Кинематографичен и поетичен
Така може да се определи романът „Внезапни улици” (ИК „Жанет-45”) на Иванка Могилска. Кратки изречения. С по една дума. Ударни. Рисуващи картина, усещане, атмосфера. Сякаш кове думите с пирон в сърцето. Но елегантно, последователно. И те кара да влезеш под кожата на героите. Сякаш разказва за теб. За твоите търсения, скитания, загубвания, разсъждения за някого, за който не е ясно наистина ли си го срещал или всичко е сън и фантазия. И именно тук идва и поетичното звучене на текста (да не забравяме, че авторката е и поетеса). Защото истинска поезия има в разминаването, в невъзможността, в безвъзратно изгубеното, в трагедията… Една щастлива любов с красив край би ли могла да роди поезия?
В романа си авторката разказва за онези внезапни улици, които причиняват внезапни обрати в живота ни, за внезапните срещи и още по-внезапните раздели и разминавания; за това, че хората са като улици – пресичат се и после се разделят. И тук идва и въпросът кое всъщност е по-добре – да се срещнат и да са заедно завинаги или да се разминат? Има ли изобщо правилен отговор, правилен път? Това е загатнато във всички сюжетни линии.
Виждаме го разгърнато в любовта между Макс Райнхард и Матилда, които са силно влюбени като млади, но животът ги разделя и променя съдбите им. Главната героиня, Маргарита – безработна сценаристка, която започва често да ходи при странния, усамотен и изолиран известен сценарист Макс Райнхард, започва да пише сценарий за филм за любовта му с Матилда. Но, за разлика от действителността, в сценария двамата не се разделят, а заживяват заедно и накрая имат още няколко години до първото пътуване до Париж, до появата на внуците и до посрещането на вечерите на балкона (…) Всичко, което правят, е да чакат да свикнат.
От друга страна, самата Маргарита е влюбена в загадъчен музикант-акордеонист - Роман, когото среща случайно. Тя го е виждала само веднъж, но не може да го забрави години. И нейната любов е предадена романтично - с изречения, изпълнени с чувство, красота и поезия. Въпреки че на моменти сякаш идват малко в повече. Постоянните повторения за невъзможната, но до болка романтична любов, губят от реалистичността си и въздействието. Накрая, след дълги години мисли за него и куп неизпратени писма, случайността ги среща – в измисления от Макс град край морето, събиращ в себе си най-хубавото от няколко града в Европа.
Четейки новата книга, запознатите с творчеството на Иванка Могилска веднага ще си припомнят дебютния й роман „Места за загубване” (2007 г.). Там за първи път видяхме този сценаристко-поетично-режисьорски стил на писане. С кратки изречения, които въздействат силно и те вкарват бързо в историята на героите. И там, подобно на „Внезапни улици”, се разказваше за търсенията и разминаванията между две човешки същества, жадуващи за топлина и близост (Кара и Ева); за един блян и романтизирана представа за Другия, чийто съвършен образ понякога не съществуващ в действителността. Очевидно темите, свързани с търсенето на другия, намирането, загубването и разминаването, силно вълнуват авторката. Сякаш „внезапните улици” се оказват по-скоро „места за загубване”, отколкото за намиране.
Романът би могъл да е по-кратък - на места се усещат повторения. Всичко е много добре написано, но вече е казано и прочетено. Този кинематографичен роман наподобява сценарий и има потенциал да бъде реализиран на големия екран. Но не на онзи голям екран в мола, а на един по-малък, по-личен. Затова следете афишите по малките внезапни улици, по които минавате.