Без проблясък

 
Силвия Чолева. Гошко. Разкази. Редактор Иглика Василева. ИК „Жанет 45”, Пд, 2013
 
Има един изключително кратък момент привечер, в който вече ми е тъмно, но още не го съзнавам. Това е много фин, преходен до незабележимост момент, точно преди да усетя, че нещо не е наред, преди да се сетя, че съм на тъмно, преди да ми светне да светна. Моментът, в който обитавам тъмнината и не правя нищо по въпроса.
Има един крехък момент, в който усещам, че нещо не е наред с живота, нещо не е наред с мен, нещо неясно всява неосъзнато съмнение, че това, което живея, е тъмнината на нещото, което би трябвало да живея. И това продължава, докато не осъзная тъмнината като такава.
В сборника "Гошко" този миг, този незабележим дискомфорт, тази преходна тъмнина е удължена до сто и седемдесет страници, удължена е достатъчно, за да я осъзная, да я опозная, да ми втръсне от нея. Персонажите, които занимават Силвия Чолева, са на ръба, малко отвъд границата на светлината, продукти на неуютни обстоятелства, над тях витае усещането за нередност, но така и никой не се сеща да светне. Никой не чува дядото, който казва: Остави таа върлина – с човещина може, с бой не става! Това е най-големият ум, който ви давам, че и тея са живинки. Ама вие това го не умеете, загубили сте го по пътя на живота. Така са и гуцетата, така са и хората…
Самовлюбеният провален диригент, който иска да дирижира познатите си, жената, която цял живот зяпа съборената къща, сервитьорката, която не иска повече да работи в тази дупка, иска да замине за Испания и носи две ракии с две соди, малодушникът, който спи на дивана, влюбената луда баба - виждам други хора в тези образи, но всъщност усещам себе си, усещам другото в себе си, усещам света, който съм съградил с живеенето си.
Смилителното, хладнокръвно и живо разказване на Силвия Чолева настоятелно изобразява детайли от обстановката ми, главата ми, душата ми, които досега не съм регистрирал, не съм артикулирал, но са ме разяждали - бавно и мъчително. След двайсет страници най-после чувствам фина погнуса, която се пренася от художественото към реалността. Разумът ми не си признава, но нещо в мен се разпознава в гадното. Разумът ми осъжда литературния герой, но нещо в мен изпитва дискомфорта на справедливо обвинения. Нещо в мен участва в падението на света. Аз не пускам светлините.
И когато разказът свърши никъде, свърши несвършил, свърши без поука, свърши в "излиняването на историята, в умората на героите, в тяхното безразличие", това е моят шанс за размисъл, моят шанс да овладея човещината, загубена по пътя на живота, моят шанс за просветление.