Отмъщението на сърните
Разговор с Олга Токарчук по повод книгата й „Карай плуга си през костите на мъртвите”, превела Силвия Борисова за „Панорама + плюс”
- Първият въпрос, който ми се ще да задам, е свързан с финала на вашата книга. Аз съм вестникар – и чета: „За вестниците е важно да ни държат винаги в състояние на силно безпокойство. Да ни насочват емоциите не натам, където те са истински нужни. Защо да се поддавам на властта им?”. Какъв данък плаща днес един писател на свят, доминиран изцяло от медиите? Вие сте изключително популярна и същевременно се нуждаете от уединение...
- Доскоро изпитвах неприязън както към начина, по който медиите представят моите книги на аудиторията, така и към това как те се разпореждат с живота ни. Смятах, че една добра книга може сама да се защити, може сама да се представи на читателите. Но вече съм убедена като вас, че господството на медиите е тотално, а най-лошата възможност за една книга е тя да бъде премълчана. Медиите вече са посредникът между автора и читателя. С безпокойство забелязвам, че в полските медии постепенно изчезват задълбочените рецензии, а се усилва ролята им на търговски посредник. Вече само в блоговете и в нискотиражните издания един литературен проблем може да бъде разгледан всестранно. Доскоро не си давах сметка и за значението на радиото – хората пътуват много с колите си и покрай това се възстанови културата на радиослушане. Расте популярността и на аудиокнигите. Писателят е длъжен постоянно да се съобразява с всички медии.
- А вие с кого от героите в този роман се идентифицирате? С писателката или с главната си героиня?
- Много труден въпрос, защото като писател нямам една-единствена самоличност. Всеки персонаж представя различна част от мен.
- Тоест, разпределена сте между всички персонажи? А дали се идентифицирате и с убиваните от хората сърни?
- Да, разбира се.
- Трябва ли да приемаме образа на сърните буквално или преносно? Смятах, че постоянно цитираният от вас Уилям Блейк ще ми помогне, но неговите стихове ме затрудниха още повече...
- В тази книга виждаме света през очите на Душейко. Тя е особена личност. За мнозина изглежда направо луда. Тя вижда всичко около себе си по един атавистичен начин, като нещо живо. Затова и животните в романа се появяват, изписани с главна буква – като човешки същества.
- И далеч не само животните...
- За Душейко сърната не е само животински вид, а равноправна на човека екзистенция. Животинскостта е вид маска. И моята героиня се замисля какво би станало, ако в един момент тези маски изведнъж паднат. Животното е нещо повече от животно – то е самостоятелно битие.
- Имаме ли тогава право да се съпротивляваме срещу ловците на сърни? Какво става, когато убиваме ловците...
- Не ми се иска да дискутирам по това, защото все пак моят подход е творчески. Имаме си работа с героиня в свят, чиито морално-етични норми тя вижда като лоши. Въпросът по-скоро звучи така: какво може да направи човешката личност в ситуация извън закона? Трябва ли да се бунтува? Или трябва да се приспособи и на практика да спазва лошия закон само защото е закон? Оттук насетне как постъпва Душейко, е само въпрос на литературна провокация.
- Наскоро разбрах, че сте занимавали и с поезия. Какво от вашия поетичен опит ви беше полезно в писането на проза? Или това са различни вселени?
- Пишех стихотворения като тийнейджърка. Слава Богу, бързо открих, че темпераментът ми е на прозаик. Прозата също е творчество. Не, няма разлика между едното и другото писане. Понякога си мисля, че разликата е само в начина на записване. Всичко, което пишат, поетите превръщат в особено събитие – и, за съжаление, третират прозаиците като занаятчии. Не, не се интересувам от поезия. Дори не мога да кажа, че я обичам.
- По какво разпознавате, че един сюжет има потенциал за роман, а друг – само за разказ?
- Идеята за разказ е стегната и компактна. Темата за романа предполага процес – търсене и откриване на нещо за самия себе си. Навремето мислех, че романът е длъжен да доведе до транс, а разказът служи за просвещаване на читателя.
- В коя от книгите си бяхте най-голям новатор, най-предизвикателна и към себе си, и към читателите?
- В „Бегуни”. Тогава измислих нов начин да разкажа историята – такъв, чрез който да се приближа до хората, които си служат постоянно с компютри, телевизори, фейсбук. Това е постмодерен роман. Роман ала Збигнев Бауман. И този начин на писане на роман нарекох съзвезден. Гледаш в небето и виждаш съзвездия – виждаш Голямата мечка и я възприемаш като цяло, но тя се състои от толкова много звезди. Нашият разум влага смисъл в това, което изгражда структурата.
- Дали не ухажвате читателя, като често употребявате образи и мотиви от популярната култура? Каква е връзката между висока и масова литература в собствения ви стил?
- Знаете ли, че в посткомунистическите страни винаги се появява този въпрос. Ние сме възпитани в това разделение. В Полша постоянно търсим къде най-точно да сложим границата между висока и ниска култура. Слава Богу, този въпрос почва да отмира – вече не питат какви хора каква литература четат, защо изобщо се чете и прочее. Това деление по същество е опростителско. „Ана Каренина” и „Кандид” са продавани в огромни тиражи – те какво са тогава? Добре е, че капитализмът наложи по-прагматична форма за разполагане на книгите по полиците.
- Тогава още един въпрос, натрапчиво задаван през последните 25 години: вие писателка-феминистка ли сте?
- Вече не мога да си представя написването на една смислена книга, без нейният автор да е феминист. Писането на роман изисква определено равнище на размисъл върху света. Феминисткият подход е нормален и очевиден за мен – дотам, че изобщо не се замислям. Или дотам, че съзнателно слагам акцент върху женските персонажи. В класическата литература те бяха показвани прекалено малко като субект. И аз се стремя да възстановява мястото им в литературата днес, извън стереотипите.
- Кои писатели повлияха на вашето формиране като писател?
- Като млада четях толкова много, че ми е трудно да кажа определени имена. Латиноамериканската литература, разбира се. Но и Фокнър, и Селинджър. Като средноевропейски човек съм възпитана от Кафка и Томас Ман. От Йозеф Рот. А – вече като полякиня – Бруно Шулц ми показа какво може да се направи с полския език. Той продължава да е ненадминат – и полските писатели хем му се възхищават, хем го ненавиждат.
- Пропуснахте да споменете полския феномен на репортажа.
- Знам, че модата на репортажа се възражда отново в моята страна. Полският творчески темперамент не става за разказване на истории – ние, поляците, сме или поети, или репортери.
- Как тогава си обяснявате своя безспорен успех?
- Точно с това: читателите искат истории. Искат те да се развиват в полски контекст. В последната ми книга действието се развива през XVIII век. Тя е 900 страници, но веднага оглави списъка на бестселърите, независимо че е доста трудна. Поляците искат да чуят отново своята история, но разказана на съвременен език.
- А има ли литературна група, на която принадлежите? Или сте единак?
- Аз съм отникъде. Ида от провинцията. И никъде не се числя.
- Силвия Борисова: Дали интересът към историята се простира и до позорни факти, като унищожението на евреите в село Йедвабне.
- На мен ми се струва, че книгите на Томаш Грос, който основно пише за Йедвабне, бяха болезнена, но единствено възможната терапия. Ако искаш да те лекуват, трябва да си признаеш, че си била сексуално малтретирана, че баща ти е пил, а после е бил майка ти... Не можеш да скриваш вечно травмата под дивана. Вече започва да се вижда ползата от книгите на Грос. Преди седмица във Варшава беше открит музей, който представя хилядолетното съжителство на поляците и полските евреи. Това беше огромно събитие. Хиляди хора отиват там и плачат. Да, катарзис. Без него не може да се развива нито културата, нито общностното самосъзнание.
- А възможно ли е лечение за руско-полските отношения?
- Да, рано или късно и това ще се случи, но сега на дневен ред са полско-украинските отношения. Прочутият режисьор Смажовски снима филм за етническите чистки в територия, която е била ту полска, ту украинска. Да се появи творба на тази тема чакаме вече 70 години. Никога украинско-полските отношения не са били по-добри.
- Как общувате с преводачите си?
- Конкретно и прагматично. С някои съм по-близка, дори приятелка. Писателят трябва да има основания да се довери на преводача, на неговия езиков ум.
- Питам това, за да продължим с въпроса какво е най-трудно преводимо от полската култура навън, по света... Гледана от София, Полша изглежда вече е между великите нации като Германия и Франция.
- Най-трудният ви въпрос досега. Да опитам, все пак. Може би амбивалентният характер на поляците – от една страна, величие, от другата – комплекси. Това се вижда най-добре при Гомбрович – един и същи поляк едновременно се смята за най-великия и за пълна нула. За това се говори и в най-новата ми книга: полското национално самосъзнание е изградено върху фалшиви фундаменти. Когато полското кралство е най-силно, над 80% от населението е селско. Едва 10% е шляхтата. Полското самосъзнание е изградено върху тях. Огромна част от опита на селяните беше избутана встрани. И оттам и величието, и тоталната маргинализация и на селяните, и на евреите.
- Какво се промени в Полша през последните 25 години?
- Първо икономиката. Пропастта между бедните и богатите е една от най-големите в Европа. През последните години расте самочувствието на младите хора, че са именно поляци. Бавно започна да се появява пълна с амбиции средна класа, която иска да ходи на театър - и той живна, която започна да си купува книги... Хората чакат на дълги опашки за билети за опера. Аз бях много скептична по отношение на средната класа като културен двигател, но действително утвърждаването й има положителен ефект върху културата.
- А през чии кости минаха плуговете на тези 25 години?
- През костите на бедните и маргинализираните, през тях мина плугът на историята.
- Може ли писателят да ги погребе?
- Ако ме питате за книгата, в нея става дума за бунт срещу плуга.
- А извън книгата?
- Мисията на писателя е да ни връща към общата памет. Само един писател може да погребе жертвите на историята, само той може да им организира наистина достойно погребение.
Разговора води Марин Бодаков
Превод от полски Силвия Борисова