Ходене по буквите

 

Катя Белчева. „Светлината си тръгва на пръсти”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2013, цена 10,90 лв.
Като поет Катя Белчева има остро око и мек поглед. Такова съчетание би трябвало да напряга стихотворенията й, а те, напротив, излъчват спокойствие и уют, ведрина. Предимно кратките като дневникови записки творби се отнасят към света като към роднина, добър или друг, но роднина. Тя казва хубавото и подсказва лошото. И най-силната страна на книгата й - показва колко хубаво е да не се лъже. В „Светлината си тръгва на пръсти” го има космополитният Пловдив редом с изоставените села, има баби и дядовци, има син и любов – и способността да се придаде на мига бистрота и същевременно многозначност. И безстрашие, както уточни на премиерата на книгата Екатерина Йосифова.
 
Иван Херцег. „Неправилности”. Превела от хърватски Людмила Миндова. Издателство за поезия „ДА”, С., 2014, цена 10 лв.
Дали бях подранил или приятелката ми закъсняваше, но бях сам на перона на метростанцията. Срещу лицето ми идваха влакове, от тях слизаха хора и се отправяха към изхода. Откъм гърба - същото... Перонът се препълваше и още по-бързо се изпразваше, неведнъж се редуваха суматоха и пустота, редуваха се взаимоотричащи се форми на самотата – и извадих от раницата си книгата. Тогава пътниците започнаха да слизат не на единия и на другия перон, а на лявата страница и на дясната страница, бързо да ги прекосяват - и да напускат книгата. В нея оставаха немного думи, понякога повече от необходимото, думите, които – като мен и нейния автор – вече не бързат, в несподелимата си самота вече не бързат. Обърнах корицата й и прочетох: Иван Херцег почти обсесивно тематизира – само на пръв поглед – отсъстващото присъствие и присъстващото отсъствие.
Това не е метафора. Знам, че пиша не за „Неправилности”, а за себе си. Пиша го, защото съм убеден, че автентичните поети преди всичко ни учат да говорим за самите себе си – учат как по-точно да приемем ценността на своята собствена самота. Защото в стихотворенията на Херцег (очаквайте интервю с него в следващ брой) думите стоят голи и некрасиви; стоят неправилни (преди да ги погледнеш тайно от достатъчно близко); стоят не особено общителни помежду си, защото всяка е уязвима и раздразнителна. Но стоят. Те, думите, не са напуснали перона на страницата, за да излязат навън, на светло. Останали са, за да се утешим взаимно, когато хората са си тръгнали по четирите посоки на света, а ние се въртим все по-близо около собствения си провал и пишем все по-идеоматично за него. Едно е ясно: играта свърши. Почти вечен мир сред осколките на интелектуалните ни експлозии…
Аз съм връстник на Херцеговата самота. И знам, че за неговата книга трябва да говори жената, към която постоянно се обръща той – тази жена, която я има и я няма, която е останала в стихотворението и същевременно е напуснала подземието на поета. Всъщност, знам и какво ще каже тя – ще повтори знаменитата реплика на Дора Габе: нито минута, незапълнена с раздяла. Само в стихотворението никога няма раздяла. (Моята приятелка закъсня с половин час.)