Кольо Карамфилов (1963 – 2014)
Прощавай, майна!
Няма да мога да започна тази година с интервю с Кольо, както бях намислил. Даже ще изтрия файла с планираните теми и интервюта. Едно малко жертвоприношение в памет на един от най-великите пичове на света. Човек, който можеше да се жертва и бори, научи много хора на това и доказа, че да си борец, да печелиш и да губиш в работата на художник е готино. Прави те жив, това е играта. Жертвите на Кольо означават много за българското изкуство. Той не би харесал деленето на българско и друго, но приносът му в спасяването на забатачената ни графика и връщането й в културно обращение трябва да се признае. Без Кольо и това, което тръгна от неговата работа с размах, нямаше да има съвременна българска графика. Много неща нямаше да ги има без неговата щедра помощ и заразяваща енергия. Приложната графика и илюстрация нямаше да са на това ниво и в тази културна роля, отношението между класическите форми и съвременните изразни средства нямаше да е така освободено, сценографията нямаше да е така поетична, рисунката – така драматична, лека и едновременно тотална. Всичко, с което се захващаше – работа, хора, проекти, преоткриваше себе си в нова, одухотворена, по-смела и пълна своя версия.
Мотивите на Кольо: спящите глави, които раждат светове, ангелите, озарените лица, страданието на света и крехкостта на човека, приказното в света и търсенето на следи за божествения ни произход. Те се обединяват от междинността, където човек остава завинаги – между себе си и света, в тази междинност, където на крилата на ангели се бори с тежестта да бъде човек. Там, сред многото несбъднали се хора, които е могъл да бъде, понася ролята да бъде себе си. С хъс, вяра, убийствено въображение, Кольо успяваше да подпалва хората, с които работеше, с които общуваше. Като в „Жертвоприношение” на Тарковски, негов любим режисьор, този пожар беше силен и пречистващ, обнадеждаващ и освобождаващ.
В последно време Кольо събираше икони от битаци и вехтошари, реставрираше и връщаше техния образ, след което ги даряваше на църкви и манастири. Връщането на образа, изчистването на иконите сега се превръща в символичен жест, ключ за цялото творчество на този толкова продуктивен и силен художник. Връщането на образа, възстановяването на носителя на образа е и жест, който характеризира Кольо като личност.
В работите и в живота на Кольо всичко минава през сърцето, през опорната точка на човека като носител на бога. Планина от ориз в средата на железен креват. Планината остава.
