Уроци в лаконичен тон
Светлин Русев, Уроците, галерия Индустриална, 14 юни – 10 юли 2014
Казано с общи думи, изложбата на Светлин Русев в „Индустриална” повдига въпросите за основните параметри, изграждащи картината, за изображението и неговата вътрешна структура, за пространството, формата, композицията, перспективата; продължава разговора за изобразителното и неговото битие в ХХІ век, за измеренията му - пластичност, наподобителност, реализъм. Разговорът беше започнат още преди година от изкуствоведа Светлана Куюмджиева и сега в изложбата като че ли съвсем естествено намира своя практически отговор. Въпросът за теоретичната обосновка е все така отворен – доколкото постмодернистичните методи, откриващи безброй плоскости на разказа и контекстуализациите, се спират основно на „съдържанието в творбата“, нейното послание и препратки. Това, че е изгубен критерият за произведението като завършена система сама по себе си – като сбор от изобразителни, композиционни похвати и пряка авторова реч, напоследък се чувства не само у нас (например, на страниците на редица издания за изкуство се води дискусия дали днешното общество вече не изпитва нужда от някои, смятани за изживели времето си, фигури в изкуството, като тази на познавача - connaisseur, дали е необходим изобщо критерий)...
Светлин Русев дава своя отговор на тези въпроси не дидактично, а от позицията на човек, професионално отдаден на проблематиката, също и от тази на нестихващото любопитство. Какви уроци можем да възприемем днес и по какъв начин достигат до нас, кое е съществено...
Не съм сигурна, че позицията на обикновен наблюдател/обикновен човек позволява достъп до мотивите. При така заявен и обобщаващ подход имам потребност да потърся на свой ред опорна точка в някаква сублимираща и генерализираща философия. А тъй като връщането е назад към първите уроци, то уместна ми се вижда антиромантична позиция за субект/обект в изкуството, ролята на изкуството и т.н. Известният песимист (в действителност, обитаващ синкретично поле между философия, религия, наука) Шопенхауер вижда в изкуството шанс за онагледяващи връзки между това, чиято същност ние не познаваме – непознаваемото и видимото. Вижда го като проявление на най-жизнеутвърждаващото качество - волята. Изкуството, според него, се случва благодарение на едно интуитивно сетиво за вътрешен достъп (до собственото тяло), което позволява да знаем (пак първо за себе си/ тялото си), без нужда от логическа обосновка. По-нататък този интуитивен инструмент може да се разпростре и върху останалите заобикалящи ни предмети и реалност.
Става дума за мисленето в пластични, образни понятия, за изкуството като средство за вглеждане в света, изкуството като инструмент на познанието.
От друга страна, взирането в изкуството предлага уникален шанс за временно откъсване от бруталния инстинктивизъм на човешката природа и с това внася някаква светлина в крайния песимизъм...
В действителност, изложбата на Светлин Русев говори достатъчно сама по себе си. Най-напред, мястото е избрано (и трансформирано) с конкретната идея да предостави чисто, ненатоварено с очаквания и презумпции пространство, да не доминира, да позволи на творбите да разгърнат пластичния си език.[1]След това, произведенията (създадени са като упражнения специално за събитието) до едно адресират началото, но едно начало, до което човек стига едва, когато е разбрал цялото.
Формите в картините обитават суров първичен свят - натюрморти, еднофигурни композиции и т.н. са изградени от еднозначно чисти форми в пространството – куб, сфера, тяло, цвете. Демонстрират авторовия метод на разнищване на съставните елементи на видимото. Форматите варират от камерни кавалетни платна, изобразяващи на пръв поглед непретенциозен сюжет и изпълнени в тонално степенуване на основни цветове – черно, бяло и червено, до голямоформатни по-сложни композиции, решени най-често в основен и контрастиращ цвят. Авторът показва и серия голи тела в акварел, както и някои по-ранни рисунки с молив и туш.
Макар и видимо това да са учебни композиции, предназначени да „въведат” художника в техниките на изобразяването, решени по този начин, те имат друго внушение. Надхвърлят простото си предназначение и „простите” на пръв поглед средства, било то с натрупвания, напластявания, алегории (в композиционните решения, в начина, по който предметите структурират пространството в картината – подчиняват го и преосмислят; в някои контури, загатващи символност, или в т.нар. „цитати”), било поради това, че лаконичността на мотива, съчетан с масивно, предметно присъствие на формата, ги довежда до „фигуративна абстракция”...
Всъщност, този диалог между проявените, емпирични форми, подлежащи на наблюдение, измерване и пресъздаване, и това вътрешно свойство, ефективно сътворяващо пластическата действителност, би могъл да протича на първо време в подобен лаконичен тон и да се стреми към привидно опростяване, като „достъпно“ за публиката...
[1] За разлика от западната традиция, у нас понятието „пластичност” не се отнася само до илюзията за триизмерност в двуизмерното живописно произведение, а обхваща цял комплекс от качества както на живописни, така и на творби от т.нар. приложно изкуство. Сложността на проблематиката е систематизирана от доц. д-р Ружа Маринска (и други автори след нея), която посочва шест принципа на организираност на изображението, определящи го в тази категория.