Промяна и изкуство?
„Изкуство за промяна, 1985-2015”, куратор Мария Василева, СГХГ, 20 януари – 5 март 2015.
От седмици една изложба вълнува професионалната общност и спокойно може да се каже, че за краткото време от нейното откриване се превърна в най-обсъжданата експозиция изобщо за последните 25 години. Именно с този нескончаем период на преход се занимава тя. Предмет на изложбата по-конкретно са промените и способността на художника да се включва активно в този процес, но не просто като гражданин, а заявявайки позиция чрез артистичен акт. „Разказът”, застъпен в нея, върви хронологично, а тематичните посоки, които обхваща, разглеждат реакциите спрямо специфични за периода явления. В началото са поставени първите протести на интелектуалци срещу обгазяването на град Русе в края на 80-те (екологията), следват промените в личностен, социален и политически план, засягащи идентичността (личността и национална), емиграцията, раздялата с миналото, тежката икономическа ситуация, трафика на хора, градската тема, протестите срещу властта и т.н.
До появата на този кураторски проект като цяло битуваше мнението, че българският художник изключително рядко е изразявал във времето и в публичното пространство чрез изкуството (си) своята позиция по отношение на политически и социални въпроси. Или това поне не е било толкова видимо. Амбицията на въпросния проект е да опровергае този мит. Той е реализиран вследствие на изследователска работа, проучвания и интервюта, както и с участието на специалисти в областта на изкуствознанието, културологията и философията. Състои се от публикация и изложба, като втората се явява малка част от цялостния труд, материализирана в пространството на галерията чрез избрани и ключови, според разбиранията на куратора, артефакти. В печатното издание (билингва) са включени множество черно-бели репродукции, които надвишават многократно показаното в изложбата. Като недостатък обаче би могло да се посочи, че за зрител, който не принадлежи към професионалната общност, вероятно ще е трудно да разгадае взаимовръзката между книга и изложба. Тоест – в залата липсва един по-общ контекстуален текст и в този смисъл описанията към някои произведения стоят фрагментарно.
Проектът не претендира да е изчерпателен, а е заявен (с множество уговорки в отделните текстове в печатното издание) като първи опит за поставяне на този проблем, който по-скоро очертава въпроси, отколкото дава еднозначни отговори. Той би могъл да се възприеме и като първи смислен опит за отбелязване на 25-годишнината от началото на демократичните промени у нас и как художниците/ интелектуалците се включват в този процес.
Реакциите спрямо изложбата показват само едно – че тя „работи”. Друг е въпросът, че тези реакции все още не са достатъчно зрели; че са по-скоро повърхностни и първосигнални, защото се свеждат най-вече до претенцията Защо някои са вътре, а мен ме няма. А нападките срещу отделни участници и срещу самия куратор, обявени за част от „олигархия”, която подменя историята, биха могли да се тълкуват само по един начин – безсилие на принципа „все някой друг ми пречи”. За съжаление, времето за градивен диалог явно все още не е дошло. Вероятно ситуацията щеше да е различна и въпросният прочит би звучал по друг начин, ако вече имаше написана история на българското съвременно изкуство, ако съществуваше музей на тази история, ако имаше и други специалисти, които да се включат, защитавайки обосновано различна(та) позиция...