Мечти за диктатура
Роберто Арлт. „Лудата седморка“ (Los siete locos, 1929). Превела от испански Мария Георгиева-Монтеро. ИК „Панорама“, 2014. Цена 14 лв.
Този аржентински роман от 1929-а е интересен поне с две неща, и то като се абстрахираме от закъснялата и малко съмнителна слава на Роберто Арлт като литературен съперник на Борхес. Едното е шеметното пътешествие напред-назад из градския лабиринт на Буенос Айрес; начинът, по който от страниците на книгата израства смътно, загадъчно и често сюрреално градско пространство. Прекаран през обърканото, халюцинативно въображение на главния герой Ердосаин, градът коварно мени контурите си, подмамва и плаши и това произвежда едно колкото неловко, толкова и перверзно-удоволствено впечатление. Вярно е, че недотам изпипаният стил на Арлт, за който ще стане дума по-долу, бързо наслагва баласт върху отделните силни епизоди; но, в крайна сметка, въпросното усещане си остава. Другото интересно е мощното антиутопично видение на заговора на Астролога, прицелен в една бъдеща сурова и лицемерна диктатура, черпеща с еднаква готовност от комунизма и от фашизма: видение, което несъмнено е зазвучало много по-убедително години по-късно, след като Аржентина се е запознала с Хуан Перон, а и след това в годините на бруталната военна хунта. Неназованият с име Астролог е всъщност роден демагог, който ловко планира механизмите на своя възход и управление, повтаряйки, че идеологията е второстепенна. В нагледа за тази диктатура романът поставя сложни и интересни проблеми, особено онези, свързани с нуждата от религия за масите. На фона на тези грандиозни планове се развива и личностният експеримент, който сам си прави Ердосаин – бедняк от предградията, непризнат изобретател и озлобен неудачник с чувствителна душа. Апропо, въпреки обилните психологически пасажи, персонажите на Арлт като цяло приличат повече на така любимите на немския модернизъм марионетки, отколкото на някакви сложни, дълбоко изследвани характери. И това разкрива пред читателя на „Лудата седморка“ изненадващи аналогии с произведения, които се пишат по същото време и дори малко по-късно в Европа: например „Берлин-Александерплац“ на Дьоблин и „Сомнамбулите“ на Брох.
В същото време, ако търсим литературен контекст, очевидни са връзките с Достоевски: оттам идват темите на романа, а героите на Арлт обичат по подобен начин да преживяват и фантазират, да разсъждават върху сложни екзистенциални и обществени проблеми. Лесно ще се сетим за „Бесове“ (и може би неслучайно тази думичка се появява в българския превод), а терзанията на Ердосаин и представата му за себеосъществяване чрез убийство, както и един характерен сън в началото на романа, съвсем директно отпращат към „Престъпление и наказание“. Много бързо обаче става ясно защо Арлт не е Достоевски. Безкрайните речи на неговите герои са лишени от хипнотичния хъс на Разколников и Верховенски, а не по-щадящите диалози са прибързани и изкуствени. Липсват му мащаб и дълбочина, макар че летвата тук е доста височка. Сюрреалната атмосфера за кратко успява да компенсира, но твърде бързо пропада под тежестта на маниеризмите, наследени навярно от декадентския роман (например: „спираше и си представяше, че всяка болка е бухал, който подскача от клон на клон по нещастието му“).
В приложения послеслов самият Арлт обръща внимание на тогавашните критики, че „пише зле“, и ги посреща с гордото предизвикателство на обрулен от живота пролетарий, за когото писането е лукс. Изобщо предизвикателството е съществена част от тази книга; ако опитаме да я четем с погледа на съвременниците, ще си дадем сметка колко безкомпромисно говори за насилието, за секса, за мизерията и покварата в обществото. Обаче сериозните грапавини и видимото прехласване по Достоевски все пак оставят впечатлението за нещо недонаправено; и поради това не съм сигурен дали „Лудата седморка“ ще привлече мнозина читатели извън специално изкушените от латиноамериканската литература. Но пък за тях, предполагам, би могла да бъде истинска находка.