Почеркът Табаков

 
Последният сезонен концерт на Симфоничния оркестър на Българското национално радио увенча по блестящ начин музикантските усилия на главния диригент на състава Емил Табаков. Впрочем, това се случва не за първи пътв последните пет „Табакови сезона”, в които радиооркестърът придоби самочувствието на водещ оркестър в България. Тази радостна констатация обаче веднага налага да си припомним някои христоматийни истини. И в оркестровата музика, както във всяко колективно изкуство, съществува йерархия на професионалните функции. Именно тази йерархия натоварва и задължава диригента на оркестъра да има таланта, опита, отговорността, преценката и мащаба, най-вече мащаба на перспективата в развитието на този толкова сложен и, разбира се, капризен организъм. В тази перспектива най-подривна може да се окаже мечтата за лесното съществуване. Лесният, шаблонен, еднообразен репертоар е силно примамлив, създава временните удобства на лишено от трудности всекидневие, в което се предъвква едно и също. Но той е смъртоносен за енергията на музикантското въображение, той закърнява сетива, води до инструментална леност, а оттам и до упадък. Единственият начин музикантът да диша в неумолимия ритъм на изкуството, да печели в трудната борба за отстояването на позицията си в него, е да се среща със сложни музикални текстове, да опознава репертоар, инструментална, оттук и оркестрова проблематика, да ги представя в редовен (колкото се може по-наситен с изяви) ритъм пред публиката – така се осъществява развитието. Точно това прави Емил Табаков –„твори” програми, които способстват растежа на рефлексите, на музикалната култура и опит на всеки един музикант. И на него самия, разбира се. Работи с оркестъра (а и отдавна знае къде и как да „пипне”), знае отговорността си за равнището му и го създава, и отстоява с цената на наситена със смисъл и концентрация работа. Затова диригентът на един състав е този, който определя репертоара – първо, когато е с толкова опит и практика, познава много повече репертоар от всеки един оркестрант, и, второ, диригентът най-добре може да прецени какво е най-подходящо за състава, който ръководи в даден етап от неговото развитие. Разликата между диригенти като Табаков и другия, много разпространен у нас тип „приятни” диригенти, е, че тези от първата категория отдавна са прозрели, че музиката не признава понятия като „леснина” и „почивен ден”. В своята собствена йерархия тя издърпва нагоре не единствено и само природно талантливия, тя подбира измежду талантите тези, които я „практикуват” с любознателност, самоподдържане, с търсенето на информация, с всекидневно учене на нови неща. Което изисква посвещение и труд. Иначе няма изкуство, има живуркане, което много бързо те води на дъното.
Заключителната за сезона програма на СОБНР включваше музика от Моцарт и Рихард Щраус – два антипода в оркестровия почерк, антиподи и в прилагане на диригентския почерк. Прозрачна фактура, красноречиви динамични контрасти и смени в масата и обема на състава, които изискват бързина, точност, интонация, активно иницииране на фразата и ярък щрих – кратката увертюра „Театралният директор” бе великолепно въведение към стиловата категоричност в Петия цигулков концерт, с който цигуларката Мила Георгиева срещна своята публика. Тя е все така очарователна на сцената, с естествено обаяние, което веднага се предава на слушателя. Както винаги бе интонационно стабилна, излъчваше своята музика и в обемите на един пестелив, доста събран звук я изпълняваше с деликатно нюансиране. Диригентът бе туширал оркестъра спрямо динамиките на солистката в изящен баланс, който бе издържан до края. Прелестно съчетание на остроумната самоизява на солиращата цигулка в първата част със светла меланхолия и ювелирна инструменталност на Георгиева в адажиото. За да се стигне до типично Моцартовата театрална игра в третата част, където ми се искаше соловата цигулка да наложи малко по-метафоричен поглед към класическия текст, повече драматургична гъвкавост и многоплановост, която бе „подадена” и компенсирана от диригент и оркестър.
Естествена кулминация на концерта бе подходът към прочита на тоновата поема на Рихард Щраус „Животът на героя”. Неутолим прочит, който избра ескалирането на Щраусовата чувствена ирония, на плътната драматургия, на впечатляващото тембросказание. И метаморфози в оркестровия звук. Има ги в партитурата, естествено, но рядко (дори и от много известни диригентски имена) ги чувам така ясно, чисто „изговорени” и звучащи. Силен, мощен с дълбочината си диригентски поглед (както почти винаги, Табаков дирижираше наизуст) върху този текст създаде неповторима, приковала публиката, атмосфера. Оркестърът изглеждаше опиянен от звуците, които произвеждаше в тази Щраусова история, а проявите на неговите солисти бяха забележителни, грабващи. Най-напред ми се иска да изпиша името на концертмайстора Галина Койчева, която изпълни едно от най-трудните и обемни сола в симфоничната литература, пресъздавайки напълно поредицата от настроения на „спътницата на героя” – звук, техника, влизане в контекста с различни състояния (на капризност, на гняв и т.н.), с артистизъм – бе перфектна! Ясен Теодосиев бе забележителен с динамично нюансираните си, трудни сола начело на групата от осем валдхорни в щедрия на обеми Щраусов оркестър. Ще спомена още кларинета на Росен Овчаров, английския рог на Джулио Бозети, музиканти, щастливи в отношенията си с музиката. Ще спомена още и отдадеността и гъвкавостта на щрайха и на другите оркестрови групи. Изключително радостно е да си участник, дори като слушател, в подобен акт на съвместност. Да преживяваш образите в Щраусовия разказ, ярко изваяни и откроени от инстинкта на Табаков към разкриване и преподреждане на пластовете в текста, в непрекъснатостта на музикалното движение; това е действително възможност за стимулиране на съзвучие и у публиката. И растежа й. Което е също цел и привилегия на големия музикант с мисия.