Да пишеш между две сенки

 
Израелският писател Етгар Керет (1967) е познат на света с кратките си разкази, публикувани в The New York Times, Le Monde, The Guardian, както и с факта, че дебютният му пълнометражен филм „Медуза” печели „Златна камера” в Кан през 2007 г. У нас Керет е известен преди всичко с преведените от Милена Варзоновцева за „Жанет 45” сборници „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ (2010), „Момичето на хладилника” (2011) и „Асамтой” (2013). Разговорът тук е проведен след срещата му със студенти от ФЖМК на Софийския университет. Самият Керет преподава творческо писане в Университета „Бен Гурион”.
 
- Когато подготвях обявата за вашето гостуване при студентите от специалност Книгоиздаване, заради моята компютърна непохватност тя заприлича на некролог. По-късно усетих, че това не е случайно. В разказите ви невинността, независимо на каква възраст се намира тя, челно и изведнъж се сблъсква със смъртта. Вие, може би, пишете некролози на детството. Как съжителстват хората и смъртта в книгите ви?
- Единственото, което обединява цялото човечество, е фактът, че всички сме били деца и всички ще умрем - на каквато и да е възраст. Животът е като лунапарк и това, което детето си спомня, е точно как влиза в него, зашеметено от всичко, което му се предлага. И другият момент, който човек си спомня, е когато баща му казва: „Затварят парка, хайде, трябва да си тръгваме...” Всичко по средата е размазано, то и никога не застава на фокус. Моментът, в който влизаш в този свят, и моментът, в който го напускаш, вероятно са двете най-силни човешки изживявания. Моите истории се случват някъде по средата, винаги под сянката на детството, винаги под сянката на смъртта.
- Те се случват там, където фактите и събитията са размазани, но същевременно се случват чрез един много бистър език. В него не само приятно обикновеното, но и болезнено причудливото, дори драстичното е изразено пределно ясно. Какво ви дава сили да пишете на толкова древен език като иврит?
- Всеки израелски писател е принуден да се сбори с този проблем. Не само езикът е древен - за него се предполага, че е свещен. Знаете, че когато човек пише книга, винаги държи в ума си една въображаема лавица, на която са поставени авторите преди него. Ако си италианец, на рафта пред теб е Данте. Ако си англичанин – Шекспир. Но ако си израелец, пред теб е направо Библията. С цялото ми уважение към Данте и Шекспир, но Бог не само е по-популярен писател от тях, ами направо е създал този свят. Израел е млада държава, съществува едва от 1948 г., но цялата еврейска традиция винаги е била белязана от особено голяма грижовност за съхраняването на иврит като свещен език. Дори сме измислили други езици – ладино и идиш, само и само да избегнем устната употреба на иврит, да не го омърсяваме чрез нея. Днес изведнъж от писателите в Израел се очаква те да опишат максимално точно чрез иврит своето всекидневие и емоциите си. И всички писатели обичайно търсят най-високия регистър на езика за своите произведения - само и само да избегнат устния характер на иврит. Това предизвиква странен архаичен изказ с аура на святост, колкото и темите да са светски. Това за мен значи да загърбиш еврейската диаспора на писатели като Исак Башевис Сингер и Шалом Алейхем, които винаги са вярвали в реалността на всекидневието, основавали са творбите си върху материалния и дори скромен свят, изпълнен с хумор. Зад техния тип изказ, според собствените им признания, винаги е имало глас, и то самоироничен глас. Имало я е устната култура. Когато аз прописах, се чувствах много по-уютно в кожата на точно този тип писатели от диаспората. Не и на писателите от самата Държава Израел. Представете си малките провинциални места с еврейско население в Полша и Русия – аз исках да пиша с техния глас.
- Казахте, че Бог е писателят, автор на този свят. Той ли обаче е и неговият издател? Питам ви, защото днес в България се опитваме да преиздадем собствения си малък свят...
- Бог е писател - и нашият свят е само една от неговите книги. Ние вече сме едно овехтяло издание. Може би някъде другаде във Вселената са съвършените бестселъри. Ала това отдавна не сме ние. В новия ми, неиздаден още на български сборник разкази - „Изведнъж на вратата се почука”, пред героя се появява куче от съвършена раса, която очевидно е създала цялото човечество. И кучето му обяснява, че човечеството всъщност е една провалила се тяхна бизнес инициатива, направо нищо добро не се е случило с хората. И когато седнали със счетоводителя, кучетата решили по-добре да оставят човечеството да съществува, защото загубите са освободени от данъци...
- Какви данъци плаща един писател на пазара на собствената си популярност?
- Често пътувам по литературни фестивали и навсякъде слушам писателите да се оплакват от загубите, причинени от факта, че са писатели... Оплакват се от загубата на лично пространство. От болката. От пътуванията в чужбина. Винаги съм се чувствал засрамен, защото най-хубавото в живота ми е възможността да пиша. За разлика от знаменитостите, известни с играта си на футбол, с някое спечелено телевизионно шоу или с гигантския си бюст, хората, които се вълнуват при срещата с мен, са дочулите вътрешния си глас, докато четат моите разкази. Дори да не ги познавам, това е една много интимна връзка. Пътуванията в чужбина може да са изтощителни, но да чуя какво мислят непознати хора за моите разкази, за мен е наистина важно.
- Писали ли сте някога поезия - и колко поезия има в тези разкази?
- Винаги съм смятал, че писането на поезия е много трудно по една основна причина– мисля страшно асоциативно и дори екстремно. На мен ми е изключително необходим сюжет, който да слепи откачените ми мисли, плуващи буквално във всички посоки. В много случаи моето писане носи чувствителността на поезията, но държи постоянно сюжета подръка, за да оцелее смисълът.
- И поезията е онзи предпазен клапан, благодарение на който разказите не се превръщат в анекдоти?
- Не, не, точно обратното. Поезията е сърцевината на моите разкази, а сюжетът слепва всичко останало около нея. В голяма степен разказите ми носят повече чувствителността на приказката, отколкото нагласите на съвременната литература. Приказката кореспондира с несъзнатото, а не с логичния живот навън. Поезията няма много общо с прагматиката, всъщност, с външността на живата. Ако хората сравняват моите разкази със сънища, значи за тях те всъщност са поезия. Но опитам ли се да разкажа някому своите сънища, веднага ги превръщам в проза. Ако сънят ми е пълен с образи, аз почти несъзнателно съчинявам лепилото, което да ги съедини...
 
Разговора води Марин Бодаков
27 февруари 2013-