Йово Панчев:
Въпросите на редакцията:
1. Доколко съдържанието на проекта може да се разглежда и анализира като вид обобщаващ документ за изминалото време от специфичната гледна точка, която предлага?
2. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като генератори на промяната и доколко – като нейно отражение?
3. Доколко представените творби могат да бъдат разглеждани като резултат от процесите в страната и доколко – като подражание/ стремеж за участие в световния арт процес?
Йово Панчев:
Започвам с уговорката, че разглеждам изложбата задочно и си позволявам да я коментирам само по данните, които, така или иначе, са непроменливи. Имена, снимки, текст, моят прочит на ситуациите – онази, довела, и тази, породена от проекта. Все пак, говоренето за тези неща е почти толкова важно, колкото тяхно случване.
1. Проектът третира огромен по обхват проблем; тема, която остава, според мен, недостатъчно разработена, неразвита в дълбочина или теза, каквато тя предполага. „Изкуство за промяна 1985-2015“ е проект, който проследява дълбоките изменения в българското общество от средата на 80-те години на ХХ век до днес, както и събуденото съзнание на художниците като корективи на социума. – се казва в анонса към изложбата. Това обаче не личи от произведенията, а и почти нищо от написаното не е вярно или валидно за мислещите хора, към които числим художниците.
2. Представените творби, с много малко изключения, могат да бъдат разглеждани като генератори на промяната, а в значително по-голяма степен като отражение или ефект от нея. Ефектът има своето илюзорно начало, така, както „промяната“. Навярно друга тема би могла да вкара в употреба същите произведения. Повечето работи говорят за промяна, но не носят такава. Това е овехтял подход на конструиране на една изложба. Върши работа, но не представлява задоволителна причина за събирането на произведенията. Разбира се, тук не говорим за текстовете в изданието, които предлагат различни ракурси и четения, но водещото в проекта е изложбата, нали?
3. Отговорът на този въпрос е в критичната дозировка на първата дума: доколко. Там е работата, че дотолкова, колкото е, не стига. Мърквичка не ста‘а. Водена от потребности, осъзната ценност в българското изкуство е традицията, консерватизмът, който ще позволи темата „промяна” така, както това е постоянна тема на Христо Стефанов, например. Нарочно давам пример, който не носи никаква промяна, а я ползва приложно, сюжетно, легендарно, композиционно, точно както цялата изложба третира проблема за промяната (в българското общество и неговото изкуство).
------
Със следващите изречения от анонса, защото там търся основанието за тази изложба, все така не се съгласявам и не намирам друго оправдание, освен годишнината. Поне думата, през която се прави опит да се официализира един период и да се преведат през неговото обобщение в понятие обществени процеси в творчески (и обратното), да не беше „промяна“. По уговорка познавам задочно този институционален проект, но не мога да не предложа малка корекция в заглавието – вместо „промяна”, „смяна” - с цел историческа отговорност и устойчива форма.
С изложба и публикация той разглежда процеса на отваряне на нови възможности и осъзнаване на силата на изкуството за въздействие върху обществените нагласи. Проектът има за цел не само да възстанови и документира тази линия в съвременното българско изкуство, но и да потърси перспективите за още по-сериозно и задълбочаващо се осъзнаване на силата и възможностите за въздействие на изкуството.
Не думай! Както художниците, така и по-конвенционалните интелектуалци са отстранени от обществените процеси и механизмите за управление и влияние в страната. Те никога не са били пасивни или безразлични по отношение на обществените процеси, просто има системен проблем в това езикът на изкуството да стане широко достъпен, а неговите автори – чути, именно заради силата и, едновременно, по силата на това, което знаят. Проблемът е системен, защото води началото си някъде от края на Третото българско царство, видоизменя се в НРБ, когато все пак има посочване и определяне (нерядко основателно) на авторитети, и ще изчезне в капиталистическата страна, където мястото на този човек (неговата социална роля) се определя от масовата реализация на продукта, от пазара. Затова Венци Занков е абсолютно прав, че Слави Бинев, примерно, другият Слави, Къци, вместо Никола Вапцаров, имат много по-голяма символична власт, а тя е инструменталната сила на артиста/интелектуалеца, на „твореца“.
Мястото на твореца като активен социален елемент никога не е било директно атакувано (като изключим духовните катастрофи)[1], освен от неолибералната система, но конкретно нашата, побългарена форма, развила се под влияние на историческите пропуски в развитието на народа ни като общество. Мястото на твореца е било използвано, било е по-необходимо, отколкото сега, но това е част от динамиката в художествения свят.
Преди почти 20 години аз напуснах приложното училище, защото с диплома оттам щях да имам само занаят. Сега е обратното, съучениците ми са по света – занаятите им са професии, гилдийно защитени, произвеждат повече, отколкото творят – изискване на системата. Аз останах „хуманитарист“ (?) и правя десетки изложби на година вече почти 10 години, без да мога да се издържам от това. Идеите си не мога да продам така, както други майсторството си. Обаче аз съм по-активен социален елемент, а повечето от тях не са. Ето го парадоксът. Извън този процес по смяна на местата, промяна реално няма и това липсва в изложбата, защото тя е илюстрация по зададена тема и съставните й подтеми. Пропуснати са някои интересни тенденции и същевременно с уговорки се спотайва договарянето на периода. Нещо, което не може да се случи по толкова елементарен начин. Безпаметността на обществото не бива да се третира винаги като слабост. Понякога то не помни или няма да запомни един или друг просто защото „Мърквичка не ста‘а“, змеят е хартиен, а големите художници носят промяна, вместо само да я илюстрират, разказват или (до)украсяват. Те не ползват темата приложно, за разлика от въпросния проект.
За първи път в най-новата история на страната се анализират връзките между изкуство и общество; поставя се въпросът за причините за интеграцията или алиенацията; посочват се процесите, които днес съставляват българското общество и българската култура такива, каквито са.
Сигурен съм, че текстовете са интересни, но те са следствие на още по-догматичен подбор. Тоест, курирана антология на 6-7 версии, които вероятно се валидират в кръг еднадруга. Не съм ги чел, но съм сигурен в това, защото участниците са избрани на принципа роднина - милиционер (в случая: близък теоретик – подгласник – близък теоретик – подгласник). Без скандал, без бой – така, както става една смяна, но не и промяна. Има и трима художници, които са толкова добре натоварени със символична власт, че нищо ново не бихме могли да научим от тях. Още повече, че това са едни от най-разбираемите личности и като художници, и като общественици и няма да изненадат никого във връзка с темата.
За участниците в изложбата, както и за пропуснатите, в този коментар няма място, защото те са много по различни, още по-неясни причини. Тези причини започват преди неконвенционалните форми и екопротестите в Русе и, надявам се, все още не са свършили, макар че обявих преди няколко години свършването на „българските“ художници с дебюта на последното им поколение през 2007-8. Оттук нататък, за добро или зло, ще има просто художници. Те няма да са български. Процесите, които свидетелстват за това, могат ясно да се видят в изложбата. Оттук ги виждам, дето се вика, но за изследване на промяната в последните 30 години е като да се каже, че изследваме движението на рефера по време на футболен мач. А то е напълно безсмислено, защото реферът се движи така, че да има пряк поглед към топката. Това е.
Промяната в българското изкуство се случва зад платната, зад биографиите, папките и торбите с гипс. Много малко художници я изразяват, защото тя е като плесен, и плъзне ли по тия платна, няма спиране. Художниците, до голяма степен под влияние на някои идейно-властови центрове в нашата сцена, се професионализират по най-лукративен и безроден начин. Юпитата-художници не могат да са социално активни елементи, освен при съответното отчитане и осребряване на своята активност. Това демонстрира всичко друго, но не и промяна.
В контекста на активните политически събития от 2013-2014 година, на постоянните протести и реалното съзряване на гражданското общество в България, проектът се опитва да търси отговори на въпросите: Къде са българските интелектуалци? Каква е ролята им във времето на прехода? Демонстрират ли социално активна позиция? Може ли изкуството не само да отразява, но и да предизвиква социални промени?
Последният параграф вече напълно попилява всякаква милост в мен и не мога да разбера защо ги пишете тия работи, за кого? Който е тук – знае, змеят е хартиен, новата „смяна“ – вече не са български художници.
Брюксел
[1]Тук, отново в името на историческата отговорност и т.н. или просто от човещина обобщавам жертвите на режимите преди и след 9 септември.