Различните речеви светове
- На 11 декември м.г. представители на най-големите софтуерни компании в България са подписали Стратегически изисквания на софтуерната индустрия за реформа на образователната система. Между многото интересни и важни неща в този документ има и раздел Езикови компетентности и в него, освен изисквания към овладяване на английски плюс други европейски езици, китайски, арабски, турски и т.н., има и следната точка: Да се разработи и въведе обективен, обхватен и мултимодален тест по български език (подобен на TOEFL) със секции за четене/разбиране, изказване/представяне, структурирано писане/изложение и творческо писане с проверка на правопис и граматика. За получаване на диплома за средно образование да се изисква минимум средно ниво във всяка секция. За получаване на диплома за висше образование да се изисква минимум високо ниво във всяка секция.
- Не се учудвам.
- Смятате ли, че такъв тест може да се направи в България?
- Всъщност, в известна степен тези изисквания се удовлетворяват от начина, по който се съставя държавният зрелостен изпит по български език и литература – т.е. характерът на включените задачи, обемът от граматически знания, владеенето на нормата. Но разминаването между добрия модел на един такъв изпит и качеството, което се проявява след това като резултат на владеенето на нормата, от една страна, и изобщо на българската реч, от друга страна, е в методиката за оценяване. Както и в някои порочни практики при провеждането на самия изпит. Тъй като е обвързан с рейтинга на училищата, със съответното финансиране, заплати и работни места на учители и т.н. Усилията са насочени да се покажат определени „статистически“ резултати на изхода, а не да се види действителното равнище на овладяване на езика.
- Може би при зрелостният изпит дозата субективизъм в оценката е висока?
- Дозата на субективизъм не е толкова висока. Субективизмът всъщност е при някои методически указания, особено при задачите със свободен отговор. Зрелостният изпит е тестов, но има и въпроси с отворен отговор: съдържа тестови задачи с избираем отговор и трябва да има поне два или три въпроса, които са свързани с генерирането на текст. Но лошото е там, че една много добра оценка може да се получи само от въпросите с избираем отговор - за които знаем, че, първо, има методика как да се решават тестови задачи от този тип и, второ, има хиляди начини да се подскаже верният отговор. А се присъждат точки, дори да е написана само една дума или една точка, или едно невярно изречение на въпроса с отворен отговор. Много добра оценка може да получи един зрелостник, без да може да напише дори едно словосъчетание. Това е порочността на методиката за оценяване.
- Тоест, все пак „софтуеристите” имат право – тези, които са минали зрелостния изпит, не знаят задължително български език.
- Да, така е. А университетите са принудени в много голяма степен да приемат студенти само с резултатите от държавния зрелостен изпит. Това беше, мисля, заветната цел на Даниел Вълчев като министър на образованието. И с редица действия, включително и с увеличаването на броя за прием на студенти държавна поръчка (според капацитета на специалностите, не според заявените бройки), се получи така, че при някои випуски, които са малобройни, броят на възможните кандидат-студенти е по-малък, отколкото е броят на свободните места. Така дори Софийският университет, който дълго време настояваше да провежда собствени изпити и продължава да ги провежда – на практика избира реално кандидати само за тези специалности, които са регулирани - например за Право. За останалите специалности почти навсякъде приемът е почти равностоен или с минимална разлика от 50 стотни в коефициента на оценката от изпита и оценката от матурата. Така цели випуски в определени специалности са приети само с матура. В продължение на няколко години сме правили съпоставка между оценката, която получават на това входно равнище, и оценката, която имат на държавния зрелостен изпит - и разликата е поне от две единици. И това е константа, тенденция.
- В НБУ бяха въвели задължително български език за първи курс.
- Вече и Софийският университет, във всички свои специалности, въвежда под някаква форма езикова култура. Разбира се, тя е насочена и към едно надграждащо знание и изграждане на умение. Например, оформяне на библиография, структуриране на съдържанието на една курсова работа и т.н. Неща, които са извън изискванията на владеенето на нормата за държавния зрелостен изпит - но тази норма до голяма степен трябва да се овладява тепърва.
- Преди време структуриране на съдържанието се учеше в 8 клас, даже и по-рано.
- Да, вярно е. Но сега не е така.
- Но какво бихте казали на „софтуеристите”. Това са частни фирми, те искат да сложат на входа на фирмата си обективен филтър.
- Разбира се, има възможност да се направи филтър и за различни браншове, със спецификата на текстовете, на документите, на начина на общуване, който предполага дадено професионално направление. Говорим за средното училище, нали?
- Не. Те не вярват на знанията и на завършилите висше училище.
- Там има друг парадокс. В нашите висши училища фунията винаги е била обърната - т.е. тя е много тясна на входа и много широка на изхода. За съжаление, и сега е така. Всъщност, тя стана много широка и на входа, и на изхода. Това е големият проблем. Минава се през една всъщност отворена тръба. Няма бариери, няма филтри вътре в тръбата. Има много случаи, в които качеството на писмения държавен изпит, включително във филологическите специалности, е по-ниско, отколкото е качеството на входния кандидат-студентски изпит... Разбира се, нали, говорим за някои от тенденциите. Както навсякъде, има няколко пласта. Има едни 10% от студентите, които са брилянтни, да ги наречем, едни 10%, които са много добри, едни 10%, които се справят. Т.е. общо говорим за около 30%, които знаят защо са или защо са били в дадена специалност, защо се образоват, какво мислят за своята бъдеща квалификация, за своята бъдеща професионална реализация и работят върху себе си, за да могат да бъдат добри в това, което правят. Има едни други 30%, които случайно са попаднали, пък им е по-удобно все пак да бъдат в една такава общност на висшисти, да са завършили нещо висше, както го наричат... И едни други 30%, които системата просто влачи по течението, които едва ли ще се реализират в това направление, в което са попаднали. Или изобщо едва ли ще се реализират като специалисти. И едни 10%, които отпадат все пак по някакъв начин, въпреки желанието на системата да ги задържи. Така че, не можем да генерализираме.
- От другата страна, имаме армия преподаватели, които трябва да получават заплати и за тях трябва да бъдат осигурени студенти.
- Така е. За съжаление, нещата са объркани в цялостната концепция. Образованието е консервативна ценност. Българският език е консервативна ценност, но е преди всичко ценност. И трябва да има ценностно ориентирано мислене, за да може да има такива политики и такива практики, които да са насочени именно към този консервативен модел, който залага на просперитет чрез знание. А, за съжаление, в България нещата са сведени до едно равнище на ниско стъпало, което търси възвращаемост „едно към едно”: сега и веднага. Такава възвращаемост в този тип ценностно ориентирано мислене не може да има.
- Понеже стана дума за „консервативно знание“ – все ми се струва, че в България изглежда е табу да мислиш за мерки за опазване на езика. Имам чувството, че никой не се безпокои за нарушения вече и в по-дълбинни структури на езика, които настъпват. Нямате ли такова впечатление?
- И да, и не. От една страна, това впечатление се създава от медийното присъствие на този проблем. Който се затваря в определена група говорители с предварително известни позиции. Или е конюнктурно ориентиран към определена политика, която използва тази езикова политика. Например: „българският език е застрашен“, „англицизмите до такава степен са навлезли в езика, че това не е българска реч“, „трябва да се съхрани националното, националната идентичност, защото тя е... държавата е в опасност“. Чуваме тази камбана. Когато това е фалцетно изведено до крясък, то създава втвърдяване в другата посока. Тук трябва да говорим за нормата и за кодификацията на нормата. Аз лично не виждам нищо лошо в това нормата да бъде по-консервативна: да не се бърза с регистрация на всяко едно движение в речевите практики, което да бъде задължително кодифицирано. Видите ли, така говорят хората – и щом така говорят хората, значи това трябва да бъде прието, защото то е правилно. Смятам, че – напротив - задължение на лингвистите е да възпитават определено отношение. Все пак, научната реч, включително и речта в учебниците, т.е. учебното съдържание, трябва да изисква едно интелектуално усилие. За да бъде осъзнато, да влезе в диалог. Ако то се приема по начина, по който се приемат картинките по телевизията – мисля, че това ще бъде пагубно. Другата страна на въпроса е за мястото на езиковата проблематика в самото научно обговаряне и представяне. Тук, от една страна, е кодификаторът, от друга страна имаме лексикографските практики, от трета страна имаме приложните, но и фундаменталните изследвания. И не на последно място – успоредяването, съотнасянето на това, което представлява българският език, в един глобален контекст. В това отношение вече има много неща, които са направени. Ще спомена може би на първо място Българския национален корпус. Българският национален корпус вече е толкова голям, че той е голям и спрямо големите европейски корпуси. И е достъпен в интернет, може да се ползва... И, разбира се, различните корпуси, които са в българския Wornet, в Bolkanet, в Euronet и т.н. – което е от полза за това да се види наистина картината. Не всеки да остане и да наблюдава само едно парче, а да види цялата картина, целия „ландшафт“ (тази чудна „българска“ дума).
- И все пак, не се ли разтваря ножицата между норма и узус? Между нормата и говоримата реч. Дали след 20 години няма да започнем като гърците преди време борба за утвърждаване на говоримия език?
- Аз не съм чак толкова обезпокоена в тази насока. Аз съм по-скоро обезпокоена от това, че все повече речевата практика като че ли е на емоционалното равнище, не е на аналитичното. Което е лошо, защото то е свързано с мисленето. А това, което на мен ми е правило впечатление като структурна промяна, е, да кажем, промяна в транзитивността на някои глаголи, които са свързани наистина със субектно-обектни отношения. В тази област действително има известни промени, структурни промени. Например консултирам, фалирам, засядам като преходни. Другите са с префиксацията, т.е. употреба на представки, също и на предлози. Струва ми се, че все повече са грешките, двусмислиците и непоследователност при съгласуването...Те са пак граматически. Но мисля, че винаги е имало различни речеви светове. Езикът е един, но речевите светове винаги са били различни.
- Преди дни по национална телевизия водещият се обръща към репортерката: „Пенка, какво става при вас?“. Като се затвърди отпадането на тази звателна форма, това е предпоставка за някакви следващи промени в езика. Нали така?
- Това винаги е било налично в езика: опитът да се намерят някакви кръстосани форми, които да дадат израз на различията в отношенията по скàлата власт - солидарност, т.е. поставяне на едно и също равнище, и в същото време отразяване на някакви йерархични различия. Които могат да бъдат: неформално и официално общуване, разлика в социален статус, във възраст, в позиции и т.н. И когато имаме такава употреба, тя трябва да говори на слушащите, че, от една страна, се познават и са в близки отношения общуващите, затова се използва това неутрално, т.е. без звателна форма име. От друга страна, че това е национална телевизия, имаме официален репортаж и затова е „ви“ формата. Най-различни са тук кръстосванията между „ти“ и „ви“ общуване; обща форма на името и звателна форма на името; обръщение по малко име, обръщение по фамилия и т.н. Но това е, как да кажа, стратегия на общуване.
- Т.е. използването на звателната форма води до неофициалност, така ли?
- Т.е. означава неофициално общуване.
- Затова ли е отпаднало – предполагам, че някъде около войната или след войната – „господин министър-председателю“?
- Най-вероятно. Защото имаме свръхсигнализация, така да се каже. Т.е. имаме звателна форма в „господине“ и звателна форма на министър-председател. С „господине Иване“...
- Но в днешно време звателните форми почти не се употребяват. „Господин министър-председателю“, например. Може ли да се каже тогава, че властта днес се е „издигнала”, че преди тя е била, как да кажа, по-приятелска, в не такова официално ниво, след като имаме „господин министър-председател“?
- Не, по-скоро може би тогава нормата в речевия етикет е предписвала това.
- А сега има ли речев етикет?
- Е, има речев етикет. Но е малко парадоксално, че намираме за необходимо да преподаваме българския речев етикет на чужденци. А в училище речев етикет се изучава някъде в началното училище. След началното училище формите, които са характерни за българското речево общуване, не се изучават – като че ли всичко е оставено на подразбиращи се, саморазбиращи се от самото знаене на езика умения.
- Всичко е оставено на средата и на медиите...
- Аз смятам, че един от големите ни проблеми е, че публичното слово, включително медийното публично слово, неглижира своята чувствителност към формата на езика. Това, че печатното слово премина през различни периоди – по махалото, от крайната стандартизация и дървения език към крайната либерализация, към уличното многоречие директно в това публично слово – което разми границите между престижност и непрестижност. По този начин бяха свалени наистина ниско долу определени престижни форми. Т.е. форми или структури в езика, които означават висока степен на грамотност, на образованост; и по този начин и престижни. И веднъж „компрометирани“, те трудно могат отново да се върнат към тази престижност. А за това има наистина голяма вина това публично слово, звучащата реч, особено от различните телевизии – включително обществената, която трябва да е особено чувствителна, особено внимателна в това отношение. От друга страна, писменото слово (да вземем пак телевизиите) - текстът, който се изписва под даден репортаж или новинарска емисия... Има случаи, в които няма едно изречение без минимум една грешка, правописна или пунктуационна!
Може би това е един от положителните ефекти на държавния зрелостен изпит например, който включва определени въпроси за владеене на граматическата норма. И тъй като там нещата са по-малко, отколкото в правописната и пунктуационната... - единият от въпросите е за употребата на бройна форма. И бройната форма вече по-коректно се употребява. Това е един от тези плюсове. Друг е въпросът дали точно бройната форма трябваше да се радва на такова развитие и съдба, но, така или иначе, има един положителен ефект във връзка с овладяването на нормата.
- Имате ли поглед върху българите в чужбина – възможността, желанието, капацитета на държавата да им осигури някакви инструменти при усвояването на езиковата норма?
- Имах известна представа за голяма част от лекторатите по български език. Трябва със съжаление да отбележа, че те все повече намаляват. Причините са двустранни; едната е политиките, които се водят в съответните страни. Например, много намаляха лекторатите по български език в университетите в Германия. Но това е резултат на обстоятелството, че просто се закрива славистиката в тези университети и българският език е един от първите, който страда при тази реформа. Другата е свързана с отношението на българските институции. Защото имам впечатления от разговори с лектори по български език в чужбина, че те почти не срещат подкрепа от страна на българските институции, тъй като на тази дейност се гледа като на дейност, причиняваща единствено разходи. Има и случаи, в които от съответната страна са положени усилия - и представителите на българската държава там дори не намират за необходимо да окажат морална подкрепа. Да отидат на събития, които са свързани с представяне, било на лекторат или на някаква конференция, честване, симпозиум, които са свързани с българския език. Не намират за необходимо да намерят начин да отличат хората, които абсолютно безкористно, наистина от любов към България, към българския език, българската култура, са посланици на българския език и българската култура в чужбина. Чуждестранните българисти не правят това, защото е тяхно задължение или тяхна професия. Те могат да имат една успешна професионална реализация, включително финансова професионална реализация, пазарът е достатъчно голям за добрите специалисти. Но те се чувстват свързани с България, това е много особено отношение към българския език и българската книжовност и словесност, и култура, и духовност. Тук мисля, че нещата са някак си неравностойно поставени.
Другият въпрос е за българските училища и там нямам наблюдения. Но на честването на 70-ата годишнина от създаването на Института за български език едно от похвалните събития беше, че бяха отличени две директорки на български училища – в Цариброд и в Болградския район за принос в запазването и разпространението на българския език и дългогодишната си дейност сред българите в чужбина, които наистина с огромни усилия бяха успели да възродят, да възстановят и да развиват българските училища и преподаването на български език. На различни конференции съм чувала преподаватели, пак от училищата, които са на диаспората в Молдова и Украйна, и навсякъде проблемите са едни и същи. Но това е въпрос вече на държавна политика. Направих си труда преди известно време да видя какво има на страницата на министерството като препоръчителна литература, като изисквания. И трябва да кажа, че те са безнадеждно остарели. Моето впечатление е, че представителите на тези институции не търсят специалистите, които са водещи в тази област. Например към катедрите по български език – Катедрата по български език, Катедрата по български език като чужд в университета. Ние не сме получавали нито запитвания, нито покана за сътрудничество извън стандартните задължения, нито сме имали отговор на наши покани, които сме отправяли към министерството, например съвсем наскоро, през април, за представяне на цяла поредица от нови учебни книги за българския език като чужд.
- А какво да кажем за българите, българчетата второ и трето поколение в чужбина. Ако имат любопитство към езика, те посягат към интернет. Какво намират? Мисля, че не много. Примерно, не може да се намери един сериозен тълковен речник на българския език в интернет.
- Така е. В интернет има всичко и точно защото има всичко, то е и нищо. Защото трябва да знае човек как да търси. Ако няма нишката на Ариадна, ще се загуби в Лабиринта на Минотавъра, няма да стигне до това, което търси. Но има отделни усилия. Например, в момента, в рамките на един проект за въвеждане на електронни форми на обучение по български език, една от нишите е създаване на такива електронни курсове по български език като чужд. И в рамките на една година такива курсове ще има, качени на платформи, които са със свободен достъп, а не комерсиални. Сега, няма да коментираме отделните платформи. Обикновено тези, които са със свободен достъп, не са най-добрите, но пък, от друга страна, те, разбира се, са широко достъпни по тази причина. Така че ние, специалистите, вършим своята работа. Друго такова усилие, чрез проект за въвеждане на нови форми и методи в обучението по компютърна лингвистика, е създаване на групи и обхващане на много млади специалисти в създаването на различни електронни речници. Те могат да бъдат двуезични, могат да бъдат българско-български, могат да бъдат специализирани. Но сега говорим за методологията за изработване на такива електронни речници. Което смятам, че също ще доведе до много по-добро представяне на лексикона. Но тук, извън усилията на специалистите, искам да добавя нещо. Поинтересувах се какво е отношението към езиковата култура на българина сред потребителите на интернет. И трябва да кажа, че попаднах на много любопитни наблюдения – във форуми, които нямат нищо общо с езика. Това не са и форуми на определени вестници, които си имат традиционни читатели, независимо дали на хартиения или на електронния носител, където се изразява понякога отношение към словото на определени журналисти. (Като, да кажем, форумът под колоната на Димитри Иванов във в. „Сега“.) Използвах съвсем произволно форуми от типа на оff road - не на Оffroad.news обаче, бяха наистина оff road. Един dans форум, един фитнес форум – вижте как се наричат, не са български названията. И там бяха открити специални сектори за езиковата култура! - че трябва – например във фитнес форума – не само мускулите си да тренираме, но и ума. Трябва да пишем правилно, трябва да се изразяваме правилно. Бяха качени забавни граматики. Т.е. граматиката съдържа основните правила – така, както те са във всички граматики, но с много по-забавни примери. Освен това има тенденция, която е много широка – да бъдат елиминирани нежеланите по съдържание постове или мнения чрез иронизиране или критикуване на езиковата форма. Допусната грешка – тя може да е дори типографска, но тя може да се хиперболизира, когато съдържанието е подложено на критика. И това е, според мен, един много положителен факт. Това е едно пространство, което показва, че основното отношение и проблемите, които се виждат, загрижеността към езиковата култура на официални институции, официално заявена от специалисти в тази област - и това, което показва тази широка палитра, интернет, където има всичко, се припокриват.
- Искате да кажете, че давещите се са се захванали да се спасяват сами.
- Да. Давещите са се хванали вече за косите като барон Мюнхаузен и се теглят нагоре.
- Разкажете за катедрата „Български език като чужд”. Тя е във връзка с Института за чуждестранни студенти?
- Не. Във Факултета по славянски филологии на Софийския университет има две катедри по български език. Едната катедра, „Български език“ – отговаря за основните курсове, фундаменталните дисциплини за Българска филология. Някъде в началото на 80-те в рамките на тази катедра беше и преподаването на български език като чужд на студентите чужденци. Които се обучават във всички специалности на университета. Включително и тези, които, чрез частично следване в чужбина, се обучаваха и Българска филология, и другите филологии. Това обучение, тази дейност, тъй като можеше да намери свой собствен предмет, като, широко да го кажем, приложна лингвистика, още тогава беше отделена като самостоятелно звено по аналогия на всички останали езикови катедри. Например, освен Английска филология, имаме Катедра по английски език - и там са преподавателите, които преподават английски на всички, които изучават английски в своите специалности. Или френски, испански, италиански и т.н. За чуждестранните студенти, които вече са студенти, ИЧС или Департаментът за чуждоезиково обучение е предуниверситетското образование. Това е езикът за оцеляване. Т.е. необходимият език, за да може да се положи, да кажем, изпитът по български език като кандидатстудентски изпит и да започне обучението по специалността, защото то е на български. Докато Катедрата по български език като чужд има специализирано обучение, четири семестъра, за чуждестранните студенти във всички специалности на университета; освен това на специализантите и на докторантите.
- Това обучение е успоредно с тяхното обучение?
- Успоредно е, да. То е включено в техните учебни планове. Освен това, на студентите, които пътуват по програмите за студентска мобилност; студентите, обучаващи се от различни фондации, от посолствата, за всички степени на владеене – В1, В2, С... Има двугодишна специализация в бакалавърската степен за референт-преводачи по български език, подготвяме и магистърска програма.
- Т.е., сертифицирате различните степени на владеене на българския език?
- Да, в зависимост от знанията и уменията на студента.
- Фактически вие правите онова, което искат софтуеристите?
- Правим го. Само че го правим за чужденци. Ако настояват, може и българите да минат през такова обучение.
Разговора води Христо Буцев
Май 2013