Убийственото търсене на смисъл

 
Давид Албахари. „Гьоц и Майер“. Превела от сръбски Рада Шарланджиева. ИК „Панорама“, 2014 (1998). Цена 12 лв.
 
Гьоц и Майер. Двама офицери от SS, озовали се в Белград с отговорна задача: да карат камион от точка А до точка Б веднъж, понякога два пъти дневно. По специална технология ауспухът на камиона се свързва с плътно затворената каросерия, така че превозваните вътре евреи постепенно се задушават от отровния въглероден монооксид. Гьоц и Майер си вършат работата без емоции, без оплаквания и без някаква излишна неприязън към евреите. Единият – Гьоц или може би Майер, защото двамата са взаимно заменяеми – дори редовно раздава бонбони на децата в лагера.
Зад имената Гьоц и Майер стоят действителни личности, тяхното участие в това така рационално избиване е документирано; но загадката що за хора, що за човеци са били, изисква по-продължително пътуване на въображението. И книгата на Албахари предприема това пътуване – през усилията на своя разказвач, самотен учител по литература, някога изгубил почти всичките си роднини в тези събития и сега потънал в отчаяни опити да възстанови случилото се, да възкреси от настръхналото минало както своите предци, така и техните безстрастни палачи. Подразбира се, че подобно пътуване е болезнено, невротично-обсебващо. И Албахари намира съответната структура и стил, впрочем естествено вписващи се в познатия му почерк. Целият роман (ако е роман, а не нещо друго) представлява задъхан монолог, без прекъсвания, без абзаци и пряка реч, предизвикващ да се прочете за един ден, на едно сядане, тъй като не предоставя никъде удобни паузи. Учителят скача рязко от един детайл на друг, реди внезапните си асоциации и не проявява никаква склонност да пусне своя читател – също както морякът на Колридж държи с погледа си сватбаря и го принуждава да изслуша цялата му история. Но това тук не е точно история, то е графиката на една схватка, буйно счепкване с голямата История, онази, която обрулва родословното дърво на разказвача и прави от двамата немци хладнокръвни убийци, без дори да им даде време да помислят върху този факт.
Неистовият копнеж на учителя е да намери смисъл. Така че той влиза в схватка с Историята не от смелост, а от страх, опитвайки се да отложи челния сблъсък с шокиращото безсмислие на Холокоста. Само че, вкопчвайки се в идеята, че всяка подробност просто трябва да носи някакво значение, той веднага произвежда гротеска, в която сам заживява, неспособен да се откъсне от жестокия абсурд. Ровейки се из архивите, той постоянно открива съвпадения – като това, че офицерите, организирали смъртоносното извозване, са бивш хотелиер и бивш екскурзовод – чиято мрачна ирония го запленява, изкушава го да намери в нея скрит смисъл, замисъл, промисъл, и така го оплита в своите лепкави мрежи. Нищо чудно, че постепенно монологът става все по-невротичен, разказващият глас трепери на прага на лудостта.
Учителят, старателно издирил не само имената на Гьоц и Майер, но и имената на ликвидираните свои роднини, така и не получава име. Мрачна метаирония на романа, която подчертава засвидетелстваната от самия него загуба на идентичност: „Наливам чаша вода за себе си, изпивам я като Гьоц или Майер, а устата ми остава суха като на малката Естер, когато зад гърба й хлопва вратата на каросерията“. Тук, връщайки се към базови постмодерни съмнения, Албахари видимо намеква, че такава е без друго съдбата на съчиняващия: да се изгуби сред своите герои, да се размие в тях, чак докато не се блъсне с всичка сила в стената. За четящия остават мрачните предупреждения, внезапните убождания, металическият вкус в устата.