Ходене по буквите
София Куиър Форум. Съставители и куратори Боряна Росса и Станимир Панайотов. На български и английски. ИК„Анарес”, С., 2013
София Куиър Форум бе част от инициативата Нови леви перспективи на Социален център „Хаспел”. Последвалият каталог съдържа статиите „Какво е куиър форум и има ли нужда от него?” от Боряна Росса, „За повече щастливи травестити” от Станимир Панайотов, „Феминистко изкуство в Русия: от женската съпротива до куиър проблематиката”от Надя Плунгян, „Търсете новите партизани: разговор с авторите на видеото „Партизански сонгшпил. Белградска история” от Йелена Весич, както и репродукции на работи от участниците във форума, между които Аделина Попнеделева, Алла Георгиева, Ани Васева, Боряна Петрова, Тhe Anti-Gays, Мариела Гемишева, Милена Грамова, Наталия Тодорова, Олег Мавромати, Стефан Карчев, Боряна Росса и Ултрафутуро, Войн де Войн, Ясен Згуровски, ако се огранича само с българ(к)ите. Предпочитаната от мен творба обаче е на бионихил (Германия/ Беларус/Испания) – художник и музикант, който прави улични пърформанси, публични интервенции, видеа, живопис и шумови концерти. В серията от три фотографии „Стани част от революцията” (2006) бионихил, разбираме, целува паметника на Шандор Петьофи във Ваймар, като с еднополовата възстановка на мита за Пигмалион се опитва да оживи революционния дух на поета, предизвиквайки и стандартните разбирания за любовта. Защото „мъртвата скулптура трябва да бъде раздвижена, радикалните идеи да бъдат освободени от мумифициращата сила на историята.” Прочее, поне за мен, изненадващо вземайки повод тъкмо от романите „Лице” и „Отклонение” на Блага Димитрова, Боряна Росса заявява в статията си: „Точно тази територия – територията на изкуството, която предоставя възможност за изказване въпреки обществения страх или апатия, е причината да вярвам, че изкуството е това, което трябва и може да започне новия разговор между половите и сексуални различности.” Чий паметник можем да съживим в София? Пред Христо Ботев, нашия ответник на Петьофи, има въздълга опашка... Дали тогава да не се огранича с по-скромния Нешо Бончев (1839-1878), първия български литературен критик, според който литературата не е салон, в който да си разменяме комплименти. Сменете „литература” с „пол” - и всичко си идва на мястото...
Михаел Маар. „Пруст, фараонът”. Превод от немски Стоян Гяуров. Издателство „Фабер”, ВТ, 2013, цена 12 лв.
Михаел Маар (1960) е автор и на литературоведски детективи върху Томас Ман и Владимир Набоков. Книгата за Пруст не е така импозантна като знаменитата биография на писателя, дело на Ив Тадие, но и тук има изобилни находки, осветяващи корените на изгубеното време. Примерно, метаморфозата на рано починалия му приятел Едгар Обер в знаменитата Албертин. Въобще, притворството, с което „Пруст преобразява наистина почти всичко, но без да измисля почти нищо.” Маар вярва, че той е най-комичният автор на световната литература – при това не винаги драговолно. Както и най-големият романист, който човечеството познава.