Въздигнати в абсолют
На 12 юли т.г. почина Валерия Новодворска, борец срещу комунизма, срещу Горбачов, срещу Елцин, срещу Путин. В един от първите отзиви за смъртта й е казано като че ли почти всичко за нея: Днес умря велик човек, чието значение ще бъде оценено само след много време. Новодворска беше най-свободният човек в най-несвободната от страните на европейската цивилизация. Нейната кончина е трагедия за всички мислещи и чувстващи хора в Русия. Трябва честно да признаем, че това не е смърт по естествени причини, това е убийство. Нейното здраве бе унищожено от съветската фашистка система, от съветските затвори. Но тя умря като победител, тази фашистка шайка не успя да пречупи волята й за свобода, бляскавия й интелект и обаятелност. Феноменална ерудиция, остроумие, проницателност, принципност, въздигнати в абсолют – това е Новодворска.
Публикуваме последните й две есета в newtimes.ru
Бледият кон
Преди 120 години в Одеса се родило момчето Исак, син на търговеца Емануил Бобел. Животът на момчето бил тежък. Първо не приели Исак в Одеското търговско училище, нямало място в еврейската квота (10% за Линията на уседналост, 5% - за извън нейните предели и 3% за двете столици). Наложило се година да се занимава в къщи. После не го приели в Одеския университет (пак заради квотите), наложило се да учи финанси и предприемачество в Киевския институт. Бъдещият Бабел научил три езика, сума ти предмети, а плюс това усвоил Библията, Талмуда и музиката. Но за това си право бил принуден да се бори и да чака на опашка. В Руската империя неизменно поставяли евреите на края на тая опашка, както, прочее, и във възпетия от Бабел СССР.
Но момчето преживяло най-страшното в годината на Великия Манифест[1]. През 1905 г. 11-годишният Бабел попаднал в еврейския погром и оживял по чудо. Имало за какво да мъсти на стария свят. И когато му дойде времето, той ще оседлае Бледия кон в Първа конна армия и ще галопира по земята като Конник на Апокалипсиса, а муза ще му бъде лавкаджийката (да не eи по-лошо) на революционната войска. Горки, който през 1916 г. насърчил и представил пред света младия писател (без малко да бъде осъден за порнография), го посъветвал да отиде „сред хората“. Бабел се подчинил и се отправил към „нехората“, по думите на негов съвременник.
Той не бил „спътник“ на революцията, Бледият му кон скачал напред. Острата му и разяждаща дарба, блестящото му смъртоносно перо били извън категорията Добро и Зло. Той искал да види отблизо епохата, изпълнена с ужас и кръв, величие и отчаяние, епохата на „последния ден на Помпей“. Отишъл доброволно в ЧК, след това – в заградителните отряди, истински зондеркоманди, които не разрешавали на гладния народ да купува от селяните хляб, просо или сол (разказът „Сол“). През 1920 г. той, евреинът-интелектуалец, постъпил в Първа конна армия заедно с погромаджиите, бандитите и мародерите, в истинския „див лов“ на краля на Страха (Ленин, Дзержински, Троцки и др.) избили всъщност десетки и стотици евреи. От този опит се родили разказите „Конармия“. Смъртен ужас без никакъв опит за осъждане. Голата действителност, възприета като клеветническа от самия Будьони.
Любувал ли се е Айзенщайн или се е ужасявал, това е вечният проблем на реалиста в страшното време. За Айзенщайн въпросът остава отворен, но що се отнася до Бабел, уви, той може да се затвори. Злото го очаровало, той се опивал от разрушението и, разбира се, представил болшевиките с главата си. Прекалено много истина има и в „Конармия“, и в „Еврейските“, и в „Одеските“ разкази. Служейки в международния отдел на ЧК, той слизал в подземията и с наслада наблюдавал изтезанията и разстрелите. Имал си принцип: „Човек е длъжен да знае всичко. Това не е вкусно, но е любопитно“. Той не просто е спасявал живота си, а е съучаствал сладострастно.
Когато започнала колективизацията, Бабел пожелал да бъде назначен за председател на селсъвета в село в Подмосковието. Допринесъл със своята лепта. Когато започнали Големите Процеси в края на 30-те, написал статията „Лъжата, предателството и смердяковщината“ – с неприличен възторг, който никой не е изисквал от него. Опитвал се да върне от Франция в СССР малката си дъщеря, „за да не я направят маймунка“. Слава Богу, не успял. Надничал в бездната и през 1939 сам попаднал в нея. Същите тези чекисти, които наричал светци и за които искал да напише роман, го измъчвали жестоко и го убили в познатото му подземие. Злото не може да бъде опитомено или да бъде подстрекавано само по отношение на другите. Големият писател И. Е. Бабел загинал от собствената си ръка. За нас остават разказите му. И „Конармия“ – свидетелството и оръдието на престъплението!
Историята на подкопаването на окопите
Лион Фойхтвангер е отчаяно мирен човек. На 7 юли ще се навършат 130 години от рождението му. Той е страстен антифашист и вдъхновен писател-историк, стигнал до същността на нещата. Както никой друг, Фойхтвангер ни разказа за гения и мисията на еврейския народ през ранното Средновековие. Твърде късно той намира своето призвание – историческите разкопки като подкопаване на райховете, древни и съвременни, но еднакво враждебни към човека.
Романите му „Успех“ (1930), „Семейство Оперман“ (1933) и „Изгнание“ (1939), посветени на идването на власт на нацизма и краха на Западна Европа, са написани честно, правдиво и невкусно, по ученически. Тази литература ще си остане в ХХ век, ще изчезне зад завоя. Затова пък историческите му романи, от които сърцето изпитва сладката болка на прозрението, ще са вечни. Потомък на мирно и богато буржоазно семейство, Лион Фойхтвангер преминава през каторгата на Първата световна война. Когато Хитлер се домогва до властта, той, слава Богу, е извън Германия. Приятелите му го съветват да не се връща. Обаче книгите му отиват в общия нацистки огън, през 1933 е лишен от немско гражданство, а имуществото му е конфискувано. Френските колаборационисти го пращат в лагер. Оттам той бяга в САЩ.
Обръчът се стяга около немската интелигенция и беззащитна Европа. Лион Фойхтвангер решава да постъпи като своите донякъде компромисни герои: Йосиф от „Еврейската война“ (1932); дон Йехуда от „Испанска балада“ (1954), приел мюсюлманството в Севиля; Гоя, криещ своите убеждения и опитващ се да се споразумее с инквизиторите („Гоя или Трудният път към прозрението, 1952); Бомарше от „Лисици в лозето“ (1947), надсмиващ се над монархията и веселящ се в кралския двор на бедния Людовик XVI.
И ето че Фойхтвангер пристига в СССР, среща се със Сталин и създава лъжливото, недодялано, бездарно произведение „Москва, 1937“, от което става ясно, че самият автор не вярва на нито една своя дума и не умее да лъже. Толкова не умее, че Сталин почти веднага забранява тази „апологетика“ и тя е строго охранявана до перестройката. Как ви се струват тези аргументи: „При неограничената свобода на псувнята никога нямаше да е възможно да се построи социализмът. Никога правителство, постоянно подложено на нападки от страна на парламента и печата и зависещо от изборните резултати, не би могло да принуди населението да поеме отговорността за трудностите, благодарение на които всъщност и беше възможно провеждането на това строителство“. Фойхтвангер разбира всичко още преди пътуването, историк е все пак. Но той иска да помогне за създаването на антихитлеристка коалиция. Напразно старание – Чърчил казва: „Ако Хитлер нахлуе в ада, ще произнеса хвалебствие в чест на дявола“.
Фойхтвангер разбира какво е направил, разбира, че нещо не е както трябва. Двата му последни романа - „Испанска балада“ и „Иефта и неговата дъщеря“ (Jefta und seine Tochter) - са изкупление и отрицание на политиканството, компромисите със съвестта и ужасния постулат „целта оправдава средствата“. Как само писателят подкопава окопите на Еврейската война, испанската реконкиста и кръстоносните походи! Как ненавижда той рицарите и римляните, тези древни зондеркоманди от професионални убийци! Та нали именно заради войната загива творческият и трудолюбив еврейски народ в „Испанска балада“, заради нея загиват Йехуда и Ракел, заради нея Иефта принася в жертва дъщеря си Яала. Фойхтвангер е изстрадал това: „Една унция мир е по-скъпа от тонове война“.
[1] „За усъвършенстването на държавния ред“ е документ, подписан от Николай ІІ, който се смята за първата крачка към въвеждането на конститутицията в Русия – бел. ред.