочитат да се прикрепят към вече успелите?
Защото е трудно да се влезе в борба с „вятърните мелници“. Всеки иска да служи там, където е сигурен, че ще получава поне малко, за да оцелее.
Проектът на Мария Василева не може да се разглежда като „обобщаващ документ“, а само като гледна точка на кураторския екип. Обобщението предполага събирането заедно на множество гледни точки. Например на Димитър Грозданов и неговия кръг, на групата „ВАР/т/НА“, на Свилен Стефанов и „ХХL”, на Филип Зидаров и „Градът?“, на Орлин Дворянов и „Изкуство в действие“, на Петко Дурмана и „Интерспейс“, на Георги Тодоров, Венцислав Занков, Георги Ружев и още много други. Но така ще се върнем назад към „КвМХ“ от 1990 г.
Мисля, че заглавието на проекта се тълкува неправилно. „Изкуство за промяна“ насочва към идея за по-тясна рамка. Акцентира се върху някаква част от изкуството, правено през периода от 80-те до днес. Например, през 1993 г. сдружение „Изкуство в действие“ участва във фестивала „София поздравява Берлин“ с подзаглавие „Изкуство на промяната“. Тогава българската промяна в началото на 90-те бе представена чрез филми, театри, концерти, изложби, пърформанси и др. Ясно е, че не всичко, правено по това време, можеше да бъде показано, а само онова, което кураторите са сметнали за подходящо.
Защо ИСИ предпочита политическата тематика, гарнирана с нови технологии? Защото това е една от „печелившите“ стратегии в контекста на международните форуми. Нека си спомним бума на съветския „соцарт“ през 80-те. Не вярвам, че ако ИСИ подаде някъде проект, свързан с морални ценности, интерпретирани в по-философски план, той ще бъде допуснат за участие. В настоящата ситуация световните културни институции подкрепят „журналистическото изкуство“, спекулиращо с актуалните за деня политически теми, преведени на популярен език, а не с дълбокомислените разсъждения за смисъла на живота.
Представените творби (както и много други подобни) са по-скоро „отражение“, но не и „генератори“ на промяната. Те са част от „инструментите“, използвани от властта, за симулиране на една режисирана политическа промяна. И това се случва, независимо от идеалистичните или комерсиални намерения на артистите, живеещи в държава, в която от 25 години се твърди, че „няма пари за изкуство“. А последните знаем, че са вкарани в частни бизнес интереси.
Творбите, показани в СГХГ, могат да се разделят на „инспирирани“ и „подражателски“, но това е работа на художествената критика, ако наистина иска да е на ниво, а не да сервилничи. Защото в близко време ще бъде поставен и въпросът: Това ли ще са творбите, които ще представят периода на прехода в хипотетичния музей на българското съвременно изкуство?
В този смисъл, дискусията не трябва да засяга само изложбата „Изкуство за промяна“. Ограничена в този диапазон, тя ще изпълнява единствено ролята на нейна реклама. По-важно е изясняването на причините за проблемите, с които българските артисти се сблъскват в днешната ситуация.