На 27 май Жан-Клод Юнкер, възвърнал нетърпението и борбеността си, се опита да пришпори съдбата. На среща на ръководителите в ЕНП той поиска мандат, за да води той самият преговорите с Европарламента във връзка с избирането му за председател на Комисията.

Напразно. Сблъска се с Ангела Меркел, която предпочете да повери мисията по разминирането на полето на Херман Ван Ромпой – канцлерката все още се надяваше да избегне сблъсъка с Великобритания и Дейвид Камерън, който смяташе, че Юнкер е прекален федералист.

Това скарване мина почти незабелязано, но то е показателно за задните мисли на Меркел в този случай, както и за решимостта на Юнкер да замести Барозо. През пролетта канцлерката прие с половин уста кандидатурата на люксембургеца, предпочетен пред французина Мишел Барние, да води предизборната кампания на десницата. Тогава тя мислеше, че ще е в състояние да го отстрани след изборите, за да наложи личност, по-близка до очакванията на Камерън. В началото на май Меркел дори отиде във Вашингтон да сондира намеренията на Кристин Лагард, преди да разбере, че Франсоа Оланд няма да поддържа директорката на МВФ, бивша министърка на Никола Саркози.

Нищо не се разви така, както се надяваше канцлерката. Същият този 27 май, преди да се върне в Берлин, обсадена от пресата и въпросите около нейната роля в случая, тя разбра, че не може повече да отказва поста на кандидата от нейното политическо семейство, който е подкрепен от едно предполагаемо мнозинство евродепутати. „Това е демократично задължение”, отсъждаха в хор немските коментатори и депутатите от нейната партия, докато британската преса вилнееше срещу този, когото Камерън нарежда сред „хората от миналото”. В таблоидна версия („Сън”) това дава: „Най-опасният човек в Европа”. За първи път в живота си г. Юнкер видя тогава папараци пред люксембургския си дом – това е обида за този политик, който дотогава грижливо е скривал частния си живот.

Всъщност, той не заслужава нито толкова омраза, нито толкова страсти. През годините този ветеран на европейското изграждане и на еврото министър на финансите по време на преговорите за Маастрихтския договор си изгради репутацията на човек на консенсуса. Негов специалитет бе да бъде буфер между Германия и Франция преди и по време на кризата на Валутния съюз. „Той често е смятан, от двете страни на Рейн, за най-малкия общ знаменател, поставен за дълго начело на Еврогрупата, за да не безпокои никого”, признава един бивш френски комисар. Което не му попречи да брани интересите на Великото херцогство, като запази за възможно най-дълго време банковата тайна и фискалния дъмпинг, които създадоха разцвета на люксембургския финансов пазар.

Дълголетието му като министър-председател на Люксембург – 18 години – го превърна в постоянен посетител на европейските съвещания. В човек, чието тефтерче е пълно с приятелски адреси – и с малки сметки. „ Той обича хората, контактува лесно и има способност за емпатия”, обяснява една люксембургска чиновничка. Тя си спомня как по време на голямо футболно първенство го е видяла да слиза от колата си и да празнува заедно с португалски запалянковци. Изглежда Португалия е любимият му отбор. Информацията не е потвърдена, но е важно да се знае, че португалците са най-многобройната чуждестранна общност в Люксембург.

Какво обича той всъщност? „Политиката, нищо друго”, споделя един от приятелите му. Той чете преди всичко политически анализи и есета. В частност, творбите на американската историчка Барбара Тъкман, която описва началото на Първата световна война в Августовските топове (The Guns of August) и разказва в Маршът на лудостта (The March of Folly) как от Троянската до Виетнамската война великите водачи допускат грешки, които могат да доведат до катастрофални последици.

Политиката и Европа са двата мотора на неговата кариера. Той им е отдал „и душата, и тялото си”, твърди един от бившите му помощници. И тъкмо защото обича да напомня миналото и мисълта, че Европа е преди всичко гаранция за мир, за него постепенно се наложи образът на „Юнкер, човекът от миналото”. Предизборната кампания, която ЕНП му спретна, с постоянно прибягване до новите технологии и социалните мрежи, целеше да поправи този образ. Имаше ли успех? Със сигурност не. Във всеки случай, тя не можеше да убеди онези, които знаят, че кандидат-председателят на Комисията пише с автоматична писалка Монблан и едва наскоро се е научил да праща sms.

Надарен с изключителна енергия, той не си прави илюзии: „животът, който си налагам, не е добър за организма ми”, казва той понякога на сътрудниците си след маратонските съвещания, често случващи се в Брюксел. Силата му е, че има добри способности за възстановяване. Често го виждат да се настанява в кола, самолет или в чакалня – и веднага да заспива. Ахилесовата му пета е голямата (както казват) консумация на алкохол и тютюн, с нея се пошегува наследникът му в Еврогрупата в някакво телевизионно предаване. Оттогава той се опитва да мине на електронна цигара.

Въпреки това, някои дипломати си задават въпроса за физическите му способности да издържи начело на Комисията – управлението на такъв голям кораб няма нищо общо с управлението на град-държава. По време на предизборната кампания „кандидатът” на ЕНП изглеждаше изхабен от годините криза на еврото и лесно раздразнителен. Случи му се да изтърси: „Няма полза от дебатите”, докато екипът му го караше да обикаля Европа и телевизионните студия.

Имиджът всъщност не му е голямата грижа. Случва му се да се усмихва на това, което се пише във вестниците за него. Освен когато британските таблоиди твърдят, че баща му е симпатизирал на нацистите – а всъщност е бил насила зачислен във Вермахта, както много млади люксембургци.

За него изглежда важното е да се показва като незаинтересуван от властта, въпреки че се стреми безумно към нея. Когато преди време гледаше как европейски постове му се изплъзват под носа или когато три партии се коалираха, за да го изхвърлят от управлението на страната му в края на 2013 г., той се насили да философства. Говореше за себе си като за „свободен човек”, който въобще няма нужда от власт. Подчертаваше, че не е „политик по професия”, напомняйки, че по професия е адвокат, дори ако в Люксембург никой не си спомня да го е срещал в съда. Твърдеше даже, че един ден може да се занимава с журналистика, без да убеди никого.

А защо не, всъщност? Този човек е способен да се впише във всякаква среда, без да губи спонтанността си, нито специфичното си чувство за хумор, което дразнеше много от събеседниците му и което той продължава да поддържа, опитвайки се да го укротява. Той знае, че любовта към пикантните игрословици му е играла номера - предизвиквайки дори падането на курса на еврото в един момент – но пък тя се харесва на журналистите, уморени от дървения език на политици и еврократи. Този фен на пресата, който поглъща всичко, което се пише, познава двигателите на медийната сфера. „Той всичко вижда, чете всичко и знае всичко”, усмихва се негов близък.

Човек не става доайен на голямата брюкселска политика, без да предизвика враждебност и фрустрации. Никола Саркози го мразеше и не можеше да намери достатъчно остри думи, критикувайки липсата му на инициатива в началото на финансовата криза. Не могат да бъдат забравени и двойствените позиции, които издават най-малкото известно непостоянство. Например, сондиран за председател на Комисията (още през 2004 г.), когато Жак Ширак го моли да зареже неговия „отдел на горите и водите”, той отказва, за да се гордеят с него избирателите му, на които е обещал да не ги напуска.

През 2009 г., твърдейки, че това не го интересува, той действа зад кулисите, за да получи поста Президент на Съвета. Получава го белгиецът Ван Ромпой, в крайна сметка. А след политическото си поражение в Люксембург, сред всеобщо недоверие, твърдеше, че се вижда водач на опозицията в парламента на страната.

Тези публични зигзаги може би са били само начин да бъде осъществена една амбиция, която никога не е променяла посоката си. И може би острите нападки на Дейвид Камерън, в крайна сметка, бяха най-добрият залог за успех: да се откаже на Жан-Клод Юнкер означаваше да се даде право на британския министър-председател и да се предизвика сериозна криза в Европейския парламент. А този сценарий не беше по вкуса на Ангела Меркел, Франсоа Оланд и техните колеги от континента.

Филип Рикар, Жан-Пиер Стробан

Le Monde, 29 юни 2014