Досада или скука
Настоящите бележки са свързани с политиката на истината и с тази на редакционната политика. Сиреч: на епистемологията като журналистика.
Повечето читатели на в. „Култура” вероятно са били изненадани както от текста на Михаил Шиндаров миналата седмица, така и от публикуването му.
Що се отнася до публикуването на текста:
Сигурно мнозина се надяват, че текстът на Шиндаров е някаква небрежна проява на редакционна либералност, тъй като в. „Култура” винаги е бил трибуна на смислени, актуални и полемични текстове по проблемите на интеграцията на ЛГБТ хората. Но:
Редакцията на вестника не за пръв път публикува откровено провокативни текстове по темата за еднополовите съжителства. Справка: разговорът между водещото българско име в биоетиката Валентина Кънева и Христо Буцев, който умело подаваше репликите от името на Природата. (http://www.kultura.bg/bg/article/view/20593)
Редакцията на вестника сама може да забележи необичайно високата активност в коментарите под статията. Активността на класата на „толерастите” е показателна за степента на безпризорна глупост, материализирала се в биополитическия морален пасквил на Шиндаров.
Редакцията на вестника не веднъж е подчертавала своята независимост от портала „Култура”. Конкретният случай поставя под въпрос това. Допускам, че властовата динамика между християндемократическия кръжок на фондация „Комунитас” и широколибералната общност около вестника е константа за вестник „Култура”, така произвеждайки плурализъм в границите на разумната хигиена. Това е вътрешноредакционен проблем, който подчертавам, защото в случая засяга интелектуалното достойнство на аудиторията на вестника. Номиналната разлика между вестника и портала би трябвало да е важна поне за списващите ги. Въпросният текст продължава в права линия неоконсервативните брожения на авторите от портал „Култура”, всеки от които със сигурност би написал далеч по-интригуващ хетероцентристки монолог.
Така не се прави дебат (ако това въобще е била целта). Редакцията на вестник „Култура” дължи сама на себе си по-високи критерии за селектирането на интелигентните хомофоби в тази държава. Малцина са очаквали, че със свободата на словото може да бъде злоупотребявано на страниците на вестника. Поне за мен това е един повод по-малко да изпитвам възмущение. Както е казал поетът: възмущението е просто изражение на безразличие.
Българската критическа публичност, както и ЛГБТ активизмът, вече са преживели всички аргументи за и против еднополовите съжителства. През февруари едните се борим срещу Луков марш, през юни - другите срещу гей парада.Докато това продължава, нека не си досаждаме допълнително в малкото достъпни пространства на рационалното мислене. Епизодичната хомофобия а ла Шиндаров е позната на битово ниво на всички ЛГБТ хора и техните съграждани в тази държава. Моля, не я превеждайте във високо интелектуален код. Всяка година тя неизменно допринася за ежегодно еднопосочно движение към Терминали 1 и 2, дори и без интелектуални претенции. Моля, нека воденето на дебати да се случва по скучния (но не и досаден) традиционен начин: с политически рационални аргументи, които не бъркат Отца и Сина с Едип и Йокаста.
Що се отнася до текста:
Българската ЛГБТ общност и активисти никога не са правили кампания за еднополови бракове. Това едва ли някога ще се случи. Имало е индикации за и спорадични кампании и протести, свързани с искания за промени в Семейния кодекс (от 2008 г. насам), които да въведат института „регистрирано партньорство” без изискване партньорите да са разнополови. Всеки опит за манипулация и нарочно заблуждаване на обществеността чрез сливането на понятията „еднополов брак” и „еднополово съжителство” (и по-точно „регистрирано партньорство”) е форма на популизъм, отдавна досадна за всички ни: интелектуалци, активисти, поддръжници. Убеден съм, че има достатъчно секуларни и дори религиозни хомофоби, които търсят нови аргументативни хоризонти отвъд подобна манипулация.
Никога не се е водил дебат от страна на ЛГБТ активисти и поддръжници за ползите от еднополовия брак, защото такъв никога не е бил търсен като политическа цел. ЛГБТ гражданите в България са достатъчно наясно с десакрализирания статус на институцията брак и нейната хетеросексуална привилегированост, за да изискват хомосексуалната й сакрализация.
Дотук с рутинната хетеросексуална досада.
Ако все пак има някаква полза от въпросния текст, тя е, че дава да се разбере, че секуларната хомофобия е много близко до теологичната. Секуларната защита на хетеросексуалния брак ползва аргументи, идентични на църковните. Ако някога бракът е бил миропомазан от хетеросексуалната матрица на църквата, в условията на секуларност той е благословен от държавата. Ето за това можем да видим на един и същи контрапарад представители на БПЦ, неонацисти и атеисти.
Секуларният брак, колкото и американският и западноевропейският активистки дискурси да се опитват да докажат обратното, е рудиментарно хетеросексуална институция. Преследването на еднополови бракове е безсмислена борба срещу остатъчната хомофобия на християнството в държавата. То означава, че борбата би била свързана с метафизична революция в християнските догми. Предполагам, лесно се подразбира, че малцина ЛГБТ хора ще тръгнат да преобръщат християнския мироглед само за да си позволят крипторелигиозната институция на брака, чакайки одобрението на институция, която активно е допринасяла през вековете за тяхното потисничество. И не възнамерява да спре да го прави.
И тъй като не съществува борба за еднополови бракове, нека повече не си досаждаме и да оставим хетеросексуалната брачна привилегия да се бори за легитимност, междувременно изоставена от около 50% от хетеросексуално привилегированите българи.
Накратко: българската ЛГБТ общност се интересува от това, от което и поне 50% от хетеросексуалното мнозинство: регистрирани съжителства като нова форма на създаване на съюзи, които преминават отвъд самото традиционно понятие за семейство, именно защото то е десакрализирано както от църквата (и „смъртта на Бог”), така и от държавата (и „кризата на легитимацията”).
Ако няма да преживеем скоро прогрес по отношение равнопоставеността на ЛГБТ хора в тази държава, нека поне се придържаме към отрепетираните, скучни и все пак рационални дискусии. Защото досадата е инкубатор на политически цинизъм.
Станимир Панайотов
P.S. Аргументът за сексуалното разстройство оставям на съвестта на редакцията на вестника и на византийската симфония между църква и държава – където му е и мястото.