Гражданите срещу задкулисието
Протестният ентусиазъм няма да е вечен. Нужни са и повече опити за хладна преценка. С това нямам предвид нароилите се класови “анализи” на гражданското недоволство. Последните започнаха с противопоставянията, подети от някои протестиращи, между зимния пролетарски бит и летните буржоазни ценности. Точно такива понятия бяха ползвани даже и от някои либерални активисти. Тази тактическа грешка беше мобилизирана по впечатляващо ефективен начин от БСП. Тя съумя да се легитимира чрез възраждането на дискурса за “класовата борба”, независимо от това, че въведе и още защитава плоския данък. Освен че е отворено към злоупотреби, свеждането на случващото се до надстроечна проекция на въображаема класова структура не допринася за адекватното разбиране.
Действително, въпросните интерпретации бележат значително подобрение в сравнение с наивния технодетерминизъм от последните години, който обявява, че всичко е дело на Фейсбук и Туитър. Без значение дали това са молдовските антикомунистически бунтове през 2009 г., египетската демократична революция от 2011 г., последвалите мобилизации против социалното неравенство в САЩ или пък масовите протести срещу бюджетните съкращения в Европа. Разбира се, тези процеси са свързани, но е нужен усет за социалните механизми и спецификите, които ги изграждат. Вярата във всемогъществото на новите технологии е толкова разпространена, че даже чух по радиото как един протестиращ иска да замени “партийното управление” с “такова, като по интернет”. От летните протестиращи, ако въобще има значение.
Струва ми се, че разбирането трябва да започне от проблематизирането на категориите, обединяващи протестиращи и контрапротестиращи. А именно съгласието им в две основни направления. Проблемът “Задкулисие на Прехода” и съответната “спешна нужда” от добри управленски практики за отстраняването му.
Така нареченото задкулисие е неразделна част от политическия процес. Обещанието за тотална прозрачност, както казва Иван Кръстев, генерира допълнително съмнение. Въпросът е защо възприемането на задкулисието като проблем се случва сега - не само в България, а и в цяла Европа. Както пак Кръстев пише в книгата си “In Mistrust We Trust”, живеем в ситуация, в която гражданите се оказват неспособни да се противопоставят на повелите на международните пазари. Те осъзнават, че могат да сменят политиците, но не и политиката. Липсата на политическо противопоставяне между различни проекти за бъдещето води до стремеж за същото, но ако може да е малко “по-автентично”. Сродно с борбите за “социализъм с човешко лице” от чешката 1968 г., сега “алтернативата” се свежда до искания за повече пропазарни технократи с чист морал.
Разказът за моралните граждани, обявили се за автентична експертност против въображаемия задкулисен елит, дърпащ конците, неизбежно води до повече антиполитика. Води и до разочарование от невъзможността за алтернатива. Така гражданите са принудени да изнесат обекта на недоволството си сред още по-окултни представи за “задкулисието”. Олигарсите се превъплъщават в комунисти, комунистите в руснаци, после в турци и така до безкрай. Антикомунизмът не се нуждае от истински комунисти, както и на антисемитизма не му трябват евреи. Ключово е и наличието на много тревожни хомофобски лозунги на протеста. От “серГЕЙ” до картинките, изобразяващи групов секс между водещите мъжки фигури от сегашното правителство. Хомофобията тук не е израз на вродени патриархални нагласи. Не е и искане за религиозен режим. Тя мобилизира образа на “продажния” гей, сходен с този на безродника-комунист, удобно вписвайки го в по-широките конспиративни нагласи.
Дискурсът за “елита в сянка” ефективно (и очаквано) се поема от противниците на протеста. Например, Георги Сенгалевич в статия, публикувана във вестник “Атака” на 21.06.2013, изразява съмнение, че може би Пеевски не е назначен от Орешарски или Станишев, а от “някой задкулисен фактор”. Такива твърдения са чести. В интернет включително и някои така наречени „леви” избълваха десетки схеми, конспирации, мрежи, пирамиди, кръгове, обръчи, спирали, чертежи, графики и т.н., картографирайки мистериозните кукловоди и “соросоиди”, дърпащи конците на гражданското общество. Така, възползването от фигурата на “задкулисието”, подобно на споменатата антипротестна употреба на десния дискурс за “средната класа”, само спомага за затвърждаването на настоящата коалиция. Последната, както писах във вестник „Култура” след изборите (брой 19, 24.05.2013), е оформена около стремежа към идентична антиполитическа експертиза, от която сега протестиращите искат допълнителна порция.
В крайна сметка, самоописанията на протестиращи и антипротестиращи споделят сходни опорни точки - от “задкулисието” до технокрацията. Омагьосаният кръг на разочарованието, провокирано от собствения провал на въображението за различно бъдеще, се заключва в консервативни призиви за държавност и строг морал. Тези призиви са съпътствани от блокиращи всяко действие параноидни фантазии за пъклен заговор. Завръщането на бъдещето може да започне само от скъсване с фантазменото “задкулисие”, отказ от любовта към технократа-господар и от преоткриването на политиката. В противен случай ще се сблъскаме с поредното усещане за “революция менте”.