Това не е консенсусен филм
- Екранизациите по романите ти «Дзифт» и «Цинкограф» са на дебютанти, но и «Дзифт» на Явор Гърдев, и «Цветът на хамелеона» на Емил Христов са не само носители на «Златна роза», а и филми-събития. Ако първият бе опит за въвеждането в българското кино на неоноара и върна публиката към него, новият филм експериментира върху по-радикален терен – гротеска на политическия трилър с мелодраматичен нюанс. И се оказа след 10-те европейски заглавия, включени в престижния фестивал в Ню Йорк New Directors/New Films 2013, организиран от Музея за модерно изкуство и Центъра Линкълн. Как бе приет – като жанрово кино или като гавра с манипулациите?
- Повечето от отзивите - както устните, така и печатните, разглеждат филма като мрачен, кафкиански шпионски трилър със силен абсурдистки уклон и майсторска визия. Дискусиите след прожекциите на филма минаха доста оживено, особено първата, където филмът беше представен от Гавин Смит, главен редактор на реномираното нюйоркско филмово списание Film Comment. За България се знае съвсем малко, за да не кажа нищо, и зрителите са любопитни да разберат до каква степен историята отразява конкретна политическа и социална реалност. От 35 години български филм не е бил показван на този фестивал и организаторите специално подчертават факта, че тази година „България се завръща.“ Всички отбелязват като впечатляваща кинематографичната сила на филма и твърде странната история на героя. За разлика от големите фестивали, където се показват между 300 и 600 филма средно, ND/NF е доста селективен. Подбират малък брой игрални филми, в които, според селекционерите на фестивала, има „новина“ по отношение на темите и художествените средства. Това прави възможно общуването с другите участници доста интензивно и продуктивно, та дори искрено. Медиите имат силен и фокусиран интерес към представените филми. В културния контекст на Ню Йорк това е видимо събитие. Интересно е да се отбележи, че първият български филм, показан на този фестивал, е бил „Козият рог” на Методи Андонов - факт, който ни кара да се чувстваме поласкани като продължители на българското присъствие.
- Със съпругата ти Буряна Захариева се оказахте дебютант-продуценти. Как е от другата страна? Имаше ли борба между сценарист и продуцент?
- Нямам такова чувство. Не съм се разкъсвал между ролите си на сценарист и продуцент. Има смисъл в продуцентското тяло да участва представител на творческия екип. Така по-ефективно се движи проектът на ниво развитие, представянето му по фестивали и намирането на партньори и съмишленици. По-внимателно се преценяват приоритетите на продукцията с оглед на крайния художествен резултат.
- Първоначално филмът се казваше „Цинкограф”. „Цветът на хамелеона” е по-ефектно заглавие, но пък цинкограф присъства в няколко слоя на разказа – дето се казва, героят е заченат с него, работи с него, чете роман с такова заглавие... А ето, сега излезе новото издание на твоя роман като „Цветът на хамелеона” и под него - „Цинкограф”... Вярваш ли в тази рекламна стратегия?
- За мен това не е рекламна стратегия, а опит да бъде дешифриран героят в заглавието на филма. Разбира се, заглавието има и пазарна функция – да привлече зрител, който, отивайки на кино, не е решил какво точно иска да гледа. В края на филма обаче зрителят трябва да мотивира за себе си заглавието и в този смисъл си мисля, че „Цветът на хамелеона” е по-правилното. Всъщност, това беше едно от работните заглавия на романа, което в крайна сметка остана като заглавие на една от главите му.
- С виртуозния оператор Емил Христов сте приятели отдавна. Защо избрахте тъкмо него за режисьор на филма? Имало ли е миг на съжаление за това решение?
- Никога. С Емил сме стари приятели. Имаме си голямо доверие. Бързо и пълноценно мислим заедно. Той беше човекът, който ме провокира да напиша „Дзифт” и аз станах писател. Аз му го върнах с „Хамелеона” и той стана режисьор. Набутахме се в чужди гилдии.
- Мнозина се възхищават на филма и най-вече на визуалния му магнетизъм, но като че ли кинообщността отказва да припознае Емил Христов като режисьор, както и той самият. Прочее, тя по същия начин се отнася ревниво и към Явор Гърдев, а и към теб самия. Или греша? Всъщност, имаш ли потребност да бъдеш част от българската кинообщност?
- Аз лично споделям тази плахост на един оператор, колкото и да е честван като майстор, да се нарече режисьор. В моя случай беше плахостта на преподавателя да се нарече писател. Споделям страха от това да бъдеш уличен в самозванство и некомпетентност, в недипломирано главозамайване и то на късна възраст. Да се самонастаниш в един клуб, който винаги си считал за чужд и завинаги затворен, е притеснително. Клубът на Тарковски и Кубрик или този на Достоевки и Кафка. Имаш чувството, че си си позволил някакво маниакално одързостяване и се свениш. Но след като Емил беше класиран от критиците на Variety, най-авторитетното киносписание в света, сред десетте европейски режисьори, чието развитие си струва да бъде следено, ще му става все по-трудно да се отрича от новата си принадлежност. По повод общностите. Моето лично усещане е следното - аз дотолкова принадлежа на българската кинообщност или писателската общност, доколкото те ми позволяват това. Не се старая специално да принадлежа или да не принадлежа, да се издокарвам за пред едни или други общности, включително академичната. Гилдиите са крепости. Те имат инстинкт за самосъхранение, за чистота и легитимност на своите крепостни. Това ги опазва от външни и нечисти попълзновения. Общностите боравят с очевидности за принадлежност, едва ли не с миризми. Те имат нюх за произход. Замъци, извън които кръжат бели врани и разни амбицирани парии презрени. Общностите заслужат себе си.
- Филмът показва края на 80-те като поколенски-конспиративна импотентност, подвластна на егото – и на свръхкреативния социопат-агент-самодеец Батко Стаменов, и на наивните млади интелектуалци от кръга „Спекула”, в началото на 90-те настанили се в ложата на прохождащата демокрация, девалвирайки я с перверзни тайни. Не е ли твърде сложен за асимилиране фройдисткият прочит на манипулирания ни Преход, та макар и в ключа на гротеската?
- Фройдисткият прочит е за тези, които знаят Фройд. Мисля, че филмът предлага други възможности за зрители с други нагласи и култура, с други капацитети. С Емил гледахме да правим филм, който задоволява различни калибри мозъци с различни интерпретативни възможности. Филмът става сложен за тези, които търсят да се справят със сложности, и прост - за тези, които търсят простота. Един филм или роман ти дава толкова, колкото можеш да вземеш от него. Той трябва да представлява пъзел, който различни зрители могат да подредят по различен начин и пак да го решат.
- „Цветът на хамелеона” гъмжи от универсални интелектуални референции – от Сергей Дегаев до Джеймс Бонд, от Хувър до Софроний, от Ленин до Теофаст, от „Казабланка” до „Кабинетът на д-р Калигари”, от „Заеко, бягай” до „Мадам Бовари”... До каква степен публиката в чужбина реагира адекватно?
- Става дума за основно фестивална, тоест, изкушена публика, която се забавлява да разгадава и разпознава препратки и източници. Неразпознаването обаче не трябва да пречи на гледането. Филмът би трябвало да протича пълноценно без тези екстри. Нашият герой не е едномерен. Той не е умствено съкратен. Не борави със специално варваризиран словесен фонд, съставен от псувни и улични клишета. Както повечето живи хора, той чете книги и списания, гледа филми, съзнателно или не подражава на герои, ползва чужди мисли, въобразява се във връзка със съчинена или художествена реалност и прочее неща, които правят един човек вплетен в контекста по различен от другите хора начин.
- Може ли „Цветът на хамелеона” да се смята за някаква форма на окончателно разчистване на сметките с Държавна сигурност?
- Не. Ни най-малко не сме имали подобна амбиция. Филмът прави опит за алтернативна тематизация на тайните служби, парадоксална и иронична и не непременно българска. Все пак, става дума за самоинициативен информатор, който си прави частен отдел на Държавна сигурност, отглежда отровен двойник на ДС. Подобна парадоксална инициатива е възможна и мислима не само в България, а навсякъде, където обществото е контролирано от тайни служби, подобни на КГБ, ЦРУ, МИ6.
- Как се роди „четящият” пласт на филма? Всъщност, той е единственият нежен пристан в него, та дори да е написаното от Батко „Всичко е с цвят на хамелеон. Гъсто и лепкаво. И времето наистина протичаше бавно, дори в обратен ход, като река от разтопен асфалт”. Поезия.
- Героят ни, както това постепенно се разбира, е книжен или скроен от фантазиране по повод книги и филми. Той обича да чете и да слуша друг да му чете на глас. В четенето на глас има някаква смирена еротика. В това е еротиката на филма. Иначе в него няма секс сцени, няма актови тела. Има четене на глас. Гласът е силен афродизиак. Нежната линия на филма идва от Момичето. Тя чете на глас. Тя няма собствено име, защото играе съдба, без да го подозира. Тя е фатално непохватна. Без да иска, тя бута, наказва и убива. Тя е куцата съдба на героя. Неговата ангелоподобна съдница. Тя става свидетел и в някакъв смисъл причина за крайната му участ. Поезия, да, но пагубна. Лириката на ангела унищожител.
- Всички актьори, начело с Рушен Видинлиев, са страхотни попадения. До каква степен се намесвахте в избора им?
- Директно не съм се месил в избора или работата на актьорите. Имахме двама много способни кастинг режисьори – Светлана Янчева и Жорета Николова. Те работеха с актьорите на терен, но и с мен, когато трябваше да се изяснява природата на героите и техните действия, както и да се променя диалогът.
- «Жанрът на филма е екзотичен и еклектичен: американски ретронеоноар, смесен със сталински ампир - все едно Алексей Герман разиграва в свой декор сюжет на Хауърд Хоукс, а в монтажа се е включил и Куентин Тарантино.» Така лаконично и изчерпателно авторитетният руски критик Андрей Плахов представя «Цветът на хамелеона» във в. «КомерсантЪ», обявявайки го за «събитието на фестивала в София». За разлика от него, журито на 17. София Филм Фест игнорира филма... Надявам се международното жури да си е свършило работата добросъвестно и с професионална вещина. Защото тези решения не се преразглеждат. Този филм, както и „Дзифт”, извиква към себе си противоречиви чувства, особено у хора от професията, у международно меродавните лица, които имат твърди разбирания за това как трябва да се прави кино, какво заслужава „да“ и какво „не“, кое да приласкаем и кое да напъдим от световния екран. Това не е консенсусен филм, а по-скоро разделителен, както, между впрочем, и романът. Невинаги, но често комисии и журита се обединяват около консенсусни хора и произведения. Иначе решенията стават трудни или направо невъзможни. Консенсусът обаче обслужва конюнктурите. Често подобни оценъчни решения се взимат, за да охраняват международното фестивално статукво от пазарно ориентирани или политически неправилни посегателства. Голяма част от наградените по света филми безвъзвратно потъват. Защото тяхната функция е била да препотвърдят валидността на дадена конюнктура или властта на международно киностатукво, а не да го предизвикват или разклатят. Повечето международни журита функционират, подобно на „Работническо дело”, чийто смисъл беше много прост - не да информира, а да удостоверява баналността на факта, че БКП е и днес на власт, не по-малко от всеки друг божи ден.
- Смяташ ли, че излизането на екран на „Цветът на хамелеона” на 5 април ще повлияе върху обществените нагласи в навечерието на изборите?
- Не смея да се надявам, че това изобщо би било възможно.
- Би ли се обърнал към потенциалните зрители на филма с призива на героя на Самуел Финци: „Хора, не стискайте душите си в шепи като сенки от царството на мрака”?
- Да. Защото както персоналното, така и общественото видиотяване идва от стиснати до болка души.
Въпросите зададе онлайн Геновева Димитрова