Услугата журналистика
Журналисти не съществуват, съществува само услугата журналистика.
Да, знам, че е прекалено и звучи като туит-пародия. Но замислете се:
Благодарение на историята около Сноудън у нас започна поредният кръг от дебати кой е журналист и кой – не. Аз отдавна казвам, че това е неправилен въпрос и че с журналистика може да се занимава всеки: свидетелят, който споделя своите новини с целия свят; експертът, който обяснява новините без всякакви цензури; разобличителят, който показва на света скандални документи. Т.е. всеки човек, който ни информира. Това е неправилен въпрос и ако се замислим, че журналистиката не е производство на съдържание, а услуга, чиято цел е да информира публиката.
Защо да трябва да даваме определение какво е това журналист? Редакторката на Times е усетила такава потребност, защото нейният вестник се е нагърбил с правото да решава кой може да носи журналистическата мантия, защото започнаха дебати за Глен Гринуолд[1] и защото изскочиха въпроси от юридически характер. Ето и нейното мъдро и неотразимо заключение: „Истинският журналист е този, който на клетъчно ниво разбира и не избягва враждебните отношения между властта и пресата. Именно такива напрегнати отношения са имали предвид основателите на Америка, когато са приемали първата поправка.” За съжаление, ние рядко можем да видим как такова определение за журналистиката може да се отнесе към телевизиите и към Вашингтон, особено когато става дума и за първото, и за второто.
Джон Макуейд изпита необходимост да зададе въпроса защо Гринуолд подлудява другите журналисти. И стигна до извода, че въпросът за това кой е журналист и кой не често е „прелюдия за лишаването от легитимност на работата им и на това, което искат да кажат. Така много бързо стигаме до трибализма.” Това трябва да бъде четено така: журналисти против блогъри. Следва въздишка на съжаление.
Помогни, Господи! Сенаторът Дик Дърбин открил, че има право да предложи на самите законодатели да решават кой е журналист и кой - не. Въпреки че, право да си кажем, те вече го вършат, когато става дума за това кой има право на защита по закона, освобождаващ журналиста от задължението да разкрива източниците си. А аз точно това не искам – държавата да дава лиценз на журналистите (и да им го отнема).
Стига дискусии. Журналистиката не е съдържание. Не е съществително. Тя не трябва да е професия или отрасъл. Това не е сфера на дейност и не е гилдия. Това не е дефицит, който трябва да бъде контролиран. Днес журналистиката вече не се прави в редакциите за новини. И не се свежда вече до проста форма на повествование.
Така че, какво е, по дяволите, журналистиката?
Това е услуга. Услуга, чиято крайна цел е информираната публика. На своите предприемчиви студенти от факултета по журналистика аз давам най-широкото определение: журналистиката помага на обществото да организира своите знания, за да може обществото да се организира по-добре.
По този начин журналистика е всичко, което служи надеждно да се информира обществото. Всеки може да помогне в тази работа. Истинският журналист трябва да иска при изпълнението на тази задача да се включват най-различни хора. Именно по тази причина написах книгата Public Parts, защото уважавам ценностите, които възникват и се развиват на основата на публичността, на основата на способността на всекиго да сподели своите знания с всички, и етиката, която настоява, че съвместното ползване е акт на социална щедрост, а прозрачността трябва да е изначален принцип на нашите институции.
Могат ли хората да помогнат в този процес? Без съмнение. Като начало някои в организацията могат да помогнат в събирането и потока на информация, но сега това може да става и без тях, чрез създаването на платформи за обществото, където то може да споделя и да ползва съвместно това, което знае. По-нататък – често е необходим някой, който може да добавя ценности в този процес, като прави следното:
- отговаря на въпроси, на които няма отговори в общия информационен поток;
- проверява фактите;
- опровергава слуховете;
- включва контекст, дава обяснения и фонова информация;
- обезпечава функционалните възможности на това, което прави възможно информацията да се използва съвместно;
- организира усилията на съобществото, свидетелите на събитията и експертите по сътрудничество.
Да не би да описвам във видоизменена форма задълженията на журналиста? Струва ми се, че това не бива да се нарича така, защото е ясно, че думата „журналист” носи върху си столетен багаж, а с него се асоциира и борбата за това кой да контролира журналистиката. Изброените функции не е задължително да се изпълняват от специално обучени хора или особена организация.
А какво правим със закона? Нали трябва да съществува определението „журналист”, поне за да се знае кой има право на защита по закона, освобождаващ журналиста от задължението да разкрива източниците си. Не, не трябва. Тъй като в това определение попадат и тези, които даденият закон не защитава. Понякога такива хора наричат разобличители, а нашите власти воюват с тях и с техните разобличения, вместо да ги защитават, въпреки че в разобличенията им има информация за нашето правителство и за нас, информация, която ни помага по-добре да се организираме като свободно общество.
Тези и други въпроси ние трябва да обсъждаме принципно, защитавайки не човека със служебни задължения, бюро и заплата, а идеалите на прозрачната власт и информираното общество като необходими условия за демокрацията.
Смятам да се изкажа на третия Световен конгрес по журналистическо образование (World Journalism Education Congress[2]), мисля да им предложа да хвърлим предизвикателство на предположенията и допусканията за отношенията, формите и бизнес-моделите на новините от промишлената ни епоха, а и да преразгледаме на какво и как учим журналистите. Смятам да кажа, че ако те наричат програмите си програми по „масова комуникация”, трябва да променим названието, защото самото то се явява оскърбление на обществото, на което служим. Преди много години професорът по журналистика Реймънд Уилямс ни учеше: „В действителност никакви маси няма. Има само начини да гледаш на хората като на маси”. Но днес всичко е другояче.
Съмнявам се обаче, че сега трябва да обсъждаме въпроса за определението на журналистиката. Всеки опит да се даде такова определение, ограждайки това занимание с ограда от функционални особености и ценности като в длъжностна характеристика, ограничава и в крайна сметка унищожава общото предназначение на журналистиката – да информира обществото.
Какво сме тогава ние? Слуги на информираното общество. Винаги сме били такива.
Buzz Machine