Мансардата като гледна точка
Ланджев, Иван. „Ние според мансардата”. Пловдив, Жанет 45, 2014
В началото е избраният за мото стих от Кавафис: „Сега ще се случи това, после друго...” И се случват задъхани поредици от „това и друго”. В мансардата и извън нея. Но винаги според мансардата. При това, следвайки главните особености на нейната конструкция - „Скосявания”, „Интериорни решения”, „Сводове” - в тази сякаш архитектурно обсебена поезия. С този строго обособен декор, сред който оживяват деликатните дисонанси на интимни стълкновения, които оттук нататък ще се губят и появяват през различните събития и преживелици до самия финал. С вертикалите и хоризонталите на човешката кондиция. С житейските подробности и меандрите на мисълта. С източниците на пориви и съмнения. Защото писането е нещо като движение из пейзажа на живота.
Множествата предпоставки и съждения, изпълващи книгата на Ланджев, са извор на субективни, но и на автентични сведения и прозрения. Те непрекъснато витаят в него като в „душевно огледало” (според един негов израз), но и като щастие на дарбата му да ги запечатва в изящни и стойностни определения. И винаги с една будна и активна критическа изповедност. Наистина учудващо за възрастта му е умението да си служи с похватите на дълбинната психология, с извивките на психиката, с психографията на човешкото поведение, което неминуемо кара нещата да изглеждат така релефно и живо. Защото той е поет с обмислен езиков арсенал и оригинално мислене.
Впрочем, още в дебютната си книга - „По вина на Боби Фишер”, Иван Ланджев проявява зрелост, просто като по чудо е прескочил етапа на литературния пубертет и никога не се е правил на интересен – да се захласва и да губи времето си в словесни еквилибристики и пируети.
При него няма нищо изкуствено, никаква поза. Писането му дори се опира на говоримия език. Но от него са взети само тонът и случките. Неговата ежедневност е така филтрирана, че той е добил напълно самостоен, култивиран и дори афористичен облик.
Зарисовката на присъстващите или действащи лица в отделните текстове – Аз, Тя и Другите, охарактеризирани или мимоходом изникващи в течението на битието, - е винаги органична, умело и тънкостно типизирана, при това със завидна социологическа точност. В това максимално сгъстено и в същото време многоаспектно белетризиране на стиха, което някак от само себе си придобива особена оптика.
Така ежедневните тегоби и терзания в този наш динамичен и травмиран свят прибавят още една от своите възможни версии. Защото и обикновените неща в живота таят нещо скрито и непредсказуемо и тяхното познание изглежда абсурдно, относително, податливо на разколебавания. И защото, когато един поет разкрива своите безпокойства, той дава форма и на безпокойствата на света, в който живее.
И все пак, текстовете тук не се опитват да доказват тези. Те са вместилища на житейски прозрения, късове от личен мисловен хоризонт, потопени в меката тоналност на скептицизма. Но и нещо по-важно, те са късове поезия. А поезията е изкуство. А изкуството единствено може да развенчае митовете, които дехуманизират човека.