Прът в колелото
По повод статията на Яна Букова „Още нещо малко пак за думичката с п”, публикувана в брой 21 от 6 юни т.г.
Някои литературни истории започват със сляп поет, който броди от град на град и разказва за дълга война и за дълго пътуване към дома. Други – със свещена книга, отделена от другите с амвон. Някои почти не познават романа („литература у нас значи поезия”, сподели преди седмица сирийският литературовед Елиас Сюлейман). Трети се устремяват към бъдещето, сякаш историята на техническия прогрес ще се повтори и в литературата с все космическите изследвания и ядрения разпад.
Коя е най-добрата? А кой плод е най-вкусен, ягодата или кайсията? Въпросът е също толкова безсмислен.
Историите, които литературата разказва за себе си, също се променят. Дори авангардизмът може да съществува редом с увлечението по миналото, което, както пише Дейвид Лоуентал, е чужда страна с високо развит туристически бизнес. Елизабетинецът може да застане в класическа поза и да нарича своите герои Тезей, Егей, Деметрий и т.н. От това „Сън в лятна нощ” няма да стане древногръцка пиеса, разбира се, но все пак мнозина смятат, че става за гледане. Впрочем, пиесата е точно толкова древногръцка, колкото може да понесе публиката на „Глобус”: поставете Аристофан – и тя ще се разотиде.
Статията на Яна Букова от предпоследния брой на „Култура” показва, че българската литература е точно толкова убедителна в претенциите си да следва прогресисткия разказ на европейската литературна историография с всичките му авангардни и пост-авангардни течения, колкото шекспировият Тезей е древногръцки герой. Нейните историографски наблюдения са напълно верни – в своята оригинална версия въпросните течения се отнасят до конкретни групи от автори, самоназовали се в повечето случаи по един или друг начин в рамките на конкретна културна ситуация, общуващи, враждуващи помежду си и т.н. Нещо повече – те съществуват в симбиоза с една конкретна публика и нейните културни очаквания, с метафорите, в които тази публика осмисля себе си. Западноевропейският модернизъм е неотделим от метафоричните употреби на идеята за еволюцията. Като измества „сътворението” като централен обяснителен разказ за естеството, Дарвиновата теория променя по свой образ и подобие и други основни метанаративи, задавайки им императива на прогреса, на постоянното надграждане. Дори когато представя себе си за „революция”, авангардизмът не предполага окончателна победа, а по-скоро еволюционен скок, който трябва да пресъздаде вълнението от чувствителния напредък (самата дума „авангард” предполага, че всички се движат в една посока, ама някои са по-бързи). Да отхвърлим римата, да се освободим от ритъма, да разцентроваме семантиката, да следваме потока на съзнанието, да пишем на много езици едновременно, да изхвърлим героя от романа, да изхвърлим автора… Част от магнетичния чар на модернизма се крие в еуфорията на усещането за принос, за напредък, за еволюционен скок. Тази митологема обаче не е крайно успешна по отношение на литературата, пък и на изкуството въобще. Първо, защото тя предполага безкрайност на историографския разказ (нали хоризонтът е самото бъдеще!), а броят на нещата, които могат да бъдат изхвърлени от познатите ни жанрове, е краен. След поредната революция в романа/поезията/драмата, сюжетът започва да буксува, след смъртта на автора не е лесно да се измислят други, по-драматични събития (смъртта на коректора е по-често срещано явление, но не звучи достатъчно сензационно). Затова и идеята за постмодернизма така бързо набира популярност – Алилуя! Излязохме от задънената сюжетна улица!
Още повече, че постмодернизмът сякаш предлага да реши и другата сполетяла модернизма беда – топящите се читатели. Ако авангардистите претендират, че пишат литературата на бъдещето, то това бъдеще, в което всички четат Ален Роб-Грийе, така и не идва. Затова пък са живи и здрави любовните романи, билдунгсроманите, приключенските романи и кримките, които по модернистичната логика би трябвало да са измрели като дейнотериума и пещерната мечка. Ако се върнем към аналогията с Дарвин, обяснението е просто – читателският хабитат не се променя от днес за утре. В същото време, честта юнашка не позволява на амбициозния автор да се откаже от идеята за надграждане, от игра с формата. Постмодернизмът изглежда удобен компромис – хем да дадеш на читателя въжделената от него любовна драма или криминална загадка, хем да се запишеш в литературните анали. Естествено, това също престава да бъде ново от един момент нататък, затова и през последните петнайсетина години писателите сякаш избягват да се самообозначават като „постмодерни”. Сега всички - от Рушди до Памук, „разказват истории”.
Но статията на Яна Букова пита по-скоро за българския постмодернизъм – и защо той не си отговаря на името. Изведената теза е, че постмодернизъм per se не можем да имаме, защото и модернизмът ни не се е състоял. Тя обаче не казва защо тези явления са нужни на българския читател (или писател?). Моята теза е, че желанието да имаме свой постмодернизъм, свой авангард и т.н. не изхожда от някаква представа за вътрешен прогрес на българската литература, от убеждението, че тя ще се самонадгражда, че ще се развива на бурни еволюционни скокове, а по-скоро от предмодерната представа, че съществува един пъп на света, където човешкото се слива с божественото предопределение, така че, ако искате да получите чисто знание, трябва да се отправите натам – всичко друго е някакво изкривяване. Някога пъпът на света бил Йерусалим, за други – Мека; приемствеността на тази представа личи по изрази като „Париж е Меката на…”. От Възраждането насам българската култура преживява болезнено своята откъснатост от „центъра на света”. Поколение след поколение автори се връщат от литературен хаджилък и се опитват да я въздигнат до необходимото еволюционно ниво, дано нататък процесът продължи от само себе си. Напълно в съответствие с възрожденските представи, моделът на вноса е европоцентричен (освен когато не е обърнат към Русия).
Защо моделът не проработва? Защо еволюцията не потръгва? Защо колелото на историята не се завърта, за да се върти до окончателната победа на… (впишете актуалния литературен хоризонт)? Не е само защото въпросните литературни матрици са чужди. А защото читателите, които българското образование подготвя от Освобождението насам, са с култивирана, насърчавана и заздравявана предмодерна нагласа спрямо литературата. Българското литературно образование е изключително силно идеологизирано, то никога не се е измъквало от люлката на „патриотичното възпитание”. Часовете по литература играят ролята на часове по вероучение и свободата на тълкуванията в тях е толкова голяма, колкото свободата на тълкуване на Светото писание през XV век. Преподаването на литературния канон – и то не като литературен, а като „български” – е самата сърцевина на училищното образование и не случайно умението да преповториш сравнително четливо общоприетите тълкувания е превърнато в КПП на преминаването в по-горна образователна степен. По същия начин обучението по история все още се върти около Паисий – четири поредни години (!) децата учат едно и също: славна средновековна история, тъмни векове, Възраждане, победа, точка. Нищо между 1396 г. и 1800 г., нищо след 1878 г. По литература е нещо подобно - в крайна сметка, повечето ученици запомнят, че има една патриотична линия (дописвана според конюнктурата с пролетарска такава), любовните клюки около Яворов и „други”, които трябва да се молиш да не ти се паднат на изпит, защото не могат да се обяснят с героичните борби на българския народ, а ти друго не си научил. Статуквото на този тип обучение по литература е извънредно строго охранявано, а и доста добре подхранено през годините, непосредствено предшестващи Възродителния процес – с мегапродукции в „най-важното изкуство” (сетете се сами с каква цел). Това статукво не търпи ни пастиш, ни пародия. Не и по отношение на „свещените” автори. Пародирайте Ботев на публично място и вижте какво ще ви се случи. Пародията е позволена по отношение на „второстепенните” герои в литературната история, каквито се явяват авторите от кръга „Мисъл” по отношение на учебникарската фабула. Разбира се, както знаем от Шекспир, втората сюжетна линия по принцип е тази на профанното, там разни шутовщини са позволени. Тоест, за широката публика у нас разните там модернизми винаги са били възприемани като един вид литературна шутовщина, затова и прословутата снимка на четворката от „Литературен вестник” набра популярност. Впрочем, аз не виждам в самата нея никаква пародия – напротив, виждам един по-скоро стеснителен акт на самоидентификация с европоцентричното минало – онова, което се е опитвало да придърпа литературата по-близо до „пъпа на света”.
Постмодернизмът е привидян като желан етикет след 1989 г. по няколко причини. Първата и най-елементарната е, че това изглежда „актуално” в момента на Запад. Дългата изолация, приказките за „котловинност” в съчетание с принудителната уседналост не само на литературата, но и на нейните автори и читатели, води до желание да се измъкнеш (като евреин от укритието си в нечие мазе през Втората световна война) и да попиташ коя година е. Разбира се, най-ентусиазираните „постмодернисти” бяха онези, които никъде не са се крили, просто защото са били твърде малки. 1989г. дойде тъкмо навреме за пубертета ни. Във всеки случай, постмодернизмът беше привнасян ентусиазирано с очакването, че ще се разграби като товар тоблерони от западногермански магазин. Същото се отнася за разните пропуснати междувременно „модернизми” (вж. примерно „По време на десетия подвиг той сънува петия”). Още повече, че домино-революциите в Източния блок сякаш са доказали, че светът е глобално село и че (слава Богу!) вече няма какво да се мъчим да влачим националната си литература нанякъде, защото националните култури, така или иначе, няма да ги бъде. Достатъчно е да видим накъде върви светът и да побързаме в същата посока. Разбираемо младежко желание, макар терминът “shortcut” да не беше още навлязъл. Да отгатнеш сюжетното развитие на литературната история и да допишеш името си в нея – един доста практичен план, който обаче не взема предвид факта, че широко разпространената у нас литературна история продължава да бъде не онази, еволюционната, а другата, патриотично-възпитателната. Най-големият пробив в нея до този момент е „Анализ на лирическата творба”, по която не само ти си се готвил за кандидатстудентския си изпит с облекчението, че близкото четене те избавя от идеологията и реабилитира литературното в литературата. Повечето ти съученици обаче не са се занимавали с нея, защото не са кандидатствали филология. Както впрочем и повечето от предишните поколения. Модернизмът, макар и закъснял и дефицитен, не се разграбва по книжарниците, които впрочем почват да затварят и да се превръщат в магазини за гащи. Самоделни издателства почват да бълват литература „без гащи”, която известно време се продава добре, преди да я измести нелитературното порно. В същото време „анахроничните”, според еволюционната теория, автори запазват някакъв устойчив читателски интерес, защото говорят по начина, по който една по-широка част от българската публика е научена да чете.
Трябва ли да се изненадваме, че по-широката читателска публика ще хареса у Еко криминалната интрига, у Фаулз – любовната мелодрама на „жената на френския лейтенант”? Че ще хареса именно онези книги, които преповтарят нейните нагласи? Ами надали. Не бих и казала, че това непременно е лошо. У нас миналото се оказва такъв масово разпознаваем мотив, и то миналото такова, каквото ни го преподават в училище. Няма „постмодерен” прочит на миналото. И да е написан като такъв, не така ще бъде прочетен. И това се отнася и за „Възвишение”. Книгата печели популярност по съвсем същата причина – защото преповтаря опозицията профанно-свещено по отношение на последните революционни години от българското Възраждане. И пак не влиза в конфликт с предварителните нагласи, според които не е табу да кажеш, че възрожденци са псували и пиянствали, и са били водени понякога от себични подбуди („Немили-недраги”, „Записки по българските въстания”, „В механата” и къде ли не още), стига да споменеш, че са надмогнали „твърде човешкото” и са се въздигнали до подвига. Дори през осемдесетте, в разгара на националистическата пропаганда, Дилбер Танас говореше на един реконструиран език и беше по-скоро смешен, отколкото възвишен. Спрямо „Мера според мера” като че ли основното нововъведение на „Възвишение” е употребата на една друга думичка с „п”. Не казвам, че романът е лош, просто не мога да го видя като новаторски. Много по-радикален в тълкуванието си на миналото е „Пътуване по посока на сянката” на самата Яна Букова, който наистина оспорва общоприетите нагласи по отношение на миналото, на първо място защото се занимава с време, в което, според учебниците, българска история няма, с „тъмните векове”. На всичкото отгоре се занимава с тях по сложен начин, с различни гледни точки - на чужденеца, на жената, на човека, който влиза и излиза от манастирското и разбойническото битие и т.н. При това, разглежда всички тези истории не в наложените впоследствие рамки на националната територия и предстоящата национална кауза, а съвсем флуидно, в целия им асоциативен потенциал от назоваването на един от основните герои „Никой” до фикционалните (по Борхес) легенди на несъществуващи племена. В този смисъл, „Пътуване по посока на сянката” се родее с Вера Мутафчиева и многоликото минало, описано в „Летопис на смутното време” и „Случаят Джем”, и се явява контрапункт на идеологически удобното „Време разделно” с неговия черно-бял драматизъм. Литературната сложност на романа му пречи да бъде възприет като радикален, да предизвика скандал (на какъвто бяхме свидетели по отношение на Батак). В случая реакцията на публиката се развива като в онзи виц: В командната зала на мозъка. Един неврон докладва на центъра за обработване на информацията: „Сър! Получихме информация, която противоречи на основната система от вярвания!” Центърът: „Отървете се от нея!”
А основната система от вярвания не е на път да се променя. Държавната програма в хуманитарните дисциплини си остава дълбоко консервативна въпреки всички фалшиви „реформи” или напъни за реформи в образованието. Погледнете какво разбира министър Клисарова под промени – произволното разпределение на класовете в основен или гимназиален курс, още по-силната централизация на знанието чрез издаване само на един учебник по предмет (вместо допускане на повече). За промяна в програмата и дума не може да става, камо ли пък за сериозна еволюция на залегналите в програмата ценности. Ние не говорим в клас за това, че не е редно хората да се избиват, какво остава за съвременно изкуство. Нещо по-лошо – програмата по литература е натъпкана така, че има място само за преподаване и изпитване, не за обсъждане. Нито, не дай си боже, за нищене на смисъла. В училище българският читател свиква да се държи с литературата като с християнството –да заявява съпричастност по големи празници (24 май, Великден), да се снима с книга/да се кръсти на публично място, да назнайва по нещо за великата саможертва (Голгота, Околчица), но като цяло, да не се залисва с тълкувания като лутеранците. Далеч съм от мисълта да вадя от това някаква народопсихология или да търся корените на това отношение към книгата в дълбините на средновековното православие; нищо мистично и колективно-несъзнавано не виждам в него, само предвидими резултати от предвидими действия. Предвидим резултат, впрочем, както неведнъж е писано, е и крахът на критиката, която излезе от академичните среди, но не и от академичния си език; и напразно зачака публиката да я догони в разнопосочните „еволюционни скокове”, които вярваше, че прави. Критиката не само не измъква една нова „висока” литература от морето на „безгащието” (да се чете всякак), а и напротив, сякаш я прави още по-недостъпна и неразбираема за непрофесионалния читател. Или тръгва да я млати с чук, обяснявайки й да се оправя както може (да си намери признание на Запад, пък тогава евентуално някой ще я прочете и у нас).
Ще имаме ли при това положение постмодернизъм (като явление, не като наличност издадени книги)? Аз не мисля, че е толкова важно. И диван на поезията да имаме, не възразявам, стига да можем да използваме този диван, за да водим на него разговори, които да разширяват въображението ни за нас самите. Да се опитаме да попроменим малко образованието, за да не задушаваме естественото умение на децата да учат езици, включително и литературни езици, стига на тях да тече някакво смислено общуване. Тези задачи не са твърде сюблимни и като че ли лишават литературно-историографския сюжет от неговата кулминация (not with a bang but a whimper). От друга страна, имайте предвид, че кулминацията обикновено е към края.