Николай Василев (1946 – 2014)
Отиде си и Николай. Все по-малко са вече хората, които могат да свидетелстват за събитията такива, каквито са били. Все повече са тези, които свидетелстват за себе си в тях.
С Николай ме свързват предимно светли преживявания. Първо бяха статиите му във в. „Народна култура”, които винаги се добираха до публикация след безкрайни уговорки и съкращения. И пак имаше какво да се чете. След това беше учредяването на Клуба за гласност, в който неговите енергия и целенасоченост винаги имаха последствия. Междувременно закусихме във френското посолство, където думите му бяха едни от най-разтревожените. После дойде лятото на 89-а, времето рязко се ускори и ни подгони към ноемврийския финал. След който Николай вече можеше да разгърне цялата си страст – учреди партия, стана неин лидер, беше министър на образованието и вицепремиер... И като видя как е там, колко несъответно е всичко на неговите представи за „друг живот”, се оттегли. Първо се отказа от административни постовe, после напусна и собствената си партия. Върна се в Университета, където се надяваше да върши нещо смислено. Дали надеждите му се оправдаха? Като гледам сегашното състояние на образованието, дълбоко се съмнявам.
Той обаче си намери ново занимание – стана публицист. Започна да пише провокативни, яростни текстове срещу всяка несправедливост, която се изпречеше пред него. С тях сякаш компенсираше цялото си разочарование заради несбъдналите се надежди. Имаха ли някакъв практически ефект тези текстове, променяха ли нещо? Едва ли. Но че дразнеха много хора, нарушаваха еснафското им самодоволство, е факт. А това в днешно време не е малко - дори да е само драскотина върху лустрото. Защото драскотината остава, документирана е. И може да се окаже и алиби за много самозвани интелектуалци.
Не знам дали Николай беше интелектуалец, но беше един от малкото истински интелигенти. Вечно разгневен, вечно развълнуван, доверчив, нетърпелив и безкрайно почтен. И така – до края...
Сбогом, приятелю.