Изпитания и достоверност
Камий Сен-Санс – Концерт за пиано и оркестър № 2 – най-популярният от клавирните му концерти, при това с блестящ солист като Стефан Врачев, Бетовен – Седма симфония и в добавка – Увертюра „Розамунда“ от Шуберт: програма-мечта, която пълни зали, поднесе Софийската филхармония на 23 януари.
Увертюрата на Шуберт очевидно беше включена в програмата, за да закръгли времетраенето. Поне с такова впечатление останах от чутото: нерепетирани, с лошо артикулиране фрази, с груба звучност; един оркестър, който сякаш не обръща внимание на диригентските пориви за изграждане, който се хвърля стихийно в кулминациите, предвидени в партитурата...
В Концерта на Сен-Санс, издържан в последователния авторски еклектизъм и увличащия стремеж към красивост, винаги задължителна за композитора, звуковата емисия се промени към известно избистряне, оркестърът очевидно се стремеше и към по-добро артикулиране. Вероятно сътрудничеството с пианист като Стефан Врачев, чиято артистична импулсивност е много силна, е сложно. Пианист с необуздани темперамент, с брилянтна техника и прекрасно владеене на обширна динамична гама, умеещ да увлича, но и труден партньор с непредсказуеми рубати и шеметни темпа. Такова изпълнение не се вмества в класическата подреденост на традиционния инструментален концерт и трябват доста усилия и взаимна воля, за да се постигне гъвкавостта и хармонията на изискваната от автора красивост.
И докато Стефан Врачев очевидно се забавляваше на рояла, за диригентката Любка Биаджони изпитанието – да удържи оркестъра в прилични състезателни рамки – продължи до края на творбата. Не може да не се признаят искрените й опити да следва известна драматургична концепция, да търси звуков финес, да изгражда кулминации. Но до края на творбата оркестър и солист не намериха много допирни точки. Стефан Врачев демонстрира брилянтната си техника и артистизъм и в биса: „Фойерверки“ от Дебюси. Необичаен, „кинематографичен“ Дебюси – сякаш през погледа на Уолт Дисни.
Успехът на премиерното изпълнение на Седмата симфония на Бетовен (бисирана е дори втората й част) съвсем не я е опазил от противоречиви оценки: според Вебер, със скерцото авторът е доказал, че е готов за лудница; оценката на Фридрих Вик не е по-различна: Бетовен е писал симфонията в пияно състояние. Вагнер е възприел творбата като танцов апотеоз. По всяка вероятност съвременниците са очаквали от композитора необходимата доза достолепие, особено за концерта с патриотичен контекст, на който симфонията е била изпълнена. Днес, 200 г. по-късно (премиерата е през декември 1813), за нас е безценен балансът между достолепието и танцовата стихия. Поне такова беше внушението от изпълнението на филхармониците. Изпълнение, съвсем различно от чутото в първата част на концерта. Изваяна втора част с благородно очертани линии, майсторски динамични нюанси, бляскав звук; изключително внимание към детайла, обгрижване на всяка фраза, много добро усещане за вътрешната мащабност и яснота във всеки един момент за протичането на формата. Сякаш два различни оркестъра свириха в зала „България“ под палката на емоционалната Любка Биаджони...