Берлинската театрална сцена
Празна сцена и актьори. Какво по-повече е нужно за интригуващо, завладяващо или просто впечатляващо представление? Въпросът изглежда класически и просто реторичен. Но с него най-лесно, точно и кратко може да се обобщи впечатлението от почти всички представления, които посетихме със студентите от Департамент „Театър” на НБУ по време на юбилейната 50-а Берлинска театрална среща и извън нея - в рамките на Образователния семинар „Театърът на XXI век: Берлинската театрална сцена”.
И все пак, не е чак така лесно. Защото съществената работа в съвременния театър се разпознава най-вече в различните отговори на този класически въпрос. За белгийския режисьор Люк Пърсефал например (в представлението му „Всеки умира сам” по романа на Ханс Фалада от Хамбургския „Талия Театър”) онова, което е най-важно за актьорите върху празната сцена, е връзката. Връзката, която актьорите създават помежду си върху сцената, докато редуцират ненужното от текста и вече направеното в процеса на работа. От тази връзка зависи отварянето на пътя към Другия, зависи разбирането и себеразбирането. Затова от тази връзка произтича и свободата на актьора, и невероятно високата интензивност на актьорското присъствие в повече от четири часовото му представление. Също и изумителната лекота, с която играят. Предметния израз на тази връзка Пърсефал и сценографката му Анете Курц са намерили само чрез една маса и картата на Берлин, изправена в дъното на сцената и направена от оцелели предмети от времето. Нищо повече. На празната сцена, около масата хората се събират, за да се хранят. На нея пишат. На нея ги разпитват. Тя става врата. На нея сядат на финала като в каруца. И прочее, и прочее. Та постигането ето на тази дълбока и същностна връзка между актьорите в празното, минималистично организирано пространство на сцената, бих определила наистина като най-същественото за всеки от режисьорите, чиито представления гледахме – при всеки, разбира се, в собствената му естетика и тема, която го занимаваше. Започвам с нейното формулиране, защото, макар и от друга гледна точка, тя изразяваше точно една от най-важните за мен цели на този пътуващ образователен семинар, подкрепен от ЦФСР на НБУ – трупане на знание и опит за собствената култура чрез осмисляне на най-новото в театъра; разбирането на себе си чрез едни от най-представителните в съвременния театър имена. Търси се връзката между образованието, създаването, гледането и мисленето за театър в театрална среда и театралния опит на другите в Европа чрез образование на място – в случая това бе берлинската театрална сцена, представена от няколко представления в Берлинската театрална среща, тоест, от най-важния фестивал на немскоезичния свят и един от най-важните фестивали на театъра в Европа изобщо. Кои бяха тези представления?
Романът на Ханс Фалада „Всеки умира сам”, тематизиращ съпротивата на едно немско семейство срещу нацизма, след като загубва сина си на фронта, бе поставен, както вече споменах, от Люк Пърсефал – име, което не се нуждае от особено представяне в съвременния театрален свят. Както и Хамбургският „Талия театър”. Писала съм за неговата работа често. В „Талия” той поставя след няколкогодишна работа в известния Берлински театър „Шаубюне”, където го беше поканил Томас Остермайер.
Не по-малко известно в театъра от XXI век е името на Йохан Симонс, идващ от театъра в Гент и сегашен интендант на Мюнхенския Камершпиле – театър, който също по традиция е сред най-търсещите и интересните театри в немскоезичния свят. Той е поканен за участие с „Улицата. Градът. Акцията” от Елфриде Йелинек – представление в типичния за Симонс екстремен театър, изследващ просмукването на идеологиите в телата, в поведението на съвременните хора. Сандра Хюлер получи наградата на 3SAT за ролята си в „Улицата. Градът. Акцията” на 20 май.
От Театър „Хора” в Цюрих е избрано представлението на популярния във Франция хореограф и танцьор Жером Бел „Disabled”. Представлението вече е гостувало на dOCUMENTA13 в Касел, а Бел е известен, утвърден представител на съвременния концептуален танц. „Disabled” е продължение на неговата работа с новия документален театър и много силно въздействаща среща в продължение на час и половина на територията на театъра и работата с тялото при хора в неравностойно положение.
С големите теми на съвременните общества се занимаваше и другото представление, което гледахме – „Война и мир”. Макар режисьорът Себастиян Хартман да не е оставил много от текста на романа на Толстой, петчасовото му представление следваше духа му в противопоставянето между войната и мира, разсъждавайки върху екзистенциални въпроси, като вярата, себепознанието и т.н. Продукция на ЦентралТеатър-Лайпциг и Рурския Фестивал Реклингхаузен 2012, спектакълът е внушителна работа на актьорите и сценографа Тило Баумгертел в брехтианската традиция.
Последното представление в нашия семинарен „маратон”, извън дискусиите, лекциите, семинарната работа и експозициите на музея „Валтер Гропиус Бау”, които са също част от юбилейната Берлинска среща, беше извън нейните рамки. То е на Ромео Кастелучи в Шаубюне – „Хиперион. Писма на един терорист” и е негова работа по Хьолдерлин, чиято премиера се е състояла преди два месеца - на 17 март. Различаващо се отново от останалите му представления, то е прецизна вариация върху терора, който упражнява образът, възникващ с гледането, върху начина на мисленето ни на света – тема, която го занимава дълбоко отдавна.
По-сериозен анализ предстои да предложа в друг текст, но, струва ми се, и така става ясно, че и петте спектакъла отварят съвсем различни гледни точки към съвременните проблеми в пет съвсем различни театрални естетики. Всъщност, тъкмо тази множественост в търсенията на театралната сцена, която показва и дълбочината на различните погледи към съвременния свят, е най-типичният белег на берлинската театрална сцена.