Гротесков трилър, където сме всички

 
„Цветът на хамелеона”, 2012, България, 114 минути, режисьор Емил Христов, продуценти: Буряна Захариева и Владислав Тодоров, сценарий Владислав Тодоров (по романа му „Цветът на хамелеона/”Цинкограф”), оператор Крум Родригес, в ролите: Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Самуел Финци, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева и др.
Награди: «Златна роза» и Награда за операторско майсторство на Крум Родригес във Варна, Почетен диплом от Солун.
Премиера – 5 октомври 2013
Разпространител: А Плюс Синема
 
Следя този филм още от времето, когато беше проектът „Цинкограф” на Явор Гърдев по сценарий на Владислав Тодоров, а романът не беше излязъл (изд. „Фама”, 2010). После нещата се размиха, с режисурата се нагърби Емил Христов, допринесъл решително за успеха на черно-белия „Дзифт” (дебюта на Гърдев и Тодоров по едноименния му първи роман, вж. „Култура”, бр. 32 от 2008), проектът стана „Цветът на хамелеона” и световната му премиера бе в Торонто (вж. бр. 33 от 2012). Видях го, заедно с цялата фестивална общност, на „Златна роза” (вж. бр. 35 и бр. 38 от 2012). Оказа се много различен от първоначалния замисъл. Също като „Дзифт”, и „Цветът на хамелеона” спечели Голямата награда. За седми пореден път се случи на първи филм.
Емил Христов е такова грамадно име в киното ни, отпечатал е визионерските си умения и вкус в десетки филми (включително и чужди), че думата „дебютант” за него е някак конфузна, но пък си е истина. Защото операторът, дори и най-опитният, не е водещата фигура в киното. Или, по собствените му думи, колкото вървеше времето, си давах сметка, че съм толкова велик, колкото велик е моят режисьор(вж. бр. 25 от 2003).
Филмът започва с момченце и запалена пожарна. То, горкото, има порок и леля му/майка/не-майка (Светлана Янчева) го води на психолог (Николай Урумов) с думите „онанизмът му закоравява”. Онзи пък, нормативен следовник на Макаренко, клейми „Заеко, бягай” и високопарно твърди: „от онанизма до епилепсията има една крачка”. Така се запознаваме с  енигматичния главен герой Батко Стаменов (Рушен Видинлиев), чийто единствено доказан произход е баща-словослагател, който по-късно работи в подобен цех, учи се на печатарство с целувката на Брежнев и Хонекер и прилага епилепсията като заблуда на донаборната комисия. Този му ход го среща през 1988 с Държавна сигурност през агент Мляков (Руси Чанев), а креативният социопат до такава степен сублимира в доносническата си битност, че не само забравя онанизма, ами след отстраняването си създава своя ДС с кодовото название ПОЛ, а чрез набъбналата документация след 1989 перверзно манипулира и взривява демократичните промени, ефикасно играейки последователно резидент на КГБ, ЦРУ, МИ6...
Но и в друго се вживява Батко Стаменов – в четенето на „псевдоинтелектуалния” роман „Цинкограф” с герой „самоинициативен таен агент” и в писането на романа „Цветът на хамелеона”, което пък е свързано с общуването с крехката билетопродавачка (Ирена Милянкова), пръкнала се на хоризонта му като „куцата съдба”, показала му „Казабланка” и после заедно влезли в черно-белия филм...
Краят на социализма е показан като време на повсеместна шпиономания, маниакална оргиестичност, импотентна конспиративност, а началото на Прехода – като бардак на фалирали илюзии.
Телесността се вихри, яхнала комплекси и ресори, за да експлодира в малки и великански абсурди. Кафкианският лабиринт от гаври, референции и филмови цитати е донякъде преодолим, ако понапрегнете рецепторите си. Но дори да го гледате, мързелувайки, пак ще усетите „Цветът на хамелеона” като изящен микс от погнуса, черен хумор, жанрови намигвания - изобретателно стилизиран, визуално магнетичен, фантастично изигран.
Влизайки извънредно в ролята на режисьор, с „Цветът на хамелеона” Емил Христов демонстрира рядка балансираност между радикалност и демократичност. И успява да побере концептуално-абсурдисткия наратив на Владислав Тодоров (вж. бр. 13 от 2013) в тялото на гротесков трилър, където сме всички ние.
„Цветът на хамелеона” е събитие – не само в нашето кино. Както пише американски критик, Съмнявам се, че някога ще видите друг подобен филм. (вж. бр. 13 от 2013). Не го изпускайте. Аз лично го гледах три пъти.