Страната на пропуснатите ползи
- Спомняте ли къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Много добре си спомням датата, тя съвпада с необикновено събитие в живота ми, и не само в моя. Снимахме в Алжир игрален филм - „Бащата на яйцето“. Там ни друсна едно земетресение 7.6 по Рихтер. Бяхме в епицентъра, в Типаза. Клатеше се всичко, уплашихме се за цунами. Птиците не можеха да кацнат на дърветата, ей така се люлеят дърветата и птиците хвърчат и цвърчат. Та, алжирците (те бяха много приятелски настроени към България по ред исторически причини) след земетресението тогава казаха: „Ако не бяхте българи - край с филма, заминавате си веднага. Но вие сте близки хора, така че, ако се примирите, че ще ходите на обща баня (защото всичките водопроводи, канализация, всичко беше строшено и смазано под земята), останете и снимайте“. Казах „да“, така че останахме. След около седмица-две беше 10 ноември. Датата я помня, защото фотографът на продукцията ни изнесе представление. Връщаме се от общата баня и го намираме кьоркютук пиян, с бутилка коняк пред него. Не може да говори, опитва се да каже: „То... Жив... па...“. Викаме: „Моля, как ще па..., ти шегуваш ли се?“. А той се клати и казва: „А не, па..., па...“. И това беше цялата работа с 10 ноември в Алжир.
- И вие продължихте с коняка?
- Не, не бих казал, че ни обзе всенародно щастие. Просто бяхме уморени от снимки, работа... пък и кой би си представил въобще ситуацията - тогава нещата изглеждаха като някакви вътрешнопартийни вихрушки и, какви бяха там, перестройки. Е, разбира се, преди това имаше „Клуб за гласност и...” и други срещи, кои приятни, кои не толкова...
- Като заговорихме за кино - през 1988-1989 г. всъщност от интелигенцията най-активната част бяха кинаджиите. Неслучайно повечето неща се случваха в Дома на киното – някак си литературата (и литераторите) бяха като че ли загубили терен, новата култура беше образът, киното... А сега сякаш киното загуби позиции...
- Преди промените киното беше по-свободна територия. Разбира се, седяха идеолози, но следяха основно игралното кино. Следяха за всяка думичка. Да се чудиш на поговорката „Дума дупка не прави”. Прави и още как. А анимацията си беше свободна територия на духа. С много добри художествени съвети, с добра атмосфера в студията. Работеха над 200 човека, вадехме над 100 филма годишно и съществувахме някъде в културата на Европа. Говореше се за българска анимационна школа. Сега, разбира се, от позиция на времето, всичко е като в криво огледало. Мисля си, че тогава по някакъв начин и наградите, които са идвали, и журитата, и селекциите са се случвали, защото сме били интересни на Запада. Как бедно живеят - пък и кино правят! Малко като скрита мома зад пердето, която не я знаеш каква е – готина ли е или е някаква кикимора. А след като падна стената, след като пазарът се изравни, интересът секна рязко и ние се оказахме не културни партньори, а потребители на тяхната култура. И киното трябваше да се превърне в стока. Защото, ако имаше нещо навремето, което формираше националния възглед за култура, това бяха все пак затворените общества, които можеха да погледнат навътре към себе си, нека да го кажа шаблонно. А сега всичко е отворено, сега натиска една огромна американска мощ –политическа, икономическа, културна. Притисната е дори Европа... И сега Европа ще подпише едни търговски споразумения, и цялото европейско кино ще загине дружно, а заедно с него и българското.
Преди 25 години държавата започна панически да се изтегля отвсякъде с фразата (помня я много добре, отчайващо обидна фраза беше), че когато си на ъгъла и просиш с шапката пари, не можеш да си позволиш лукса да произвеждаш кино, разбирай и култура. Имаше дълги „нулеви години”, нямаше пари, имаше обидни случки.
Капитализмът не беше наблизо - той беше тук. Но още не си бяхме произвели капиталисти, а и не беше ясно тогава как се раждат. С класически секс явно не ставаше. И от онези години схемата е: опит-грешка, опит-грешка и т.н., та до днес. И тъй като мозъкът човешки е най-консервативна и трудно поддаваща се на „преустройство” система, обществото бързо се разслои биологически. 1% приспособяващи се към всичко пъргавелковци и 99% ленива и трудноподвижна маса, която очакваше (както е казал поетът) „думите да се превърнат в хляб”. И след като това не се случи, българинът прегърна омразата. Да, да, не Вярата, не Надеждата (за Любовта да не говорим), а Омразата. Спомняте ли си: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия...” Това се случи на практика. Българинът прокле съдбата си. Превърнахме се в държава на пропуснатите ползи. И, разбира се, вината е в другите... Те, те, те, те! Никога аз. Никой не вижда себе си като субект на собствената си окаяна съдба. Всички си въобразяват, че са пропуснали живота си благодарение и с помощта на другите.
И оттук започна едно обществено разделение, което продължава и днес, виждате какво чудо е. Но зародишът, генезисът на цялата тази работа беше още в началото на 90-те години. Културата винаги е била рефлекс на икономиката. Спомням си първите стъпки на някакъв продуцентски ли, не знам какъв си капитализъм... Който много спокойно и много откровено – на всичките нас, лаиците, заяви: „Момчета, вие не сте разбрали за какво става дума. Сега ще видите, защото сте само публика. Няма да участвате в спектакъла, само ще гледате.” И видяхме. Две групи си блъскаха главите в Киноцентъра. То не бе разпределение на акции, то не бе джиросване. Аз, например, съм щастлив притежател на две акции, джиросани ми от колега, който имаше 1600. Директорът на Киноцентъра имаше 6000. Цитирам наизуст. Цветен четец от лабораторията имаше 800 акции, а всички други имаха по една, по две. За по 5 лв. ставахме щастливи собственици на Киноцентъра. Вероятно така е паднало Първото българско царство. Всички разделени, всички на малки групички, всички някакви артисти, всички някакви недоносчета, които не е ясно какво правят. И накрая, в един петъчен следобед, една министърка подписа продажбата на Киноцентъра за смешната сума от 8 милиона, което е по-малко от хонорара на второразреден американски актьор. В момента, в който загубиш производствената база, ти губиш всичко. Една дълго градена и разработена кинематография беше разбита. Ако всички български посланици по света се държаха като американския в София, досега да сме щастливи собственици на Холивуд, Чинечита, Барандов... Но каквато държавата, такива и посланиците...
Не знам накъде сме се запътили. За мен не съществува думата „преход”. Това е някаква брутална, българска измислица. Има път, предопределен ни от Съдбата. И ние друсаме по този път каруцата си, и си въобразяваме, че някой ни обръща внимание, че правим преход. Обръща ни внимание само нанадолнището към гробището в края на пътя. Вижте какво става с хората. Всичко е някаква животинска борба за оцеляване.
- Казахте, че киното нарочно е било унищожено? В какъв смисъл?
- Подложено през годините на непрекъснато и унизително безпаричие, киното ни вегетира, губи безценни кадри, затиснато от агресивна конкуренция. Причините са много, но едва ли парите са най-важното. Разбито, разпокъсано на отделни наклякали в окопите групички, самоопределящи се като гилдии, това обладано от скрита ненавист войнство се мобилизира два пъти годишно да вземе от НФЦ едни пари, а после да го оплюва. Без ясна мисъл накъде сме тръгнали, какви европейски и български идеи защитаваме, загубили доверието на и без това обърканото до крайност общество. С изгубени киносалони, изхвърлено от телевизиите, киното ни отдавна е на командно дишане и с нетърпение очаква един по-радикално тъп политик да дръпне шалтера. Преди време хората от киното бяха най-активната част на обществото. И политиците никога няма да им простят това.
- Смятате, че това беше целенасочено действие срещу киното? Или попътно се случи така, че го „забърсаха” и него?
- Всичко, което се случва в държавата, е политика. И в този смисъл, единственото изкуство, което се разви след промените, е политиката. Успяха да ни зомбират, направиха ни на луди. Извършват едно и също, по едни и същи начини, с едни и същи думички. Те се псуват за едни и същи неща, те мислят по еднакъв начин. Чудя се защо не си направят две партии като в Америка, и без това сме разделени като общество завинаги – ще бъде лесно организационно. Тук веднага изниква въпросът: „Какви са тези тъжни мисли? Животът е прекрасен, нали...” Сигурно е прекрасен животът, когато не си ангажиран със страха...
- Страх от какво?
- Страх от живота. Това е заразна болест. Щом аз го усещам – мога да си представя какво усещат хората, които едва свързват двата края с една пенсия и половин хляб дневно. И изведнъж се оказва, че директор на банка получава месечна заплата от 60 хиляди лв.
- Е, той отрече.
- И е прав да отрича. Защото ще се окаже, че парите не са 60 000, а 55 000 (плюс екстрите), а ние сме едни завистливи лъжци. Парализиращият страх от бедността и старостта е кошмарът на това общество. За киното, което правим и в момента с огромни усилия, достойните зрители са два милиона пенсионери с пенсии от 190 лв. А това са хората, които са аут от системата, вън от живота.
Още веднъж се връщам не към прехода, а към пътя. „Ще измре една генерация, ще се появи друга, ще дойде трета. Животът трябва да се търкаля весело през годините; този тип равносметка – какво беше преди, какво е сега, е за ей тия маргинали, дето се чудят какво да се правят и къде да се дянат; те ще покрякат, покрякат и ще измрат.” Цитатът е по памет, но предава точно идеята. Хитра система, между другото. Всичко друго е с елементи на революция, нали. А това се нарича еволюция.
- Ние избрахме еволюцията... А и нали Европа дава някакви пари за култура...
- Европа държи на собствената си културна идентичност и затова подпомага националните кинематографии с безвъзмездни грандове в размер на 50% от бюджета на филма. (Разбира се, тези 50% са едни за Англия, Франция, Германия и съвсем други за санитарния пояс, наречен Балкани.) Намирането на останалите 50% е задължение на продуцента. При друг разговор ще ви кажа как се намират в България, например, 300 000 лв. за игрален филм. Засега ще кажа една дума – никак. Така е с европейските фондове – други пари няма...
- А това лошо ли е?
- Не мога да кажа дали е добро или лошо, но е единствено възможно - сега и в бъдеще. Някакъв екзистенц минимум... Ако говорим за българското киното в момента, ситуацията е драматична. Не може да има бюджет за национално кино от 12 700 000 годишно. Лева. С тези пари не може да съществува нито едно кино в света. Виждам ехидните усмивки по нечии лица: „Ами тогава да не съществува. Тъкмо ще спестим за 3 километра магистрала. Ще си асфалтираме пътя от столовата до тоалетната чиния. Турските сериали са ни достатъчни... Като вземете „Оскар”, ще ви гледаме.” Филмопроизводството в България се превърна в някакво домашно занимание, с неохота подкрепяно от държавата, за да не може гилдията да крещи силно и с това да пречи на политически разредената душевност. В това е цялата работа.
Сега се чуват хиляди различни гласчета, всеки със себе си ангажиран, със собствената си кауза. Не става така, това не е кинопроцес. Трябва да се съберем всички, да видим кои седят още в този разбит кораб на несретници, сред бурята, с изпотрошени мачти, окъсани платна и пробит корпус. Да се преброим и да помълчим пет минути. Ако бяхме направили един списък от 1989 г. досега на действащите режисьори, включително дебютантите, и карахме финансирането по него, всички щяхме да имаме зад гърба си по пет игрални филма. Всички до един. А сега не можем да извадим и три филма годишно.
- А младите?
- През последните десет години основната част на работещите в киното са млади хора . Имат професионалния си живот, успехите, разочарованията. Не знам дали съм прав, но и те носят печата на някаква българска обреченост... Дано да имат добър шанс, да не сънуват през вечер червения килим на Оскарите и да не ни мразят толкова. Не се налага.
- Смятате, тази държава влачи след себе си някаква обреченост...
- На мен не ми е ясно какво се случва с България и защо българинът се чувства обречен. А се чувства... Може би е културен феномен. Ние не съществуваме на никаква културна карта на света. Дотолкова опошлихме живота си, че загубихме и псевдоинтелигенцията, която имахме. Снобска, крива, всякаква, но поне съществуваше. Както съществува около театъра в Германия. Ако живееш в Бохум и не гледаш на месец две постановки в театъра, въобще няма да влезеш в културния елит на града. Ако не отидеш два часа по-рано, ако не се срещнеш с кмета във фоайето на театъра, ако не изпиеш чаша бяло вино, ако не общуваш – ти си никой, изчезваш. Изчезна, стопи се, не съществува тази интелигенция у нас. Прероди се във Вип брадър, където цялата мразеща агитка те посреща с крясъка: „А ти кой си?“.
- Защо ги няма авторитетите?
- За да има авторитети, трябва да има неща като уважение, търпимост, възпитание. В България думата „уважение“ не съществува. В България има – казах го – пропуснати ползи. Изведнъж на стари години разбираш, че, мамка му, изпълзя този шибан живот през ръцете ми и аз не направих нищо. Кой ми е виновен? Разбира се, че вие, копелета такива. Стискахте ме за гърлото, вие ме унищожихте, не можеше да се учи, не можеше да се прави това, не можеше да се прави онова... Усещам това у всички. След чудовищни войни се изправи Германия, изправи се Русия, изправи се Франция. А ние все хленчим с нашите национални катастрофи... човешки. Няма да има оправия никога. Как ще има оправия, като и прошка не може да има... Тръпки ме побиват, като си представя прошка в български вариант... А вие ме питате за авторитети. Дори Мойсей не е бил авторитет на прехода - мразили са го и не са му вярвали...Така че, да оставим настрана прехода.
- А какво живяхме тези 25 години?
- Живяхме по пътя. Аз, откакто съм се родил, постоянно участвам в преходи. Ако мислите, че от 1949 до 1960 не е било преход, или от 1961 г. до 1973-та също, лъжете се. А какво беше до 1989-а - същото. И какво ни внушават просветените за времето оттогава до днес? Същата мантра – преход. Седим застинали като „ Гражданите на Кале” и непрекъснато се оглеждаме и ослушваме за следващия труден преход... По задължение ще участваме и в него. Заедно със знаменосците му. Само че те са милиардери с влияние и власт. А ние с вас седим и си говорим глупости с разкривените си от тичане по деня кундури. Съдба...
- На малката държава не й ли е това съдбата?
- Абе и да, и не. Когато хленча, не искам да съм съдник. Не мога да отрека, например, красотата на свободното пътуване, спокойствието на общата валута. Видими и важни неща за мен и аз не говоря срещу тях. Но едно е да си малка държава, интегрирана вътре в европейската структура, друго е да си една бивша гранична, настояща гранична и бъдеща гранична зона. Каквото и да си говорим, това сме ние - телената ограда на Европа. Едно време пазехме Съветския съюз в санитарни пояси, сега пазим Европа в санитарни пояси. Е, какво искате от тази държава, каква да бъде? Като добавим към това и етническата ситуация в страната - цели области просто не знаят дума български. Аз не повтарям някакви налудничави речи на Живков от времето на смяната на имената, само съобщавам, че те не знаят български. Те не се занимават с това да знаят в каква държава живеят. А живеят практически в едно друго битие. Друго пространствено, времево, вербално измерение... Това е истината, колкото и да се правим на тапи.
- Но организацията на културата, системата на културата е инструмент на държавата. Обикновено външнополитически инструмент. Людмила Живкова, например, въпреки мегаломанските си идеи, беше инструмент за външна политика.
- Този модел и сега съществува по света. Жена на собственик на държавата, обикновено бивша стюардеса и красавица, ръководи културата. Има личен фонд от няколко милиарда, поддържа връзки с целия свят (парите не миришат) и всичко в културата им цъфти...
Моделът на Европейския съюз е друг – липсват милиардите. Предишната ни държава имаше много силна легитимация: „Вижте ни, ние сме тук...“. Тази ни държава няма нужда от това, няма нужда от култура. Тя се произвежда навън, тук само се консумира...
- Но самото общество – то няма ли нужда от някаква култура?
- Някаква е точно казано... Но да сте чували гадната фраза – „Културата не е за бедни !”
- Как изведнъж станахме толкова бедни.
- Винаги сме били. Само че някога държавата се крепеше от външните заеми, от реекспорта на руски нефт, от оръжейната промишленост... Кога сме били други? Винаги сме били бедни, но бяхме по-еднакво бедни. А сега, когато се появиха супербогати хора, изведнъж персоналната бедност започва да дразни; и си казваш: „Мамка му, с какво заслужих това?“. И отново се връщаме - като в играта „Не се сърди човече“ – на изходна позиция - държава на пропуснатите ползи.
- Това не отменя желанието на хората да живеят нормално.
- Ето го проблемът на прехода, на живота, на смъртта, на всичко. Тези думи са проваляли много нации. Изразът „Ние трябва да живеем нормално“. Ако човек не знае, че всеки момент може да загуби живота си реално, нищо не става на света. „Трябва да се живее на всяка цена...“ Но на каква? Едно е десет жени да си вържат косите и да скочат от нос Калиакра в морето, друго е същите момичета да живеят щастливо в харема на султана. И двата акта са интерпретация на фразата ”Нормален живот”.
- Все пак, през тези 25 години вие лично произведохте доста неща, станахте и продуцент... Това минавало ли ви е през ума до 1989-а?
- Кой може да планира живота си 25 години напред. Човек постоянно се надлъгва със Съдбата. Той планира едно, тя решава друго. От горчив опит знам, че в България е забранена думата планиране – спомнете си плановата икономика и какво й се случи. Всичко, което става с мен през годините, е плод на внезапни, често хаотични и понякога неразбираеми решения на Случайността. Отдавна съм оставил всичко в ръцете й. Участвам в процеса единствено с моята настойчивост. Тичам от сутрин до вечер и работя денонощно. Това го върша, откакто се помня. Резултатът от тези усилия, изчислен в КПД, едва ли надминава 10%. И въпреки това, не оставям на мира и непрекъснато подбутвам напред стадото идеи, които Съдбата ми е поверила да наглеждам. А почнеш ли да наглеждаш една идея от начало докрай – вече си продуцент.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев