YSL и банализмите

 

„Ив Сен Лоран“ (Yves Saint Laurent), 2013, Франция, 110 минути, режисьор Жалил Леспер, продуцент Яник Болоре, сценарий: Жалил Леспер, Жак Фиески, Мари-Пиер Юстер (по романа на Лоранс Бенаим); оператор Томас Хардмайер. В ролите - Пиер Ниней, Гийом Галиен, Шарлот льо Бон, Лора Смет, Мари дьо Вилпен и др.
Разпространител за България - Bulgaria Film Vision
 
Дванадесет години след оттеглянето от модата на митичния дизайнер Ив Сен Лоран (1936 - 2008) и шест години след смъртта му, на екран е филм за него.
Всъщност, той е тясно свързан с киното – негови са костюмите в 13 заглавия, с тях са се снимали и сваляли табута Клаудия Кардинале, Роми Шнайдер и, разбира се, Катрин Деньов, неговият съдбовен манекен. Бунтарски-естетският стил „Ив Сен Лоран“ излъчва уникалната му дизайнерска визия за жената в динамичния свят. Той е красиво въплъщение на собственото му признание: „Исках да се поставя в услуга на жените. Да служа на телата им, на жестовете им, на поведението им, на живота им. Исках да ги съпровождам в голямото освобождение, което се извърши през ХХ век“.
Първият игрален филм, посветен на Ив Сен Лоран, е пъстър и повърхностен. Не обхваща целия му живот и изобщо подминава киното. Започва със свенливия и хърбав 18-годишен младеж (Пиер Ниней) с мечта за мода, пристигнал от родния Алжир в Париж, набързо оценен от големия Кристиан Диор и наследил модната му къща на 22 години след неговата смърт през 1957. Завършва с ослепителната колекция „Руски сезони“ на Ив Сен Лоран през 1976, вдъхновена от Дягилев и вече с прославената марка YSL. Но, въпреки че показва доста от тоалетите на дизайнера, както и неговите вдъхновения, колапси и фурори, филмът е съсредоточен преди всичко върху сложната връзка между Ив Сен Лоран и спътника му Пиер Берже (Гийом Галиен).
Преминавайки през свенливостта на 50-те, бунтарството на 60-те и хедонизма на 70-те сякаш със совалка, режисьорът зарежда екрана с лайфстайл, дефилета и хомосексуализъм. Представя света на Ив Сен Лоран като плоско редуване на екстази, грехове, страхове. Постепенно отърсил се от скрупулите на родителската си среда, но не и от своите комплекси, той се впуска панически в конгломерат от творчески експерименти и сексуални игри. Дори орловият поглед, неуморната загриженост и постоянните укори на Пиер Берже не са в състояние да го измъкнат от делириумните „буги нощи“, независимо дали са в Париж или Танжер. Сред любовниците на Ив Сен Лоран известно време се подвизава и нагличкият Карл (Лагерфелд), чиято роля изпълнява Николай Кински, сина на Клаус Кински.
И ако брандът YSL олицетворява възбуждащо-експериментаторското изящество, вдъхновено от литература и музика, живопис или балет, филмът „Ив Сен Лоран“ го разбива на скучни биографични и оргиестични късове. Тоест, ако приложим модната терминология, той е възможно най-банално pret-a-porter, дръзнало да изобразява революционната haute couture. Като изключим феноменалните колекции, представени скопено, единственото, заради което си струва този филм да се изгледа, е присъствието на Пиер Ниней – той поне съумява да придаде на Ив Сен Лоран плътност и харизма.
След София Филм Фест, първата екранна биография на митичния дизайнер тръгна по кината, а в конкурса на Кан се състезава втора – „Сен Лоран“ на Бертран Бонело с Гаспар Юлиел. За разлика от първата, тя не била одобрена от Пиер Берже. Може би и нея ще видим скоро. Обещава да е по-интересна.
Тази „модна“ кампанийност не е прецедент за френското кино – неотдавна се появиха два филма, посветени на Шанел: „Коко преди Шанел“ на Ан Фонтейн (вж. „Култура“, бр. 34 от 2009) и „Коко Шанел и Игор Стравински“ на Ян Кунен (2010).
Колкото и да е разочароващ, „Ив Сен Лоран“ открехва поне малко прозорче към една от легендите в културата и лукса на ХХ век. И се сещам за думите на Ив Сен Лоран: „Бих бил щастлив в рая само при условие, че ангелите са облечени с вкус“.