Не е възможно да се каже нещо съществено за Гочев, без да се започне с Хайнер Мюлер. Той често разказва за онази пресконференция преди спектакъла му на „Квартет” в Кьолн, за която Мюлер пристигнал от Америка и на която му казал, преди да започне: „Почакай, сега ще видиш какво ще стане”. Сред огромния медиен интерес към него, казал, че постановката на българския режисьор Димитър Гочев е изключителна. Следва фурор, взрив от интервюта, нарастване на любопитството към Гочев. Припомням тази история, тъй като в нея добре се вижда как идеологически функционират медиите след падането на Стената и как Мюлер, използвайки политическия интерес към него, задейства иронично-игрово медийната „машина” в посоката, която иска. Тя показва и друго - възможностите на интелектуалеца, неговата роля, ако изобщо има такава, вън от играта за пренасочване или блокиране на идеологическите вектори в полето. Темата за интелектуалеца, за артиста изобщо след краха на големите утопии особено вълнува Мюлер и ще занимава трайно и Гочев. Още от съдбовната му среща с текста на „Филоктет”, чийто език, както той твърди, му подействал „като удар с чук”. Представлението в Театър „София” от 1983 г., на премиерата на което присъствал Мюлер, се превръща в историческо заедно с писмото, което той му пише след това. Та тъкмо този биографичен опит от живота в комунистическите режими свързва двамата автори в театъра. За Гочев тази връзка става съдбовна – и тематично, и биографично. На чаша вино, след едно от представленията на «Хамлетмашината», имаше парти пред Дойчес театър и вероятно автор на пиеси го попита дали не проявява интерес към нови пиеси и автори. «Знаете ли», каза му усмихнат Митко, «разбира се, че се интересувам, но аз вече си имам автор. Това е Хайнер Мюлер.» Дал му е всичко.
Гочев непрестанно се връща към опита си, преосмисляйки текстовете му, и затова беше логично най-високата степен на почит към своя автор да бъде сам да влезе в ролята на Филоктет. Писала съм го и друг път. В Софийския «Филоктет» той се е занимавал с трагическите противоречия в живота на човека, вписан в множеството насложени, гъсти властови мрежи от гледна точка на универсалния хоризонт на идеологията. В Берлинския му «Филоктет» от 2005 г. го интересуваше вече перспективата пред съвременния свят от гледна точка на личния опит и паметта. С Филоктет го сродява биографичният опит от комунизма както в ГДР, където следва театрознание в Университета Хумболт веднага след вдигането на Берлинската стена през 1962 г. (работи като асистент при Франц Маквард и Бено Бесон и напуска заедно с Волф Бирман през 1979), така и в България, където поставя рядко след това. В някакъв смисъл и той, подобно на Филоктет, е живял във фигурата на асоциалността. След завръщането си от ГДР работи в театралната периферия на България – в театрите във Враца и Русе. Казано с «Хамлетмашината», Гочев работи в «гънките на статуята» на държавния комунизъм. Той сам има телесен допир, биографичен опит с политическата му демагогия и с политическата търговия, за която Одисей говори на Неоптолем: «Не си ти първият във тази търговия, когато правиш, а не искаш да го правиш. Преди теб бяхме ние». Затова и сам влезе в текста на «Хамлетмашината», който постави в Дойчес театър през 2008 г., вписвайки окончателно собствения си опит в преосмислянето му днес - като дълбок приятелски поклон към Мюлер, но и като равносметка на собствения си разцепен между световете и страните живот, извайвайки поетичността на този текст.
Някъде между живота в България и първо Източна, после обединена Германия, между Балканите и Централна Европа, между утопията и посткапитализма, Митко Гочев създава своя театър, в чийто център неотменно е «трупата», «бандата», «групата», «фамилията», тоест, неговите актьори. Без тях, твърди той, не е възможно нищо от това, което е създал в театъра. За «квартета Гочев» - Самуел Финци, Алмут Цилхнер, Волфрам Кох и Марк Ламерт – бе наградата на Берлин преди година. Към «фамилията» могат да се причислят и други. Иван Пантелеев, например. Гочев никога не забравя актьорите си. Защото с тях, в ничията земя на сцената, е намерил своята земя и там живее, там вае световете си.
В последните години те са не толкова мрачни, колкото мъдри, дълбоки и смирени в отчайващото си и милосърдно откровение за крехкостта на човешкото същество, за удивително лесната му ранимост и чупливост. Никъде по-добре не се видя дълбочината на режисьорския му поглед, както в последните му представления върху Чехов Иванов и Палата N 6 или в Персите на Есхил.
В последното десетилетие с някаква вглъбена упоритост Гочев все повече изчистваше формата на спектаклите си не само с актьорите, но и със сценографите Марк Ламерт и Катрин Брак. Изтегляше перспективата на погледа все по-нагоре и нагоре. Затова, във фарсовия жанров пунктир на играта, фигурите на сцената започнаха да изглеждат мънички, съвсем като при любимия му Джакомети. Вероятно защото за Митко човекът някак все повече и повече се «смалява» в днешния свят, потъва навътре в себе си. Почти изчезва. Като в любимата му история на Капушчински за онзи учител в тайгата, от който останал само контурът от топлия дъх на силуета му като диря в ледения въздух... Знам ли, може би това е за него и театърът – красива минималистична форма, в която може да бъде изтанцувана тежката съдба на човека. Форма, от която остава само контурът, топлината, с която актьорите са докоснали зрителите. Така и казва - че театърът трябвало да съществува в своята си енергия - като «там-там». Това си убеждение той следва с упоритост, която, забележителното е, не му пречи да поема рискове. Колкото и да е странно това за 70-те години, които навърши на 26 април. След всички почести и награди, които е получил, може би най-важната е тази - да остане в своя «там-там» и без много, много да му мисли за годините си, да търси риска. Защото театърът живее и се развива от него. А Димитър Гочев има рядката дарба да го поема, за да кривне най-неочаквано – пак в своя си път в театъра. Честити 70, Митко!
