Невинността и гневът

 
Олга Токарчук. „Карай плуга си през костите на мъртвите“. Превела от полски Силвия Борисова. ИК „Панорама плюс“, 2014. Цена 16 лв.
 
На полски ловната вишка, от която стрелят по животните, се нарича „амвон“. Дори само този факт е достатъчен, за да провокира литературното въображение; и макар че романът на Олга Токарчук го обговаря само веднъж, в рамките на няколко изречения, той стои в него като важен символ, темел на художествения градеж. При гостуването си в София полската писателка нарече тази книга „екотрилър“. Еко е, без съмнение, но дали е трилър, може доста да се поспори. По-скоро е морално изследване с криминална нишка в сюжета, която подсигурява изключителната му четивност.
Госпожа Душейко е възрастна и болна жена, която живее в изолирано селце близо до чешката граница. През зимата тя е един от двамата постоянни жители (третият умира на първата страница), но от време на време се мяркат и други хора, например нейният някогашен ученик Дижо – програмист, който, оставайки без работа, се захваща ентусиазирано да превежда Уилям Блейк. Мяркат се също ловците от близкото градче, с които старицата води студена война от години: тя е абсолютно безкомпромисен защитник на животните и преживява всеки отстрел не просто като лична трагедия, а като посегателство срещу мирозданието. Тази нагласа на госпожа Душейко се преплита с пророчествата на Блейк и с нейните собствени астрологически занимания, за да оформи странна, малко смътна, но пък непоколебима вяра, която постепенно се фанатизира. Така казано, навярно звучи малко измислено, обаче безспорният талант на Олга Токарчук и в повествованието, и в портретуването успява да превърне тази чудата жена и другите чудаци около нея в напълно достоверни и живи образи. Нещо повече, тъкмо чудаците изглеждат много по-истински от останалите, които им се чудят; те са по блейковски завършени, цели, автентични. И тъй като цялата история научаваме през разказа на Янина Душейко, нямаме друг избор, освен да й се доверим, дори когато застъпва теорията, че последователните убийства на ловци са извършени от отмъщаващи си животни. Вярваме й, защото толкова лесно ни допуска в дома на своите Мисли и Болежки (тази книга работи с главните букви малко в духа на XVIII век). Неизбежно заживяваме с нейните убеждения и с нейното особено назоваване на нещата. Впрочем, в езиково отношение изглежда има и известен опит за особена речева характеризация на старицата – поне българският превод е отчетливо архаизиран в първите страници („нея вечер“, „притурих“, „обуща“, „лятос“, „есенес“), странното е, че този пласт впоследствие избледнява.
Разбира се, криминалният елемент изисква обрат и романът ни го предлага, като майсторски спазва едно от класическите изисквания на жанра – читателят да осъзнае, че ключовете към загадката вече са му били съвсем акуратно предоставени. В този сюжетен обрат обаче лъсва и моралната амбивалентност на разказаната история. Логично е да се съчувства на животните, обаче докъде стига отвращението към човеците? (Янина Душейко, освен всичко друго, е детска учителка, чиято обич към децата спира при точно определена възраст – десет години. След това децата, както навярно би казал Блейк, навлизат в света на Опита и губят чудото на своята индивидуалност.)
В светлината на поднесените от романа събития, цитатите от Блейковите „Пророчества на невинността“, които служат за епиграф на всяка глава, започват да звучат доста макабрено, а самата представа за невинност силно се усложнява – както, разбира се, е сложна и при самия Блейк. В крайна сметка, фундаментализмът на невинността може да бъде също толкова страшен, както всеки друг фундаментализъм. Поколения читатели и учени си блъскат главите над творчеството на английския поет – но вживяването в личната му митология несъмнено носи своите рискове. Да не забравяме, че самото заглавие на романа е една от поговорките на Ада. Готови ли сме да я приемем за кредо? Някои от нас – явно да.