Капанът на съмнението

 

- Това, ако не се лъжа, е нашият единадесети опит да практикуваме археология на бъдещето, да се опитваме да “изровим” неща, които още не са се случили. Така че, вече няма голямо значение от кой край ще започнем да „разплитаме” кълбото - вече като че ли сме говорили за всичко. Но никога не сме започвали от Африка, а новият китайски лидер избра да започне оттам. Защо той отиде в Африка, преди да е посетил САЩ или Европа? Какво се крие зад това му решение?

- А крие ли се нещо? Изглежда, да заставиш другите да мислят за твоите ходове като неслучайни, стратегически е привилегия на силните. Властта не прави случайни неща. Ние не й позволяваме това. Ужасява ни мисълта, че новият китайски ръководител отива първо в Африка не защото това е част от грандиозен план, а защото е обещал на свой приятел или от желание да направи нещо различно от предшествениците си, или защото така го е посъветвал астрологът му.

Колкото по-непредсказуем е светът и колкото по-голяма е нашата тревожност, толкова по-силно е желанието ни да го подредим в главите си. И затова рационализираме всеки ход на властта и бродираме конспиративни теории, които трябва да ни успокоят и възмутят едновременно. Нищо не е случайно, нищо не зависи от нас и ние не сме отговорни за нищо...

- А колко лесно е да видим геополитическата карта на бъдещето с очите на Пекин?

- Не е лесно. Ние знаем, че китайците по различен начин четат историята, приемаме, че оценките ни за лица и събития са диаметрално противоположни, но вътрешната ни убеденост е, че това, което е важно за нас, е важно и за тях. Ала дали това е така? През 1905 година светът е разтърсен от руско-японската война. У нас тази война е безследно изчезнала. Тя е далечна и незначителна, нещо като бурята, която счупва прозорците в апартамента на съседите. Но ако вярваме на индийския историк Панкай Мишра, тази забравена война, в която за първи път неевропейска сила надделява над европейска колониална империя, е повратна точка в самосъзнанието на Азия. Тя е по-важна за формирането на амбициите и мирогледа на националните елити в Китай, Индия, Турция и от Първата световна война, и от руската революция. Или, с други думи, светът, видян от Китай, не прилича на света, видян от София или Брюксел. Ние живеем в един свят с китайците, но въображението ни обитава различни светове. За нас Африка е крайният квартал на света, опасно гето. Но за Китай Африка е континентът на бъдещето. И интересът на Пекин не се изчерпва с прогнозите, че през следващото десетилетие повече от половината новородени деца в света ще се родят в Африка, нито с очакванията на икономистите, че Африка ще бъде континентът с най-висок икономически растеж и ще “произведе” най-много емигранти; и навярно най-много политическа нестабилност. За Пекин успехът да контролира природните ресурси на черния континент е пътят за превръщането на Китай в глобален хегемон. И ето, вече имаме илюзията, че знаем какво се крие зад решението на новия китайски ръководител да започне с Африка. Какво по-естествено от това той да започне мандата си, като посети “колониалните си владения”. Вече можем да сме спокойни, китайската grand strategy е разгадана. Но дали това е истинската причина за решението първо да се отиде в Африка, ние все пак не знаем.

- Защо толкова се промени светът? Преди едно десетилетие основният въпрос беше как да управляваме глобализацията, кой сега е основният въпрос?

- Сега въпросът не е как да управляваме глобализацията, а как елитите да се спасят от надигащия се бунт срещу нея. Това, което вчера ни вдъхновяваше, днес ни плаши. Надеждата е в една „асиметрична глобализация” - че ще успеем да запазим преимуществата на отворения свят, но в същото време ще успеем да ограничим влиянието на другите върху живота ни.

В САЩ стремежът към асиметрична глобализация се изразява в еуфорията от перспективата за енергийна независимост на Америка. Днес американците вярват в Конституцията и шистовия газ... Новата американска утопия е, че след едно десетилетие САЩ ще са най-големият износител на енергия в света и няма да бъдат принудени да треперят от всеки политически спазъм в Близкия Изток; нито ще губят съня си от зигзазите на руската външна политика, с други думи, Америка ще се радва на плодовете на глобализацията, но ще бъде предпазена от тъмните й страни. Нещо повече - евтината енергия ще позволи на Америка да се реиндустриализира и да си върне отплувалите за Азия производства. Евтиният газ ще компенсира скъпата работна ръка и ще избави американския потребител от необходимостта да купува китайски стоки. Това е американската утопия.

Икономическата криза и спадът на световното потребление заставиха Китай също да усети тъмната страна на взаимозависимостта и акуширана различна утопия за контролирана глобализация. Не шистовият газ, а китайският потребител е в центъра на тази утопия. Това, в което вярва Пекин, е, че ръстът на вътрешното потребление, в резултат от нарасналите потребности на китайската средна класа, ще е моторът на бъдещия икономически растеж и източник на политическа стабилност. Това е китайският поход към независимостта – да продаваш на себе си.

В Русия наблюдаваме трета, много различна форма на справяне с кризата на глобализацията. Утопията на Русия е отворена икономика и затворена политическа система. Москва мечтае за свят, който купува суровини от Русия, но е загубил възможността да влияе на руската политика. И затова в Русия идеята за намаляване на зависимостта от глобалния свят се изрази в политиката на национализация на елитите. Това, което притеснява Путин, е не фактът, че неговият елит е корумпиран, а фактът, че корумпираните чиновници държат парите си в западни банки и поради тази причина избягват конфронтация със Запада и са уязвими за външно влияние. И затова Думата гласува законодателство, което забранява на членове на руския парламент и други висши държавни служители да държат парите си в чужди банки и да инвестират в чужди компании.

- А Европейският съюз?

- В Европейския съюз идеята за укротяване на разрушителната сила на взаимозависимостта се реализира като опит за ограничаване на влиянието на политиката върху икономиката. В новата Брюкселска версия на демокрацията гражданите запазват правото си да гласуват и да сменят правителства, но техният вот не трябва да влияе върху големината на публичния дълг или бюджетния дефицит на страната. Или, с други думи, и във Вашингтон, и в Пекин, и в Москва, и в Берлин изчезна надеждата, че има един глобален свят, който може да бъде регулиран от общи правила, приемливи за всички.

- С други думи, големите се борят за независимост?

- Да, но парадоксът на новите изолационистки утопии е, че повече независимост значи по-малко влияние. Ако мечтата на Вашингтон се сбъдне и Америка стане независима от петрола на Близкия Изток, влиянието на САЩ в този регион ще намалее, няма да се увеличи, защото арабските елити вярват на гаранциите на САЩ само и единствено, защото знаят, че Америка зависи от тях. И този парадокс е в сила не само за Америка. В мига, в който китайската икономика стане зависима от китайския потребител, китайското ръководство ще усети, че възможностите му да влияе на други страни изчезва, а и ще бъде принудено да промени сегашната политическа система в страната и да я пригоди към изискванията на овластения китайски потребител. А национализацията на елитите в Русия и “прогонването” на икономиката от европейската политика могат да поставят под въпрос самото съществуване - съответно на Путиновия и на европейския проект.

- Как стремежът към асиметрична глобализация ще се отрази на опитите за търсене на нов глобален ред? Тласна ли финансовата криза света към регионализация?

- Да. Ако само преди няколко години непрестанно си блъскахме главите как трябва да изглежда една нова глобална архитектура, сега всички големи политически играчи са заети да строят своите малки светове-крепости. Ако преди регионалното сътрудничество приличаше на стъпка към един общ глобален ред, сега то е неговата алтернатива.

В САЩ и Европа е в ход опит за възкресяване на идеята за “Запада”, изразен в плановете за създаването на общо трансатлантическо икономическо пространство.

Русия, от своя страна, е съсредоточила политическата си енергия в опит да изгради Евразийски съюз в рамките на постсъветското пространство, за което ясно свидетелстват нарастващите напрежения в руско-украинските отношения. Китай, Индия, Бразилия, Турция, всеки от новите глобални играчи търси своя регион, своя зона на икономическо и политическо влияние.

- Как това променя представата ни кои са силните и кои са слабите в световната политика?

- В новия свят на “глобализация в криза” никой не е достатъчно силен и никой не е безопасно слаб. Едно харвардско изследване показва, че през последните 30 години драматично е нараснал броят на военни конфликти, в които големи, богати и силни държави не успяват да наложат волята си над по-слаби и бедни противници. И в този смисъл голямата промяна не е преместването на властта от Европа и Америка към Азия или от държавата към корпорациите и гражданското общество. Голямата промяна е дифузията на властта.

В книгата си “Краят на властта” Моизес Наим вярно отбелязва, че властта не е това, което беше. Днес е лесно да дойдеш на власт и да паднеш от власт, но е много трудно да я упражняваш. Да си силен вече не значи да можеш да накараш другия да прави това, което ти искаш (никой не може да направи това), да си силен днес значи да успееш да прехвърлиш проблемите си на другите, да направиш твоите проблеми техни. Икономическата криза ни дава най-ярката илюстрация на това. И Италия, и САЩ имат дългов проблем. Но САЩ успяват да рефинансират своя дълг на много ниски нива, а Италия и Испания периодично са заплашени от банкрут. Къде е разликата? Разликата е в силата. Американците успяват да превърнат своя дълг в проблем и за китайците, които държат парите си в долари, и за европейците, които инвестират в Америка, докато Европа не успява “да натовари” дълговия си проблем на останалия свят. Ние сме свикнали да мислим за външната политика като мобилизация на вътрешни ресурси с цел увеличаване на влиянието извън границите на страната, но днес нещата са други. В един свят, белязан от заразна политическа нестабилност, външната политика служи на правителството като начин за привличане на външни ресурси за гарантиране на политическата стабилност у дома. Именно вътрешната нестабилност определя в най-голяма степен външната политика на великите сили.

- Как кризата на глобализацията обяснява растящото недоверие към елитите? Растящото социално неравенство ли е проблемът?

- Сега тече глобален дебат за неравенството – и трите големи въпроса в този дебат са: първият, дали по-егалитарните общества са по-успешни. Този въпрос има емпиричен отговор. Данните сочат, че колкото социалното неравенство в една икономически развита страна е по-малко, толкова по-високо е качеството на живот и самочувствието на нейните граждани. Вторият въпрос е за източниците на социалното неравенство, защо нашите общества станаха толкова неравни. Тук верните отговори са повече от един. Икономистите имат сериозни основания, когато твърдят, че технологичната революция е ключов фактор за нарасналото неравенство в доходите. Новите технологии унищожават работни места и цели индустрии и дълбаят пропаст между света на тези, които имат, и тези, които нямат. Критиците на капитализма също имат силни аргументи, когато твърдят, че ръстът на социалното неравенство е резултат от факта, че богатите контролират политическата система и в мига, в който кошмарът на революцията спира да смущава сънищата им, те все по-често приемат закони, които са изцяло в техен интерес. Третият въпрос – той не е за източниците на неравенството, а за нежеланието да се преразпределя. И това е дяволският въпрос. Защо данъците падат, когато неравенството расте? Кога хората са готови да поделят богатството си с други хора? Има ли някаква идея за справедливост, която е закодирана във всеки от нас. На този въпрос ние нямаме ясен отговор. В прочутия експеримент “ултиматум” един от участниците получава 100 долара и трябва сам да прецени колко да даде на партньора си. Но ако партньорът не приема определената му сума, тогава никой не получава нищо. Експериментът показва, че почти никога партньорът не приема ситуация, в която той получава по-малко от 20 долара. Навярно има някаква базова идея за социална справедливост, която ни кара да определяме всичко под 20 долара за нелегитимно предложение. Но дали няма значение кой е нашият партньор, дали го познаваме и дали очакваме да го видим в бъдеще. Историята ни учи, че солидарността се корени не толкова в човешката природа, а в конкретния опит на хората. Те с по-голямо желание са готови да споделят богатството си с някого, с когото заедно са преживели изпитание, катастрофа, война. Социалната държава в Европа в огромна степен е исторически продукт на Втората световна война. Но войната не е единственият път към солидарността. Големите природни бедствия, големите разрушения са един от начините да разбереш, че имаш нужда от други хора.

Преди година едно социологическо проучване за готовността на германците да подкрепят спасителния пакет за Гърция показа, че готовността да “дадеш” на другия се определя не от партийната ти принадлежност или от доходите ти, или от образованието, а от степента на алтруизъм. Хората, които са най-склонни да дарят пари за бедните деца в Африка, а не да ги дарят на кварталния старчески дом, са тези, които мислят, че Германия трябва да помогне на гърците. Парадоксът на европейската криза е, че ЕС е изграден върху основите на институционалната солидарност, но това, което ерозира, е емоционалната солидарност между гражданите на Европа, изчезва емпатията, способността да видиш света с очите на другия, да почувстваш неговата болка.

- Но днес като че ли е по-лесно да знаеш как живеят другите...

- Това, което е трудно, е да си представиш, че другият може да си ти. Никога няма да забравя първото си посещение в Индия. Индия е изумително място. Шокът от един друг свят е толкова силен, че в момента, в който излезеш на улицата, моментално разбираш три неща. Първото е, че си бял. Второто, което разбираш, е, че си богат. И ти си богат, независимо от това колко си беден в твоята страна. Третото – разбираш, че за да разбереш този свят, трябва да се откажеш от обичайните си представи за света. Ако за нас безработицата е недостиг на работни места, за индийците тя е излишък на хора. И се питаш как е възможно това общество да не се взриви, как е възможно хората да живеят в такава бедност? Как е възможно да са щастливи? И когато се опитваш да си отговориш на тези въпрос, нашият европейски опит изглежда безсилен.

- Да не би пък религията да се окаже най-важният фактор за едно солидарно общество и какво това ни казва за България?

- Преди няколко седмици германската фондация “Bertelsmann” публикува резултатите от интересно изследване за това как се е променяла социалната солидарност в развитите страни през последните 25 години. Един от изводите беше, че степента на религиозност на обществото не предопределя степента на солидарност. В това изследване България беше между страните, в които през изследвания период чувството за солидарност е отслабнало. Подобно на гърците, ние декларираме силна гордост със своята нация и държава, за разлика от гърците, през последните две десетилетия ние сме станали по-толерантни към тези, които не са като нас. Но ние не вярваме на институциите, не вярваме на другите хора и не успяваме да мислим за бъдещето в първо лице множествено число. И си мисля за това, което различава българското общество, в което всички споделяме (макар и по различни причини) смътното усещане за провал, от общество като полското, в което също има неравенство, социално недоволство, но в което хората преживяват прехода като колективен успех - разликата е, че там има идея за колективен успех, а у нас не. У нас има приватизация на успеха и национализация на провалите.

- Кой тогава е виновен за кризата - дефектите на демокрацията или провалът на елитите?

- Днес мнозинството страни в света се управляват от демократично избрани правителства. Днес мнозинството от президентите на големите банки и корпорации са получили образованието си в най-добрите световни университети. Днес гражданите са по-свободни, по-богати и по-информирани от който и да е друг момент в историята. Политическите елити са по-отворени. Но нито демокрацията, нито меритокрацията намаляват усещането, че решенията се вземат зад гърба на обществото и че живеем в един несправедлив свят.

Всички се кълнем във вярност на принципите на меритокрацията и приемаме за очевидно, че най-талантливите и компетентните са тези, които трябва да управляват. Но меритокрацията има и своята тъмна страна. Когато в антиутопичния си роман-трактат “Възходът на меритокрацията” британският социолог Майкъл Янг описва меритократичното общество, той описва не една мечта, а един кошмар. Меритократичното общество е като правило общество с огромно социално неравенство, в което гражданите са загубили усещането си за общност и където демокрацията е фасада, а обещанието за социална мобилност е подменено от наследствената власт на “образованите”. В общество, в което всеки получава според способностите си, едно малцинство получава всичко, а мнозинството не получава нищо. Много от предупрежденията на Янг звучат плашещо актуално. Възходът на меритокрацията значи, че днес ние сме по-богати и по-неравни от преди. През 2007 година 0.1 процент от американските домакинства имат доходи, 220 пъти по-високи от долните 90 процента от населението. През 2011 година 20 процента от населението на САЩ владее 84 процента от богатствата на страната. И проблемът не е само американски, глобализацията намали неравенството между държавите, но увеличи неравенството вътре в обществата. През последното десетилетие една от страните с най-бързо увеличаващо се неравенство е егалитарна Германия. При това, увеличаването на социалното неравенство е придружено от намаляване на социалната мобилност. Данните за Америка показват, че децата от бедни семейства, които имат добри резултати в училище, имат по-малка вероятност да завършат колеж в сравнение с децата от богати семейства, които не успяват в училище. Нещо повече, дори когато завършат колеж, децата от бедни семейства имат по-ниски доходи в сравнение с посредствените ученици от богати семейства. Така че, противно на клишето, че в меритократичното общество образованието разделя печелившите от губещите, в действителност, образованието наистина определя победителите, но то е по-скоро привилегия, а не социален асансьор.

Парадоксът на сегашната ситуация е, че елитите вярват, че компетентността е достатъчен източник на легитимност, а за хората това, което прави елитите легитимни, е тяхната свързаност с обществото. Както и в отношението между държавите, в случая с отношенията между управляващи и управлявани независимостта поражда недоверие. Хората се доверяват на лидерите си не защото вярват, че те могат да решават проблеми, а защото вярват, че те ще останат с тях в момент на криза. И че няма да се затичат към аварийния изход. Бунтът срещу глобалните елити в голяма степен е свързан с факта, че тези елити все по-малко зависят от обществата, които управляват. Техните умения са конвертируеми, те могат да управляват навсякъде. И затова в ситуация на криза глобалните елити са подозрителни. Можеш да им се възхищаваш, да им завиждаш, но не и да им вярваш.

- Какво всъщност се е променило в отношението на елита и към елита?

- Променило се е това, че елитът мисли, че има право да управлява, без да принадлежи. Другото, което се е променило, е, че в обществото съществуват групи, от които елитът просто не се интересува, той няма икономическа полза от тях и не изпитва морална симпатия към тях. Излишният човек от руската класическа литература се е превърнал в социална група. Властта не се стреми да я образова или дори да я експлоатира, единствената й грижа е да я неутрализира политически.

Във филма “Елена” руският режисьор Андрей Звягинцев прекрасно е уловил драмата на тези нови отношения. Сюжетът на филма е пределно прост. Елена е мила, не особено привлекателна, но енергична жена в началото на старостта. Съпругът й е някога успешен бизнесмен, който прекарва зимата на живота си в непрестанна грижа за себе си. Животът ги е срещнал в болницата, където тя е била медицинска сестра, а той - ВИП пациент, възстановяващ се след прекаран инфаркт. Бракът на Елена не се вписва в клишето “любов и страст”. Тук ключовата дума не е любов, а грижа. Те живеят заедно, но спят в различни спални, закусват отделно, всеки има своя телевизор и гледа своята любима телевизионна програма. Но тя се грижи за него (готви, чисти, дава лекарства) и той се грижи - плаща сметките. В нейния живот всеки миг, който не е грижа за съпруга, е посветен на семейството на безпътния й син (от преден брак) - несимпатичен лузър, който живее от парите, които измъква от майка си, и който или пие бира, или играе електронни игри, или прави и двете . Кризата настъпва, когато богатият съпруг, обладан от морално отвращение, отказва да откупи внука на Елена от армията. В този миг тя решава, че общественият договор е нарушен и убива съпруга си, като тайно слага виагра между лекарствата му. Това е алегория за класовата война в началото на XXI век - вече няма стачки, революции, въоръжена борба, политическа утопия - просто нарушен договор и смърт от виагра.

- Но изглежда революцията не е мъртва. В цяла Европа се протестира...

- И да, и не. Хората протестират, но техните протести по-скоро препотвърждават безалтернативния характер на съществуващото статукво, отколкото да предлагат алтернатива. Протестиращият човек от площада Таксим в Истанбул е един от символите на последната година. Но парадоксът е, че той не иска нищо, не прави нищо, не казва нищо, просто повече от осем часа стои в знак на несъгласие с действията на своето правителство. През последните няколко години милиони гневни граждани - като правило образовани, млади и мобилизирани от социалните медии, окупираха улиците на Египет, Русия, Бразилия, Турция, Испания, България. Активистите на тези new age протестни движения са хора, които като правило не членуват в партии и профсъюзи и много често дори не гласуват. Те не просто биват мобилизирани от социалните медии, но за тях Интернет е модел на демократично управление на обществото. Те искат не просто да сменят правителството, а начина, по който се управлява страната. Те не искат да вземат властта, а да й поставят граници.

- Но защо хората излязоха на улиците и защо протестите като правило не успяват? Нещо повече: след потушаването на протестите, и Русия, и Турция изглеждат по-недемократични от преди.

- Хората са на улиците, защото знаят, че имат права, които никой не може да им отнеме, а не защото имат мечта, за която са готови да умрат. Те са на улиците, за да си върнат нещо, което си е изконно тяхно и което правителството им е откраднало. Това обяснява факта, че властта “не страхува” хората, както преди. Сегашните протести са мирни, дори в сравнение с не особено насилствените вълнения от 70-те години на миналия век. И силата, и слабостта на тези протести е, че техният лозунг не е свобода или смърт, за тях изборът е промяна или Терминал 2. Това обяснява и липсата на насилие, и липсата на саможертва.

Другият фактор са новите социални медии, но не просто защото фейсбук позволява организирането на революции без лидери, но и защото, попаднали във фейсбук, недоволните се усещат много и се появява усещането, че те са новото мнозинство. Хората излизат на улицата, когато се чувстват част от ново мнозинство. И понякога, както в случая на Русия, това чувство се оказва измамно.

- А как ще коментирате факта, че във всички тези, толкова различни страни, правителствата видяха заговор и заговориха за платени протести?

- Психологически за всеки от нас е много трудно да приеме факта, че някои ни мрази не защото е мерзавец, а защото е морален човек. Желанията на олигархичните правителства да представят протестите като неясна комбинация от объркани идеалисти и коварни олигарси, които искат да яхнат протеста, създават два проблема. Първият е, че правителството отказва да чуе критиките като легитимни и затова цялата му енергия отива в това да не прояви слабост. Или, с други думи, не всяко правителство под натиск е по-отговорно. А вторият проблем е, че ако някой вярва, че всички проблеми се решават и създават само с пари, този някой ще е готов на всичко за пари. Желанието всичко, което се случва в обществото, да се обяснява само и единствено с пари или с много пари, е това, което ме прави истински тъжен за България.

- А успяват ли промените? Как изглежда българският казус?

- В аналитичен план, България е най-интересна от страните, залети от протестната вълна. През последната година два пъти огромни, но и различни групи от хора излязоха на улицата в търсене смяна на политическия модел. Първо, през зимата стотици хиляди протестираха срещу цените на тока и невъзможността да оцеляват. После градската средна класа излезе срещу назначението на Пеевски и това, което те видяха като трайно установяване на олигархичния модел в България. Общото между двете протестни вълни е техният спонтанен характер и убеждението, че политическият модел не работи и че изборите сменят хората на власт, но не начина на управление. И в двата случая протестите бяха не просто срещу правителството, но и срещу опозицията. И в двата случая мобилизацията се случи през социалните мрежи. Но между двете протестни вълни има важни различия. Ако през зимата хората искаха властта да ги забележи и да разбере, че така повече не може, през лятото хората искаха да ги чуят. Ако през зимата ударението беше върху това какво правителството трябва да направи, през лятото ударението е върху това какво правителството трябва да не прави. Ако през зимата Европа отсъстваше от протестите, през лятото тя беше важна за протестиращите. Но и в двата случая хората излязоха, защото с кожата си почувстваха, че някаква граница е премината.

- Как тези протести промениха интелектуалния дебат?

- И двата протеста бяха изригвания на морален гняв. И в този смисъл те морализираха говоренето за политиката. И двата протеста апелираха към чувството за общност - през зимата това беше етническа общност: ние, българите, срещу чуждите монополи. През лятото: ние, гражданите, срещу политиците и икономическите им интереси. И двата протеста също засилиха конспиративното мислене. Защото това, което обединява протестиращите, е, че страната е жертва на заговор; това, което ги различава, е кой е в дъното на заговора. Но общото е, че нито зимният, нито летният протест родиха политически субект или алтернатива. Зимните протести консолидираха националистическия вот и реанимираха „Атака”, летните протести най-вероятно ще върнат в голямата политика либералната десница. Реформаторският блок получава шанс да се трансформира от поредния опит за консолидиране на традиционната десница в опит за създаването на нова политическа платформа, изградена около идеята за граждански контрол над властта. Но нито Реформаторският блок, нито „Атака” са партии, родени от протеста.

Това, че почти никъде в Европа протестите не успяха да родят партия или идеология, има своето обяснение. Протестите са политическа мобилизация на критични граждани, въоръжени със своето недоверие към властта. Ако през 1968-а лозунгът беше "Не се доверявай на никой, по-стар от 30 години”, днес посланието е още по-радикално - не се доверявай на никого. Опитът и Пинк Флойд ни научиха, че готовността на хората да се съмняват в това, което им говори властта, е единствената гаранция за демокрация. Но ни предстои да научим още нещо. Начинът, по който функционира властта в пост-идеологическото общество, е драматично променен. Днес, за разлика от преди трийсет години, властта оцелява не защото хората са готови да вярват на лъжи. Днес ни управляват не през нашата наивност, а през нашето недоверие. Днес правителството не иска да му вярваме, единственото, което то иска от нас, е да не вярваме на никого. Затова таблоидът е новият официоз на властта. Границата между здравословното съмнение и тоталното недоверие е входът към капана. Защото, когато гражданинът превърне тоталното недоверие в своя философия, той се обрича на безпомощност. Ако не можеш да повярваш, че не всички са еднакви, ти никога не можеш да промениш нищо. В света на кризисния пиар идеолозите на властта не са продавачи на илюзии, а продавачи на недоверие.

Разговора води Христо Буцев

Март - септември 2013 г.