Емоцията на мястото
„Три дни в Сараево”. България, 2014, 51 минути, сценарист и режисьор Николай Тодоров, продуценти: Поли Ангелова и Елена Мошолова; оператор Кирил Проданов, сценография Елена Стоянова, музика Христо Намлиев. В ролите - Маргита Гошева, Миляна Ленак, Сенад Башич, Драган Шувак.
От 30 септември в Дом на киното, Евросинема, кино „Одеон“
В навечерието на „Златна роза“ по екраните излиза и нов късометражен (по-точно – среднометражен) филм. Някои вече са видели „Три дни в Сараево” на София Филм Фест. Но тогава беше в компанията на други.
Мъгла. Небе. Дървета с голи корони. Стържеща музика. Женско тършуване. Едър план на Маргита (Маргита Гошева). Във влак зад кадър с монотонен глас тя разказва на мъжа си сън по телефона. „Надявам се отиването ми в Сараево да има смисъл“ – виждаме панорамата през прозореца.
Сама в хотел, седнала на перваза. Вечерта – в такси към Източно Сараево в Република Сръбска. Шофьорът пуска „Болеро“ на Равел. Маргита посреща миловидната словенка Манца (Миляна Ленак). И двете сънували Сараево, без да са го виждали. Свързали се по мрежата и ето ги тук. Става ясно, че мистерията е започнала след раждането на децата им. Сънищата им са различни. С карта се впускат в авантюрата „близък/непознат“ град. Откриват сънувани места. Купонясват в ъндърграунд клуб. Вършат щуротии. Плисва дъжд. Наоколо – олющени блокове с белези от куршуми, старинни къщи, гробища, гълъби, детски футбол...
Докато Манца чака Маргита пред катедралата, тя се оказва в баскетболна зала. Нещо й просветва. Води там словенката. Сядат на пода. Разказват си детски спомени за олимпиадата в Сараево през 1984. Споменават ентусиазирано шампионите Джейн Торвил и Кристъфър Дийн. И Катарина Вит, разбира се. На екрана – овехтял запис на легендарното изпълнение на британската двойка на леда върху „Болеро“.
Този камерен филм на моменти изглежда сантиментален, в други – претенциозен. И е въздълъг. Но не може да му се отрече смелост. Ученик на Георги Дюлгеров, Николай Тодоров надгражда видимостите, запраща в двойно пътешествие – към града и към подсъзнанието. Внимателно и естетски изследва особеностите на Сараево и реакциите на младите жени – през фактура, ракурси, детайли, портрети, гърбове, разговори, заснети на лента 35 мм... Сближава разсъдъчната българка и лекокрилата словенка през споделените препятствия и най-вече – през детски спомени от всеобщата екзалтация от спортната победа по телевизията. Помирява ги с тях самите и илюзиите им.
Прекрасни актриси. Раздават се. Излъчват истинност. Сценарият е писан специално за тях. Прочее, Маргита Гошева за втори път играе със собственото си име – така се казва и героинята й в новелата „34” (2007) на Любомир Младенов. Що се отнася до Миляна Ленак, гледала съм я в „Аз съм ти” (2012) на Петър Попзлатев.
„Три дни в Сараево“ се приобщава към компанията на успешното ни късометражно кино, където напоследък се открояват „Скок“ (2012) на Петър Вълчанов и Кристина Грозева и „Чест“ (2013) на Павел Веснаков. Но, за разлика от техните режисьори, които влизат от филм във филм, за Николай Тодоров не знам нищо след 18-минутния му носител на Jameson „Минутите след това“ (2007). Може би пропускът е мой.
„Три дни в Сараево” е филм за емоцията на мястото. И за случването на делнични вълшебства.