Ислямска държава и събитията в Кобане пренаписват теорията
Информацията, достигаща до нас от Ирак, Сирия, Ливан, Йордания и граничните зони на Турция през последните месеци, се отнася до най-различни проблеми: трайно милитаризиране на обществените отношения в съответните държави; хуманитарна катастрофа заради 3 170 000 сирийски бежанци, напуснали страната; надпревара за влияние между политически и икономически сили от и отвъд региона; възможни прекроявания на географската карта в Северен и Западен Ирак и Източна Сирия. Сред тези проблеми особено впечатление правят скоростно променящите се (трансрегионални) огнища на конфликти, бързината на тяхното разгръщане, изявеният интерес или участие на „неподозирани” широки социални елементи на местно, регионално и извънрегионално ниво. Два знакови примера за това са действията на групировката „Ислямска държава”(ИД) и ситуацията в сирийския град Кобане.
В резултат на започната от „Ислямска държава” (ИД) през юни блиц офанзива, под контрола й попада вторият по големина и един от най-значимите в близкото минало на Ирак градове - Мосул. За сравнително кратко време, пред погледа на иракското правителство, трите провинции - Нинава, Салах ад-Дин и Анбар, също биват завоювани. Напредването на джихадистките отряди към стратегически важния нефтен регион на Иракски Кюрдистан и столицата Багдад води до въздушна кампания, инициирана от Вашингтон на 8 август 2014 г., до сформиране на голяма международна коалиция, до военното преобучаване на кюрдски, иракски и сирийски бойци.
Още през 2013 г. ИД се възползва стратегически от гражданската война в Сирия. Понастоящем териториалният й периметър се простира върху обширни области от Западен Ирак, както и върху богатата на нефтени ресурси Източна Сирия с нейните по-големи градски центрове Рака, Деир ал-Сор, Манбидж и Абу Камал.
Един съществен елемент от укрепването на нейните позиции на близкоизточната политическа сцена представлява създаването на гъвкави транснационални мрежи на поддържавно ниво – организацията се радва на донорството на частни лица, салафитски фондации и други религиозни асоциации в държавите в Персийския залив. Към нейните бойни групи (по неофициални данни) се числят най-малко 50 лица с испанско, 60 с австралийско, 400 с германско, 500 с британско, 700 с френско и друго гражданство. А по официални данни от юли около 20% от всички чуждестранни лица, участващи в боевете в Сирия, са тръгнали от Западна Европа. За това допринася тактиката на активно използване на фейсбук, туитър, ютюб, където се разпространяват видеоклипове на военни сражения, бойни успехи, екзекуции и атентати; отправят се послания на английски, арабски, руски, френски, немски и други езици с цел набиране на нови поддръжници. Макар и срещу нея да се водят добре координирани действия от редица страни, ИД се утвърждава сред конкурентите си - другите подобни групи в региона. В средата на 2013 г., например, между нея и сирийската „Джабат ал-Нусра” настъпва разрив, последван от дистанциране от страна на иракското подразделение на Ал Кайда, за чийто клон тя се смята от момента на своята поява през 2003 г.
В края на март ИД възобновява нападенията си срещу селища с преобладаващо кюрдско население около сирийския град Кобане. След превземането на 16 околни села в средата на септември, Кобане е обсаден за повече от три седмици. Само за няколко дни 180 000 бежанци напускат територията и околностите му и се отправят към Турция, а той остава под покровителството на наброяващите няколко хиляди души кюрдски бригади за народна самоотбрана (YPG). Ислямисткото настъпление срещу Кобане предизвиква спонтанна вълна от протестни акции в знак на солидарност, организирани главно от кюрдската диаспора в чужбина – Турция, Кипър, Германия - страната с най-многобройно кюрдско население в Европа, наброяващо 600 000 души, Холандия, Франция и др.
Очакването атаката на ИД срещу Кобане да бъде спряна може да бъде разчетено и като подкрепа за създадената в района на града демократично-самоуправленска организация на социалния живот в условията на сложна обстановка на вътрешно и външно конкуриращи се сили в гражданската война в Сирия и при дългогодишното неглижиране на исканията за автономност на политическите, военните и културни организации на кюрдските общности в Турция, Ирак, Иран и Сирия.
Районът, в който се намира Кобане, е разположен в крайната североизточна част на Сирия. Там преди около три години сирийските кюрди, съвместно с останалите етнически и религиозни групи – араби, арменци, чеченци, християни, сунити и йезиди, започват да изграждат собствени структури на управление с равнопоставено участие. Ръководните функции се възлагат едновременно на мъж и жена, а във всички комисии и съвети се спазва квота от 40% за участие на жени. Възприетият модел бива заявен като форма на своеобразна самостоятелност на Кобане в Сирия и като разработване на практика на съжителство на всички общности в Близкия Изток.
Въпросите, налагани от усещането за „необозримост” и „нестабилност”, които действията на ИД и случващото се в Кобане поставят, са симптоматични не само за близкоизточната, но и за глобалната политика. Все повече „неочаквани” неправителствени актьори и интереси се борят за легитимност на глобалната политическа сцена със свои „изненадващи” средства. Сред тях са и Ал Кайда с нейните операции в Йемен и в Северна Африка, и най-масовите досега антикорпоративни демонстрации (с близо 700 000 участници) за иницииране на мерки за справяне с глобалното затопляне в навечерието на срещата, свикана под егидата на ООН, на правителствените лидери в Ню Йорк на 23 септември, и искащите референдуми за автономност в Каталония, Шотландия и Венеция, и най-мощните икономически и финансови компании, свикващи Световния икономически форум, и зачестилите имиграционни движения, и университетските структури, ставащи все по-интернационални, и участващите в проекти за пряко демократично политическо и икономическо участие, увеличаващи непрекъснато своя брой.
Това структурно преобразуване на международните отношения някои определят като превръщане на познатия междудържавен свят в междуобществен, други – като засилване значението на индивидите, идеите и медиите в динамиката на международния обмен, трети – като раждане на множество сложни, постнационални социални формации и/или производство на транснационални зрелища (въображения) в процеса на възникване на локалности под въздействието на местните имплозии на глобализацията. Така светът, който се ръководи от геополитическата логика на една обща подредба в държавни единици и от наложилата се в международния живот национално-държавна триада: фиксирана територия, население, упражняване на върховна държавна власт, днес, в условията на напредващо социално, информационно, технологично и икономическо взаимно проникване и транснационална флуидност, започва да се променя. „Онова, което досега се е смятало за неполитическо, става политическо”, смята Улрих Бек.
Настъпилата „неподреденост” в международната политическа среда обаче не може да бъде обяснена еднозначно с трансформирането на нейната технологично-виртуална и социална инфраструктура. И недържавните социални сили, набиращи скорост, трудно ще могат да бъдат квалифицирани като „външните варвари, които все още нямат име”[1], ако бъдат пренебрегнати конкретните обстоятелства на тяхната поява. Завоевателният поход на ИД в Ирак през последните две години има своите далечни исторически предпоставки в политиката на сближаване на управляващата светска сунитска партия Ба‘ас и представители на политическия ислям, започната от Саддам Хюсеин още през 80-те години в името на заздравяването на властта му, социална спойка и бойна готовност сред населението по време на десетгодишната война с Иран, войната в Персийския залив (1990 - 1991 ) и при последвалите тежки санкции.[2] Окупацията на страната след 2003 г. от „Коалицията на желаещите”, която води до същинското начало на ИД, е пряко свързана и със систематичната маргинализация на сунитите в страната и с дисциплиниращи техники като повсеместни (нощни) претърсвания и показни малтретирания в затвори („Абу Гариб”) или с използване на оръжия с обеднен уран. От 2004 г. насетне иракските сунити се включват в иракската съпротива.[3] На този фон бивши сунитски военни бригади, начело с бившия вицепрезидент на Ирак Иззат ад Дури, изграждат стратегически алианс с Абу Бакр ал-Багдади, настоящ водач на ИД, допринасяйки за тренировъчния и боен капацитет на формированието.
„Спонсорирането” на ИД от Кувейт, Катар, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия на практика се толерира от тамошните сунитски теократични монархии със знанието на Съединените щати и ЕС като средство за борба срещу Башар ал-Асад и дългогодишния иракски, проирански настроен, шиитски министър-председател Нури ал-Малики. ИД натрупва сериозно финансово състояние в размер на над един милиард долара и е най-богатата сред радикалните джихадистки групи[4]. Значителна част от своите печалби организацията дължи на продажбата на нефт, включително на властите в Дамаск, и чрез контрабанда през територията на Турция, която разчита на тесни контакти с ал-Багдади за свалянето на сирийското правителство. За стабилизирането на военно-милитаристичната си база джихадистите в Ирак и Сирия не само плащат по 500 долара на месец на редовите си бойци, но и са си присвоили модерното оръжие в контролираните от тях територии, доставено от САЩ за изграждане на проамериканската администрация в Багдад (американските инвестиции в това начинание през последните десет години се оценяват на 25 милиарда долара). Само преди дни - на 14 октомври, стана известно, че ИД държи бившия държавен индустриален комплекс „Мутхана”, намиращ се на северозапад от иракската столица. Останалите в него муниции са проектирани в САЩ и произведени в Европа през 80-те години. Но Пентагонът се въздържа да ги докладва в Организацията за забрана на химическите оръжия заради неоперативното им състояние. На 8 октомври държавният секретар Джон Кери съобщи, че отклоняването на нападението на ИД срещу Кобане не е стратегически важно за Белия дом, но същевременно седмица по-късно Вашингтон започна снабдяването на града с оръжие по въздуха, като опит за спечелване на важна символна битка. Властите в Анкара, най-силната опорна точка на НАТО в Близкия изток, пък предпочетоха да започнат да укрепват собствените си граници, да заглушат уличните протести сред последователите на Кюрдската работническа партия (ПКК) в подкрепа на Кобане, да не допуснат прехвърлянето на въоръжени групи на ПКК на територията на Сирия, да задържат кюрдските бежанци там чрез (евентуалното) откриване на хуманитарен коридор и да бомбардират позиции на ПКК в турската провинция Хакани, до границата с Ирак – за първи път след примирието, постигнато с кюрдски представители в Турция през 2013 г. За Анкара основен интерес е едностранното диктуване на политическите реалности в кюрдските области около Диарбекир и в съседна Сирия и подсилването на влиянието й в Плодородния полумесец.
Официалното заявление на президента Владимир Путин, че главен геостратегически приоритет на Кремъл е желанието да се предотврати разпадането на държавния контрол в Сирия и разрастването на дейността на ислямистките части, не води ни най-малко до намаляване на многохилядния бежански поток от град Кобане.
Събитията в Кобане и военните завоевания на ИД са показателни за настъпили изменения в глобализираната среда и биха могли да послужат за едно критическо преосмисляне на утвърдените теоретични концепции и политически практики. От една страна, засиленото влияние на неправителствени елементи в тази среда, създава впечатлението за „разнопосочност” и „неочакваност”. Голяма част от тези елементи не попадат в традиционните правила, йерархии или идеологически дефиниции на действащия международен ред. От друга страна, самите тези неправителствени елементи се опитват да се впишат в действащите държавни практики; паралелно с това могат да бъдат израз на неудовлетвореност от поведението на правителствата, от асиметриите в процесите на вземане на международни решения или от дефицитите в поддържането на държавната власт и нейните териториални граници.
В този смисъл, случващото се в град Кобане и успешното напредване на ИД в Ирак и Сирия, глобалните протести по ред проблеми, предпочитанието към автономни политически общности и „неуловимостта” на финансово-пазарните сили се отнасят до бъдещето на международните отношения sui generis. Недържавните фактори следва да бъдат анализирани наравно с държавните.
Днес все по-настойчиво се очертава необходимостта международната политика да се отърси от своята институционална патриархалност – да бъде постнационална, многостранна, небазирана на силата и превантивно ориентирана към еманципирането на отделните общности. Ако си припомним думите на Дейвид Хелд от средата на 90-те години: „Макар краят на Студената война да промени непосредственото уравнение на сигурността в Европа, в Съединените щати и в много други страни, простиращата се под всичко това структура на самоподдържаща се несигурност си остава непокътната.”[5]
Бел. ред. Заглавието е на редакцията.
[1]Мануел Кастелс, Информационната епоха: икономика, общество и култура, том 2: Силата на идентичността (София: ЛИК, 2006), 234.
[2]Мирослав Зафиров, „Кризата в Ирак,” Култура, бр. 28, 25 юли 2014, <http://www.kultura.bg/bg/article/view/22484 > (14.10.2014)
[3]Пак там.
[4]За сравнение, финансовият ресурс на афганистанските талибани се оценява на 300 милиона евро, на сомалийските милиции „ал-Шабаб” - между 50 и 70 милиона евро, на „Ал Кайда в Ислямския Магреб“ - между 60 и 110 милиона евро.
[5]Дейвид Хелд, Демокрацията и глобалният ред: от модерната държава към космополитно управление (С: К&Х, 2004), 179.