Поколението, което изяде бъдещето на децата си

 
Поколение безспорно е едно художествено понятие като идентичност или народ. Приемете го просто като начин да субективираме историята.
Българските поколения само частично следват западните периодизации. Например, у нас няма феномен от типа на "бейби бума" - скокът на раждаемост след войната, когато мъжете се връщат от фронта при жените си. Мъжете просто не са били на фронта; лишенията тук са други и продължават по-дълго - "самосгъстяването" и купонната система изчезват чак към края на 50-те. За лек ръст на раждаемостта можем да говорим едва към края на 60-те, когато страната се позамогва. Не бих говорил за "поколение 68-ма", защото единственото специално събития през тази бунтовна година е Младежкият фестивал, където ние, българските учащи, имахме ролята на "фон" и по команда вдигахме едни цветни платове, които, погледнати откъм трибуните, образуваха символически фигури и радваха окото на управляващите.
---
Поколенческата идентичност (по Карл Манхайм) се формира от събитията, които съпътстват социализирането на младите. Да почнем от времето на бащите ни. В Америка хората, които навлизат в активен живот през 30-те и 40-те години и съответно са родени двайсетина години по-рано, биват наричани "най-велико поколение", т.е. спечелилото войната. На нашия аналог бих дал по-скромно име, доколкото България остава настрани от събитията и не само не печели войната, но излиза от нея тежко опозорена. Да го наречем поколението на обратите: на икономическата криза от 30-те, на войната, на разрушенията, на дажбите. Периодът започва с отменянето на партиите, със затягане на националистическата гайка, с антиеврейско и антикомунистическо законодателство, за да завърши с пренесения от СССР сталински терор.
Последвалото идеологическо поколение навлиза в живота след войната до към първата половина на 60-те. Това са хора, белязани от класовия реванш, пропагандата, разделението. Западният аналог е "безмълвното поколение": отчуждено, предпазливо, обзето от усещане за абсурда на света. Поколението на битниците е друго име за младите от 50-те; една от етимологиите на "битник" води към потиснат, победен. Но точно "безмълвно" като че ли не приляга за нашето идеологическо поколение, доколкото режимът го принуждава да говори по събрания, да скандира, да манифестира. Не всички са обладани от демоните на комунизма, но идеологическият сблъсък бележи всекиго, разделя семейства, събира приятели. Краят на тази епоха е размразяването на Хрушчов, посочил Живков за свой наместник тук, един малко по-прагматичен курс, затварянето на последните лагери, новата икономическа политика от 1964-а, разхлабването на идеологическата хватка.
Между това и следващото бих разположил единственото официално именувано поколение във времето на режима: априлското. Това са хората, които влизат във властта с Живков, коронясан на Априлския пленум на БКП: фактът, че повече не се отваря дума за поколения, означава просто, че до 89-а тези хора държат властта. В един по-тесен смисъл това са поети, които изпълват с метафори новия курс на партията: от номенклатурния Любомир Левчев до бунтаря Константин Павлов. Едни изместват сталинистите от постовете в творческите организации, други революционизират поезията с любовни теми и бял стих, трети пренасочват комсомолския плам към национализма. Основният успех на "априлските сърца" е превръщането на творческите организации в автономни корпорации, които осигуряват все повече привилегии на членовете си, но се отчуждават от хората.
По-интересен е съветският аналог, наричан шестидесятники: интелигенцията, навлязла в културата през 60-те под влияние на споменатото размразяване. И тук това е последното поколение със собствено име[1] от времето на режима: Евтушенко дори му посвещава стихотворение. Говорим за режисьори като Тарковски и Любимов, за поети с китара като Окуджава и Висоцки, за критици-западници като физика Сахаров и критици-почвеници като Солженицин. Шестдесетниците се самоопределят като субкултура: в голямата си част това са деца на убедени комунисти, преживели гоненията на родителите си във времето на сталинизма; те едновременно вярват в комунистическия идеал и са дълбоко наранени от него. Оттук една определена тъга: режимът не може да се промени, той може само да се очовечи. Тази тъга, стигаща не рядко до трагизъм, го различава от жизнерадостните нашенски "априлски сърца".
Поколението на средния социализъм, социализирано от средата на шейсетте до средата на седемдесетте, бих нарекъл мигрантско: хората масово щурмуват градовете, при което постепенно демографският баланс се обръща и гражданите стават повече от селяните. Скъсват се родови връзки, усвояват се нови културни практики. Откъдето - неконвенционалност, бунтарство и отхвърляне на традиции, възхищение от романтизма на шестдесетниците. Студентите от 68-а на Запад минават за поколение привилегировано - то издига барикадите си на върха на следвоенния икономически бум. В България усещането за материално благоденствие идва по-късно, а мигрантското поколение строи главно проходи и заводи. Революцията се случва във всекидневието: да се устроя в града, да обзаведа панелния апартамент, да се снабдя с пералня. Около символичната 1968 година градското население в България започва да превишава селското.
За моето поколение, аналог на късните бейби бумъри, ще говоря по-подробно нататък. След него идва поколението на прехода - на родените около 70-те и социализирани през 90-те. Западният му аналог е поколението Х, което идва след края на бейби бума и като че ли там няма много ясни очертания. У нас обаче не е така. Преходниците са силно белязани от обществената несигурност, радикализма, хиперполитизираността. Родителите губят социалния си статус и тръгват да емигрират, лашкат децата от страна в страна, от квартира в квартира, от баба на баба. Това поколение ще остане до голяма степен затиснато от предишното и прередено от следващото при обновяването на елитите; такава впрочем е често диалектиката на поколенията, където дядо и внук са заедно срещу бащата. При по-внимателно вглеждане можем да разграничим тези, които все пак изкарват едно стабилно детство до 89-а, и тези, които преходът удря от люлката и които съответно са много по-разклатени.
Последното поколение в този ред ще нарека пост-териториално, доколкото то влиза в един свят без национални граници и изобщо пространствени ограничения (поколение Y, поколение на хилядолетието). Това са родените през 80-те и началото на 90-те, които се социализират след 2000 година, когато България се е интегрирала в глобалния свят, българската икономика, медии, мода, култура неусетно са станали франчайзи на глобални марки и образци, а дигиталните комуникации превръщат пространството в условност. Обикновено се посочва консуматорският характер на това поколение, но аз по-скоро бих настоявал върху друго: пост-териториалните нямат някаква изначална причина да живеят в тази или в която и да било друга общност, ето кое създава впечатление, че мислят първо за себе си. Дори национализмът при тях се явява не дълг, а един вид полагащ се елемент на лайфстайла.
Можем да разкажем историята още веднъж през техниката. Наред с трактора и танка, поколението на обратите открива киното и радиото: медийни машини за производство на маси и лидери. Идеологическото, съвременник на атомната бомба, преживява масовизирането на културата, по радиоточката звучат бодри песни, в завода ги заливат с беседи, събрания, политинформации. Мигрантското пък има историческата задача да се справи с модерния бит: първият хладилен завод е пуснат в 1951, Елпром почва да произвежда перални през 60-те, а в Ловеч е сключен договор за сглобяване на Москвичи. Преходниците преживяха цялостна подмяна на материалния свят: старият Опел замени старата Лада, менте дънките Ливайс - дънките Рила. Но това е и времето, в което България без всякаква подготовка се люшва от епохата на цензурата в тази на медийното свръхпроизводство: поколението на прехода е разкъсано между фасцинация и погнуса от чалгата, кабеларките, жълтата преса. За пост-териториалните се пише най-много: те влизат в живота не с книги и кино, а с фейсбук, инстаграм, ап-ове за каквото се сетиш. Не просто технологиите са нови - неимоверно е нараснала скоростта на тяхната промяна; тя прави невъзможно привързването към устройство, формат, бутон, програма, защото всяка техника е предпоследна.
---
Поколението на социализираните през 1976 - 1988 ще нарека монументално. Демографията се е стабилизирала, икономиката върви, режимът опитва да флиртува със Запада, влизайки в серия от договорки за разоръжаване, търговия, чиято кулминация е Хелзинкската конференция 1975 г. с "третата кошница" (тоест, Изтокът признава човешките права, Западът приема статуквото). Установила се е една нова класова структура, която нито идеологията, нито миграцията вече заплашват. Обществото се разслоява: партийните постове почват да се предават по наследство, професиите бранят корпоративни интереси, местните управници се еманципират от центъра.
Монументално - защото това е времето на 1300-годишнината, на гордостта от космонавтите и вдигачите на тежести, на тоновете бетон, излети в идейно-естетически форми по градове и паланки, на бароковия "Златен Орфей". Все по-пищни стават историческите суперпродукции, чийто своеобразен връх е ханът от 1981, който след ритуални действия забива меч в ливадата и заявява: "Земя завинаги!". Друг връх са мегаидеите на Людмила Живкова, от които струи изключителност: пророчествата на леля Ванга, тракийските мистерии на Александър Фол, сугестологията на Георги Лозанов, която позволява да учиш, докато спиш, резонансно-изоморфният принцип на Кубрат Томов, чрез който може да се влияе на всички неща в света... Монументалност, така да се каже, и телесна, и духовна.
Защо говоря за моето поколение? Защото е дошъл моментът то да си ходи. Това звучи все по-често през последните две години: Доган се оттегли от политиката, Райчев от социологията, Тренчев от профсъюза, Божков от строителния бизнес. От другата страна на барикадата все по-често говорят за поколенческа смяна. Протестите миналата година, мобилизирани от поколението на прехода, издигнаха малко наивното искане за "нови лица" (как се печелят избори от непознати хора?). Лидерът на ДСБ Радан Кънев, 1975, в края на кризисната година заяви: „Жребият на нашето поколение е да прекараме България през политическата свинщина, за да може след 20-30 години да има истинска европейска демокрация".
Оглеждам връстниците си, в биографиите на всички има невероятни обрати. Единият от комунист се превръща в едър капиталист, другият зарязва професията си и се депресира, трети и четвърти емигрират, пети от скромен интелектуалец е изстрелян на върха на държавата, шести от учен става творец, седми и осми се пропиват… И други епохи познават такива промени, но обикновено причина са катаклизми, войни, епидемии. Тук лудостта на промяната се генерира отвътре. Тези самораздирания като че ли съвпаднаха с критичната 2013 година ("krisis" - от съдя, решавам) и не е чудно, че много от самозапалилите се в акт на отчаяние се оказаха именно в тази възрастова група.
Монументалното поколение беше имало своя исторически шанс: то се оказа на гребена на вълната през 1989 и съумя да окупира ключовите позиции в държавата, оголени при рухването на стария режим. Биологическата динамика на властта у нас е такава, сериозни управленски постове обикновено се заемат малко преди и малко след 40-ата година[2]. Около трийсет и няколко годишни, тези хора бяха вече достатъчно социализирани, за да поемат публични функции, без да са фатално обвързани с номенклатурата (свързаните с ДС влязоха в играта с необходимите връзки, но обикновените им съграждани го разбраха, когато вече беше късно).
В резултат до днес България практически се управлява от това поколение. Имам предвид не онези, които говорят по телевизора, а другите, които дърпат конците. Взимам примери наслуки от различни класации по богатство и влияние.Банкери: Цветан Василев (1959), Цветелина Бориславова (1958), Цеко Минев (1960), Петя Славова (1961). Едри бизнесмени: Огнян Донев (1957), Румен Гайтански (1957), Христо Ковачки (1962), Валентин Златев (1965). Политици: Меглена Кунева (1957), Бойко Борисов (1959), Михаил Миков (1960), Лютви Местан (1960). Чак ми става приятно, сякаш и аз съм част от това "ние", което е на върха вече две десетилетия... Ами то дори в нашия университет пирамидата е обърната, много професори, все по-малко места за млади.
Поколение М се ражда в периода на най-голямото ускорение на българската икономика. БВП на глава от населението през 1955 е 2100 интернационални долара, през 1969 той е нараснал повече от два пъти на 4500, а в края на социализма - под 50% с 6300 долара. Процесът е световен, това са "славните 30" следвоенни години (посмалени у нас до към 20), тук подчертавам еуфоричното усещане за растеж, особено като имаме предвид ниската изходна точка. Расте населението, растат градовете, расте свободното време. Безспорен изглежда основният постулат на прогресизма, че децата ще живеят по-добре от родителите си - вяра, която болезнено изчезна през 90-те, когато те самите станаха родители.
През 1961 на XXII конгрес на КПСС Никита Хрушчов обещава, че "сегашното поколение съветски хора ще живее в комунизма". Предвиден за 1980 - когато роденият през 1961 тъкмо ще навлиза в обществения живот - този комунизъм се изразява в 5-кратно увеличение на доходите, безплатни обеди на работното място, 35-часова работна седмица, "висококачествена и разнообразна храна", "красиви дрехи", "удобни съвременни мебели", "значително увеличение на пусканите за населението автомобили". Мечтанието за вещи се подхранва от съвсем боязливото отваряне на Запад след Женевската конференция 1955. Към този Запад, който Хрушчов обещава да "догони и надмине" за 20 години. Но желанието разгаря и разтягането на неравенствата вътре в системата. Потреблението се увеличава, както е обещала идеологията, макар "изоставането" от западния свят и съответно - неудовлетворението да растат. Неочакваното следствие от хрушчовската борба за комунизъм обаче е, че наместо задружни маси, то ражда поколение от отчуждени индивидуалисти.
И на Запад късните бейби бумъри биват обвинявани, че са живели в най-процъфтяващата епоха с най-разточителната социална система, а оставят на децата си задлъжнели държави, притиснати от ангажимента да изплащат техните щедри пенсии. Това с пенсиите не изглежда вярно за България, доколкото те още са мизерни, но и тук все повече тежат върху оредяващите млади. На Изток и на Запад сюжетът е сходен: след като консумираха сигурността на егалитарната социална система, монументалните свалиха режима, приватизираха държавата и оставиха на следващите поколения несигурност и неравенство. Ако щете - започнаха да раждат два пъти по-малко деца (сравнявам 50-те с 80-те) без друга причина, освен повишаването на стандарта и съответно, нарасналите претенции.
Представете си баща на петдесет и няколко със син на двайсет и няколко. Погледнато от една страна, бащата е пропилял живота си: не е можел да пътува, гледал е съветски филми, пиел е една марка светло пиво, нямал е дори - представяте ли си! - най-обикновен смартфон. Погледнато от другата, синът е обречен да скача от проект на проект, не може да планира живота си, готов е да бъде повикан по същия този смартфон посред нощ от работодателя си. Въпросът ми не е за това кое е по-хубаво, сигурността или свободата. Въпросът е защо поколение М остави на децата си точно обратното на онова, което беше имало самото то - защитеност, спокойствие? Дали не защото беше намразило себе? Дали има закономерност в това едно поколение да унищожава това, което има? Подобни обрати съпътстват модерната епоха. Рационалното, уравновесено просвещение завива към страстите на романтизма; величествената Бел епок е последвана от националистическата лудост на Голямата война. Скъсването с онази част от себе си, която родителите ти са дали, вероятно е необходимо условие за изграждането на новата идентичност.
Такива завои - от затворено към отворено, от социално към ултралиберално, от ред към анархия - много автори откриват в западните бейби бумъри и най-вече в споменатия негов авангард, който нарекохме поколението '68, донесло свят на индивидуализъм и в последна сметка, въпреки собствените си левичарски възгледи, придвижило света към неолибералното дясно. Интернет само даде форма на този флуиден свят, освободен за добро или лошо от институционални рамки: дигиталните комуникации не бяха причина, а следствие на социалната промяна.[3] Почти на каббала има в съвпадението, че и Тим Бърнърс-Ли (Уърд Уайд Уеб), и Стив Джобс (Епъл), и Бил Гейтс (Майкрософт) са родени през 1955.
Късният комунизъм, когато поколението М навлизаше в живота, беше белязан с една все по-голяма надменност на елитите към възхваляваните от идеологията маси. Художествените среди се окопаваха в привилегиите на творческите съюзи, в университета се обсъждаше Шлайермахер, в нашия приятелски кръг практикувахме американски постмодернизъм. Паметникът пред НДК е знак за това нарастващо отчуждение между елитите и един народ, за който той изглеждаше твърде модерен. Явно идваше краят на масовото общество и елитарната насмешка към простолюдието го направи предвестник на задаващия се свят на егоизма.
---
Представете си промените, които ще е преживял един представител на монументалното поколение, до, примерно, 2030-а, когато много от неговите членове имат шанс още да са с всичкия си. Населението на земята ще се е увеличило към 3 пъти - от около 3 милиарда без нещо на близо 9. Цялото развитие на цивилизацията от неолита до 50-те години на XX век е произвело два пъти по-малко човешки същества от тези, които ще се родят само във времето на един живот![4] Някъде там, според прогнозите, кривата на демографията забива и населението на планетата почва бавно да намалява: монументалните се оказват съвременници на най-бурното разрастване на човешкия род.
Какво още значи растеж? Към градовете се стичат мигранти; все повече стоки за все повече консуматори - все повече заводи за тези стоки. Социализмът фалшифицира данните, но трендът все пак следва западните "30 славни". Растежът се е оказал основният начин за решаване на обществените проблеми. Раждат се повече хора - мигрират другаде. Реколтата намалява - хвърляш още торове, разораваш още ниви. Има недоволства - раздаваш повече на гражданите.
На запад растежът се позабави през 70-те заради двата петролни шока; тогава почнаха и размишленията за природните граници на икономическата експанзия. В България се заговори за преминаване от екстензивно към интензивно развитие; идеите на Римския клуб обаче влизаха в противоречие с официалната теология за всемогъществото на волята и само поетични иносказания сееха съмнения - като "Соларис" на Тарковски, където космонавтите се завръщат у дома, разбрали, че няма да разгадаят тайната на планетата-мозък и в бъдещето виждат само собственото си минало.
Но паузата на 70-те се оказа кратка. Глобализацията, набрала скорост след падането на Берлинската стена, донесе нов, още по-шеметен растеж на пазарите, откритията, удивленията. Не че всички реално забогатяха: еуфорията беше всеобща. И тъкмо решихме, че някаква граница е достигната, ето че дигиталната революция удвои света с цяло едно ново измерение, където информация, реклама, продажби и контакти растат с още по-голяма скорост. След Хиршман[5] знаем, че откриването на нови пространства винаги е сваляло напрежението у дома. Така колониалната експанзия на Европа няколко века изпуска парата на социалните конфликти: във времето на картофения глад половината ирландци, наместо да се бунтуват, емигрират в Новия свят. Или с поколенчески пример. През 90-те рухват институциите, научният работник удря дъното. Наместо да се бори за промяна на института си или министерството на образованието, той улавя новата възможност, донесена от демокрацията - създава неправителствена организация, където си изкарва хляба с проекти: бил философ, станал, примерно, защитник на самотните майки. Потенциалният конфликтът е предотвратен чрез разрастване на полето.
---
Три техно-културни обрата белязаха монументалното поколение. Първият е свързан с телевизията, която се превръща в бавачка на детството им. Предавателят в София е включен на 7 ноември 1959, в чест на Октомврийската революция. Отначало предават само два часа, а голяма част от програмата е речи, народни танци, пламенни репортажи от ниви и заводи. И все пак, самата техническа форма носи със себе си възбуда, очакване: движещи се образи тук, в кухнята ти!
Медията е посланието, казва Маклуън. От време на време посланието забива, образът пада, екранът се изпълва с черти и трябва да се върти антената, да се удря кутията с юмрук. Толкова по-голяма е радостта, когато пуснат сериал като английския "Вилхелм Тел", подарен на българската телевизия в чест на появата й. Или пък собственият "Семейство Калинкови", обсъждащ битови теми като дали младите достатъчно уважават старите. Вярно, тежка пропаганда, но не бързайте: след време ще стане ясно, че телевизията тихомълком е подкопавала устоите на режима. Неусетно публичното пространство - идеологическо, патриотарско, масовизирано...- от площада се е пренесло вкъщи, сред фикуса, мильото, котката, туршиите, бабата[6]. Тя става новото домашно огнище, около което се събират не трудовите маси, а частното семейство.
Другият стожер на епохата, това е магнетофонът, преминал в касетофон през 70-те. Защо е важен? Защото позволява на младежите да записват музиката, която искат да слушат, разхлабвайки по този начин зависимостта от официалния културен пазар. Плочи („тави”), донесени от привилегирования баща на някой приятел, потеглят от човек на човек в компаниите; специфичен жанр на близост създава правенето на записи с някого. Записва се и от западните радиа. Радиовълните са първи вектор на глобализацията: те проникват през границите и това, че властите ги заглушават, прави казаното по-истинско. Но ако родителите слушат пропагандните "Свободна Европа" или "Гласът на Америка", за младите изключителна роля има аполитичното "Радио Лаксемберг", източник на бучащи и пукащи записи и презаписи. За по-масовия вкус важна роля играят, разбира се, сръбските и македонски станции, ловени по западната граница.
Ако се замислите, дори рок музиката, която не само почва да се просмуква през желязната завеса, но и да се практикува в български варианти, е някак монументална: на мястото на работническите дългокоси момчета от английските предградия са дошли пищни, потни, шумни, грандомански, комерсиални предприятия като Юрая Хийп или Дийп Пърпъл, чиито звуци напомнят развитието на специалните ефекти в киното от същото време. Обръщам внимание обаче на чисто техническия аспект на обрата: станало е възможно активно да съ-участваш в културното производство и разпространение, не просто да слушаш, а да записваш, да пиратстваш напук на идеологията и да споделяш плячката.
Последната техно-културна революция беше дигиталната. Възможността не само да записваш и разпространяваш музика, а да боравиш с цялата информация на света, не само да препращаш, но и да създаваш... да не повтарям тривиалности. И ако предните поколения - идеологическото, мигрантското - не успяха да се адаптират, монументалните отново получиха историческия шанс да влязат в бъдещето на една все още активна възраст: новата технология за тях беше съвсем естествено въплъщение на балона на безкрайния растеж (наместо да поправяш стария сайт, просто отваряш нов на друг адрес и караш нататък...). За разлика от бизнеса и политиката, дигиталното пространство те не успяха да овладеят; и все пак, не малко бяха сред това поколение дейците на ранния интернет, като например създателят на първия голям портал в България Дир.бг Владимир Жеглов (1959). Както всяка революция, дигиталната е вид саморазправа със старите; но монументалните съумяха за последен път да сложат крак във вратата на историята. Доста късмет за един човешки живот, не мислите ли?
---
Последен щрих: пътешественичеството като естетизиран образ на растежа. В други епохи пътуват откриватели, конквистадори, поклонници. След войната обаче пътешественичеството става масов продукт, както пералните или хладилниците. В България масовият туризъм практически е връстник на поколение М, а решението за развитието му се взима през 1955-а, годината, когато страната е приета в ООН, а срещата на „голямата четворка” в Женева взима курс към разведряване.
Наред с фабриките, режимът почва да строи грандиозни туристически комплекси и архитектурни резервати, да измисля фолклорни празници и национални специфики. Страната се покрива с мрежа от почивни станции, стопанисвани според категорията и връзките на съответното предприятие. Вследствие на това монументалните отраснаха в движение от града към морето, от морето - на село при баба, от бригада - на лагер. Да ходиш редовно някъде другаде беше станало част от културната норма.
Космосът беше концентрираният образ на пътешестването. Съветският Спутник - всъщност не по-голям от баскетболна топка - хвърли американците в ужас през 1957; Гагарин обиколи Земята през 1961; САЩ успяха да надбягат руснаците през 1969, когато стъпиха на Луната. С тази приказка идеолозите възпитаха монументалните си деца, които израснаха с надбягването на двете свръхсили в различни дисциплини: полет на жена, излизане в открития космос, орбитална станция, совалка.
Колонизирането на Космоса, както колонизирането на новия свят, беше мечта за територия безкрайна, където можеш безнаказано да завладяваш. А и срещата на "братята по разум" тогава не се мислеше като сблъсък за ограничен ресурс, а като почти религиозна епифания, която ще даде отговор на най-дълбоките научно-екзистенциални проблеми. Оказа се, че там горе няма нищо, че човекът става незначителен в природния безкрай. Кой ли вече помни онази героика днес, когато съветска ракета излита с реклама на Пица хът, а космически полети се предлагат на туристи-милионери?
В края на 90-те интернет измести космоса като фантазмено пространство, в което може да се състои един „капитализъм без търкане”, според знаменателния израз на Бил Гейтс[7]: утопията на едновременната експанзия на всички във всички посоки. Фантазиите на самотния космонавт, който се движи сред бавно приближаващи се геометрични форми, бяха заменени от практики, като сърфиране, уебкамери, гугъл мапс, сателитен поглед към земята, движение по улиците в "стрийт вию".
Монументалното поколение беше свидетел на едно невиждано глобализиране на света. Хрушчов се надбягваше с Щатите, изнасяйки франчайзи на социалистическата система в Азия, Африка и дори Латинска Америка. Класическата териториална руска империя на Сталин се превръщаше в глобална мрежа. Пропагандата зовеше за солидарност с борещите се анголски и виетнамски народи, докато гражданите-потребители ругаеха анголското кафе и се подиграваха на виетнамския работник, дошъл да изплаща дълга на страната си към соцлагера. И все пак – кога по-рано страна като България беше имала вземане-даване с толкова далечни страни? Това беше времето, когато родителите на поколението тръгнаха на гурбет не в Централна Европа, а в далечни братски страни, като Алжир и Ирак; и не градинари, а лекари и инженери. Държавата им прибираше две трети от заплатите , но те бяха доволни, защото бяха не гастарбайтери, а социалистически експат-ове, които с изкараните пари можеха да пазаруват в Кореком кола и телевизор, за които се чакаше с години.
Чувстваха се привилегировани, т.е. по-горни от средния човек, и защото ги бяха "пуснали", за разлика от онези, които я имали роднина невъзвращенец, я разказали някъде политически виц. Правото да излизаш от страната постепенно беше разделило гражданите на Втория свят на две категории: наши и неблагонадеждни, точно както в Първия пътуването по работа или туризъм беше се превърнало в знак на престиж. Да споменем и тираджиите, които една близка нарече „социалистически културтрегери", доколкото се завръщаха с дънки, плочи, шоколади, прахосмукачки и други елементи на западната култура. И многобройните спортисти, търговските мисии, танцовите и фолклорни групи. Не искам да кажа, че при социализма е царяла някаква особена свобода на пътуването, а че това значително количество мобилни хора - проверявани, следени, подписващи отчети за колегите си... - усилваше неимоверно желанието за пътешественичество.
Мобилни ставаха и образите на местата. Идваха през киното под претекст, че прогресивни творци критикуват западната действителност: критикувайки, те все пак я показваха. Навлизаха от уста на уста легенди за шеметния фестивал в Уудсток, за свалките в Сан Тропе, за горещите нощи в Акапулко, за емоцията на автостопа, която пробваха на местна почва с чехкини, наместо шведки. Социализмът, полуотворил вратата към глобалния свят и забранил свободното движение в него, създаде такава сила на привличане, че в момента, в който стената падна, огромна част от монументалните хукнаха да емигрират на Запад, дори и когато възрастта им (около 30-те) не беше съвсем подходяща. Социалната мобилност, с която бяха израснали, те искаха да трансформират в географска.
Усещането, че имат право и на тази привилегия, от която родителите им са били лишени - че могат да решат проблемите си чрез пространствено разширение - раждаше комични ситуации. Във времето на Студената война Западът щедро беше посрещал бегълците. Пада режимът и ето че пристига в западната емиграционна служба добре облечен човек с диплома за инженер: комунистите ме мъчеха, дайте ми политическо убежище. Онези, свикнали да гледат какви ли не нещастия, се дивят: политически емигрант ли сте? Естествено! Облечен сте, лекуван сте, образован сте. Ами спряха развитието ми, не ме направиха завеждащ отдел...
Повечето, разбира се, не успяха да емигрират: тук поколенческият късмет не проработи масово. Но емиграция все пак се състоя, макар и в един емоционален план: те заживяха в страната си като заселници в Новия свят. Обидиха се на държавата, която изведнъж беше престанала да ги глези, приватизираха каквото могат и се развихриха в един надменен индивидуализъм, който прави трудно всяко общо действие. Най-социалното в историята детство се преобърна в най-увълчената зряла възраст.


[1] Досещате се, че нашето "априлско поколение" има имитативан характер, както почти всичко от онова време.
[2] Според Калоян Методиев, Поколение и възраст в българската политика. Българският преход, Фабер, 2012.
[3] Розанвалон, Контрадемокрацията, Изток-запад, 2012.
[4] Подобни сметки прави малко по-възрастният Ал Гор във филма си „Неудобната истина”.
[6] В първите години се твърдеше, че лъченията на телевизора са опасни за очите и гледахме с едни кафеникави очила, малко както се наблюдава слънчево затъмнение или ядрен взрив.
[7] Gates, Bill. 1996. The Road Ahead. Rev. ed. London: Penguin.