Укротяване на протестиращия

 

Българските протести, макар и не затихнали, все пак лека-полека тръгват да се оттичат. Разбира се, спорадично те ще избухват с нова сила, но перманентният натиск, който наблюдавахме през февруари, сякаш поотслабва. Няма как да е иначе – нито движението „Възмутете се!“, нито „Occupy!“ съумяха да издържат във времето. Да, в нагласите издържат, но не и в действията; и това е обяснимо – протестът сочи, че нещо не е наред, обаче не е в състояние да посочи как това не-наред ще се приведе в ред. Видно е всъщност, че най-зле е проблемът с представителството – в планетарен мащаб има криза на представителството, ала тя все още не е открила своето адекватно преодоляване. Парламентарната демокрация, поне в очите на западното човечество (а българите също са част от него), няма алтернатива, въпросът е какво да се стори, че нейните институции да заработят в полза на гражданството, а не сами за себе си, както с един удивително точен анализ е показал Бурдийо. Казано с негови думи, трябва да се намери начин полето на политическото да се припокрие с полето на общественото, а не всяко да функционира за себе си и срещу всички. Голямата неразбория идва точно оттук – гражданите отказват да припознаят политическото за свое, а политическото единствено декламира действия в полза на гражданите, докато в действителност прави онова, което е само в негов интерес. Това е причината партия да стане мръсна дума…
Само че без представителство не може, това го разбират дори протестиращите. И ето я първата стъпка към тяхното укротяване – институционалната безвъпросност на демокрацията. Колкото и да крещят срещу партиите, проблемът, който изкара хората от цял свят на улицата, е не политически, а икономически – все по-разширяващата се ножица на доходите навсякъде по планетата. Вярно, тези икономически неблагополучия са следствие от провеждана политика – догматичният неолиберализъм на Симеон Дянков например така стисна за гушата малкия и средния бизнес, че той се видя в чудо. И затова реши да зарита с крака – дано хватката се поотпусне. Но от поотпусната хватка до подадена ръка разстоянието не е никак малко и някой трябва да го измине, което не може да стане без демократични институции. Това го съзнават и протестиращите, затова техните искания (ако не броим някои или откровено неосъществими, или отвън внушени им) са не за ликвидация на всички институции, а за работещи честно и почтено институции. Тоест, за онова, с което започнахме – полето на политическото да се отвори за интересите на гражданите.
Втората стъпка на укротяване идва от самите възмутени маси – лесно е, когато сме против, тогава всички сме едно, но когато дойде реч да сме за, тогава става сложно. Може да наречем този ефект неизбежния разпад на отрицанието, който в края на миналата седмица се разклони в цели три кръгли протестни маси – в Габрово, Пловдив и София. Тук вече играят роля и партийните пристрастия, и парите на олигарсите – някои, тъй да се рече, нямат нищо против да продадат възмутения си глас или пък да го присъединят към партиен лозунг. Тук действа принципът, че всички знаем единодушно Кой е виновен, но съвсем не единодушно (не) знаем Какво да се прави. И никак не случайно някои от протестиращите завикаха неволята-власт да им го направи, но всуе…
Накрая идва и нещо, което съвсем не му е в края мястото, а именно – меката възглавница на медиите, особено на телевизиите. Забележително е как те тихомълком се преориентираха и заканиха в студията си и познати лица от протестите. Щом Йоло Денев се превърна в телевизионно лице, какво да кажем за другите?! Уличните крясъци постепенно бяха преобразувани в медийно говорене не без помощта и на различните експерти, специалисти, познавачи и т.н., които спокойно и с мъдро изражение обясняваха как всички промени, за които се настоява, не могат да станат на мига, а трябва време, трябва и ресурс. Че не може да стане, както пишеше в един постинг: „Какво искате, българи? – Не знаем! – А кога го искате? – Веднага!“ В смекчаването на протестния интензитет българските телевизии изиграха ключова роля и политиците трябва много да им благодарят за това. (Да не говорим, че започнаха и излъчването на футболното първенство, а там доста от най-радикалните уж протестиращи намериха своя най-отпушен отдушник – вижте например ексцесиите на мача Ботев срещу Левски.) Макар че едва ли има нужда – с този си ход телевизиите спасяваха и своята кожа, не само тази на партиите. Защото – нека не забравяме – те също са част от политическото поле, според Бурдийо. Канейки предимно политици в своите студия, и те дадоха своята дан за справедливата народна възмута. И може би поради това изиграха ролята на най-успешния протестоукротител…