В часа на скептицизма

 
Разговор с Ева Липска по повод книгата й „Скъпа госпожо Шуберт...” (Издателство за поезия „ДА”, превод от полски Вера Деянова, 2014).
С участието на Себастиан Кудас, художник на изданието.
 
- Какво си спомняте от късната есен на 1989 г.?
- За мен падането на Берлинската стена беше просто една цезура – цезура в историята.
Себастиан Кудас: Това не беше просто едно падане. Хората я събориха.
- Да. Тогава действително започна нова епоха в Европа. Разбира се, гледахме постоянно телевизия. Знаехме, че започват промени, но не и каква ще бъде посоката на всички тези преобразувания. Усещането беше като при прехода между двата века - ХХ и ХХІ. Тепърва щеше да се формира Европейският съюз такъв, какъвто го познаваме днес, всичко едва започваше, без никакъв по-специален ориентир. По-късно, през 1990 г., моят приятел, историкът Владислав Бартошевски, човек-институция у нас, го назначиха посланик в Австрия и тогава той ме попита дали бих искала да работя в Полския институт във Виена. Изобщо не съм си представяла, че някога мога да стана държавен чиновник. Но Бартошевски заложи на патриотичната тоналност: „Но това е нова Полша, Ева”, „Родината те зове”... И се съгласих, но само за една година. Станаха обаче цели десет...
- Днес, когато теглите чертата...
- ... позитивите са много повече от негативите. Най-после престанахме да просим за паспорти. Почти изчезна представата за граница. Появи се усещането, че светът се приближава до нас. Поляците вече пътуват и работят из цяла Европа. Започнахме да гледаме на европейските държави като на квартали от един град. Фактът, че се чувстваме едно семейство с другите нации, ни предоставя нови възможности. В същото време, от Полша отпътуваха най-образованите хора и липсата им днес категорично се усеща. Редом със свободата, в живота ни нахлу и културата на светските знаменитости и техните повърхностни развлечения. Медиите спряха да забелязват високата култура. Отново ние, творците, се борим за място в света. Не сме очаквали веднага след събитията от 1989 г. да се появи раят, но продължавам да смятам, че съм щастливка, че видях всичко това.
- Но аз съм чувал от вашия прочут сънародник Зигмунт Бауман, че бъдещето не съществува. Какво би казала героинята на стихосбирката ви госпожа Шуберт за бъдещето?
- Това изречение ме препраща и към Фукуяма, според когото краят на историята бил настъпил. Това са бляскави, но не особено обосновани афоризми. Според мен, и госпожа Шуберт бъдеще винаги ще има, но по пътя към него ще срещаме изненади. Ние живеем в най-дългия познат период без войни, но докога ще трае така? Това ме тревожи много. Няма добри войни. И най-лошият мир е по-приемлив от войната. Но младото поколение вече копнее за „войничка” (любимата на поляците умалителна форма от думата война; повече по въпроса виж в „Крайпътно кученце” на Чеслав Милош, б. пр.). Младите си мислят, че войната е компютърна игра: ще се позабавляваме, ще постреляме, кой-когото... Покрай джихада много немюсюлмански младежи от Европа са обсебени от мисълта за войната.
- Може би не само пресищането със забавления, но и пресищането с техника и технологии предизвиква този развой?
- Да, това донякъде е ефект от „депресията на лукса”. Виртуалният живот, животът на уж подтиква човек да приеме, че присъединяването към Ислямска държава е игра – нова, модна, пък и мистична. Фрустрацията на младежта от богатите семейства очевидно расте. От една страна, имат цялата възможна свобода. От друга - искат най-после да преживеят нещо автентично.
- И отново да стъпим на технологиите: как пише до госпожа Шуберт нейният енигматичен подател – на ръка, на пишеща машина, в имейл?
- Той пише на хартия формат А4, защото тетрадката би го ограничавала. Пише на ръка. През цялото време задрасква едно-друго, зачерква цели изречения. Раздразнен е. Чуди се дали тя ще го разбере, дали няма да я засегне, дали няма да реши, че й пише баналности. Той никога не би писал на компютър. За него машините са преграда.
- Избрал е да бъде старомоден?
- Отчасти да. Въпреки това се интересува от всичко съвременно.
- Как по-късните литературни поколения възприемат вашето собствено – прочутото поколение на 1968-а?
- Трудно ми е да кажа. Преди няколко дни имах среща в Рисувалното училище в град Келце. Бяха правили конкурс за илюстрация по мои, свободно избрани от учениците, стихове. Изложбата беше фантастична, но също и разговорът с тях. Любопитното е, че те бяха избрали от по-старите ми творби. Текстове, които принадлежат на друго време – не очаквах, че ще четат съвременността през старите ми стихотворения. Неща, които съм писала на 18-годишна възраст, се оказват актуални за тях.
Себастиан Кудас: Новите стихотворения на Ева изискват истинско напрягане на въображението, по-голяма концентрация.
- Те са по-компактни и изискват да гадаеш. Като онази кутийка, която показвате на Вислава Шимборска - гледах двете ви в клипче в youtubе - и я питате какво има вътре?
- Вислава беше homo ludens. Тя постоянно измисляше всевъзможни лотарии, викторини, закачки. Аз си мисля, че новите ми стихове са логични за моята възраст. Вече имам друга оптика към преходното. А и вече ме интересува научно-популярната литература. Интересна ми е астрономията, математиката, физиката.
- Предпочитате микроскопа или телескопа?
- Не, стигам още по-нататък – адронния колайдер. Случващото се в него е толкова абстрактно, че чак поетично. Хигс-бозонът е математическа величина, която никой не е виждал – тоест, това е чиста поезия.
- Хигс-бозонът има ли чувство за хумор?
- Ако няма, то ще му е ужасно потребно.
- А не смятате ли, че вашият хумор и ироничен скептицизъм може да натрови младите читатели? Ако прекалят с четенето на Ева Липска?
- Прав сте. На млади години човек винаги се бунтува. После, на средна възраст, започва да обиква живота, да свиква с него, смята, че животът е безкраен, че люлката на времето винаги ще го люлее. Обаче ще стигнете до моята възраст и тогава, ако още сте способен да разсъждавате, идва часът на скептицизма. Отново се бунтувате, но вече тихо, много тихо. Помните ли Канети? Той изобщо не допускаше, че някога ще умре. Неговият бунт беше направо забавен. На моята възраст се усилва усещането за абсурд. Хората, които вярват дълбоко, все пак имат перспективата за един парцел в небето. Аз обаче не вярвам. Нямам такива илюзии. Моята поезия е лековита болест. Може пък да си струва да се разболее човек от моите стихотворения. А и аз неведнъж съм се поболявала от четенето на литература.
- Кого преболедувахте най-трудно?
- Когато още нямаше компютри, а и толкова много телевизори, също не беше лесно. Но го имаше изкуството. На пазара имаше евтини книги. Не най-добре издадени, но ги имаше. И помня как ме погълнаха Фокнър, Хемингуей, Лоуел, Одън...
- Винаги съм смятал, че сте чели Кафка, Брох, Музил.
- Те дойдоха по-късно. Ще добавя към вашия списък Йозеф Рот и Томас Ман. Но и Пруст. И Борхес. Тогава много повече ме вдъхновяваше прозата, не поезията. Падахме си малко сноби. Не „Вълшебната планина”, а „Доктор Фаустус”, не че разбирахме какво точно прави Адриан Леверкюн. Независимо че „В търсене на изгубеното време” беше скучно, шумно заявявахме: „Аз чета Пруст...” Сега, като се връщам към Хемингуей, не намирам нищо в него. Фокнър обаче се държи. Изобщо не можете да си представите колко много четяхме тогава. Четенето заместваше живота, беше си чист ерзац. Пиехме водка. Аз по-малко, приятелите ми – повечко. Живеехме много близко един до друг. Срещахме се на живо, защото телефоните ни бяха подслушвани. Мислехме, че можем да променим света. Добре, че бързо разбрахме, че не става.
- Може ли изобщо с думи да се променя светът?
- Не. Дълго ще обсъждаме изкуството като елемент от пропагандата. Познаваме стихотворения-агитки, стихотворения-позиви... Изкуството нерядко обслужва идеологията – прекрасната режисьорка Лени Рифенщал е дясната ръка на Гьобелс, спомнете си и Сергей Айзенщайн... Шанс е да се родиш в добри времена, тъй щото да не ти се наложи да се явяваш на такъв изпит. Да не попадаш в капана за мишки. Затова и пишехме така, че пропагандата да не ни цитира.
- Правилно ли разбрах, че сте атеистка?
- Не, аз съм само невярваща, атеистите са войнствено настроени към религията.
- Какво тогава е предизвикателството да си невярващ поет в една католическа страна?
- Сложно е. Има различни типове поведение. Има свободна интелигенция, за която вярата е въпрос на личен живот. Според мен, полската църква се държи като политическа партия и прекалено много се меси в политиката. Бих предпочела тази църква да се ограничи до десетте заповеди, които важат както за вярващи, така и за невярващи. Има и група, към която принадлежат много интересни хора, независими от влиянията на църквата – доброволци, които се грижат за болни и забравени хора, помагат в хосписи... Имам и познати, които отпътуваха от Полша, защото не могат да се впишат в църковните структури – и отиват, примерно, в по-скоро атеистичната Чехия, за да живеят в икуменическа среда, която си функционира доста добре. В Полша се строят високи църковни здания, които от гледна точка на изкуството изглеждат гротескно. Аз дори написах фейлетон, в който казах, че заради тях, ако бях на мястото на Бог, бих се чувствала много обезпокоена.
Себастиан Кудас: Отскоро църквата се меси и по повод на театрални представления, на музика. Държи се като министър на културата.
- И това ще се промени, защото младежта е много отворена към света.
- Вие притежавате повечето големи европейски отличия за поезия. Но последното изречение от биографичната ви бележка в „Скъпа госпожо Шуберт...” отбелязва удостояването ви с паметен знак в алеята на писателите в Освиенцим. Разкажете повече за това.
- За мен като човек, който живее близо до Освиенцим, асоциацията с Аушвиц е неизбежна. Винаги съм ходила до там като до Аушвиц. Приятели, които пристигат от чужбина, винаги искат да видят лагера... Настъпи момент, когато общинските власти на градчето поискаха да разграничат Аушвиц от Освиенцим. И първото, което направиха, е да построят прекрасна съвременна библиотека. Младите хора се тълпят в нея. После направиха алея на писателите, в която вградиха в тротоарите плочи с фрагменти поезия или проза (стихотворението на Ева Липска, гравирано там, е „Послание” от 1974: „Да пишеш така, че просякът / да мисли, че са пари. / А тези, които умират, / че е рождество” – бел. прев.). Това не е опит да се забрави. Просто хората не могат да живеят постоянно в сянката на концентрационния лагер. В Освиенцим има и отлично действащ институт, където пристигат 18-19-годишни германци, които се чувстват отговорни, макар да нямат нищо общо с историята – те искат да работят в лагера. Град Освиенцим се обновява и това е прекрасно.
- Винаги съм се чудил как така до Краков е Аушвиц, до Ваймар – Бухенвалд. До огнищата на европейската цивилизация – фабрики за смърт. Това са пространства-оксиморони.
- Навсякъде комедията и трагедията са залепени. Така ще бъде винаги – злото до доброто.
- Може ли културата да ни имунизира срещу злото?
- Аз не надценявам културата. Помня есесовците, които са свирили прекрасно на пиано и минути след това са стреляли в детски главички. Много, много съм внимателна по този въпрос. Все се надявам литературата да смекчава човешката грубост, но в екстремни ситуации наистина се събуждат демоните.
- А омекотяват ли вашите рисунки, Себастиан, тази доста сурова книга?
Себастиан Кудас: Не, не мисля. Това е първата и единствена книга на Липска, която съдържа илюстрации. Ева малко се страхуваше моите рисунки да не отидат отвъд текстовете. Може би защото не правя точно илюстрации, а се опитвам да създам собствени истории в унисон с нейната стилистика, книгата се получи. Това са два автономни типа художествено битие, които разговарят помежду си и изграждат цялост – така че да оставят и място за въображението, с което трябва да ги четем. Докато рисувах, аз самият се чувствах, сякаш разказвам забавни случки...
- Госпожа Шуберт остана много доволна.
- А какво прави вашата героиня сега?
- Излезе във ваканция. Може би ще постои в Пловдив, където културата наистина диша. Този град е вашият Краков.
- През цялото време си мислех, че тя трупа писмо до писмо и изобщо не мисли да отговаря.
- Да, защото госпожа Шуберт пише до самата себе си, тя е моето alterego.
Себастиан Кудас: Каза ли си го най-после, Ева?
- Да сложим точка тук?
- Не, Марин, да сложим удивителна.
Разговора води Марин Бодаков
Превод от полски Вера Деянова
2 декември 2014, София
 
Ева Липска е автор на над 30 тома с поезия, на „Живот ерзац – Ersatzleben“ (1998) и номинираната за литературната награда НИКЕ повест „Сефер” (2009). Стихотворенията й са преведени на над 40 езика, като в България са издадени „Ваканцията на мизантропа“ (1994), „Портокалът на Нютон“ (2012) и „Скъпа госпожо Шуберт...” (2014). Поетесата е отличена с многобройни награди, между които литературната награда „Гдиня“; международната награда Ipazia all’Eccellenza al Femminile 2014, наградата The European Atlas of Lyrics... Повече за книгата „Скъпа госпожо Шуберт” – вж. бр.40/ 2014.