Ходене по буквите
Едвин Сугарев. „Видрица literarica”. Редове оттук-оттам. Издание на фондация „Литературен вестник”. С., 2012, цена 15 лева
Литературознанието трудно общува със съвременната българска литература. След 1989 г. немалко литературни критици се самоналожиха като единствени генерални вносители на дефицитни до този момент у нас теоретични инструменти, които прокрустовски бяха прилагани върху нови книги на принципа „тука има – тука нема” – и оставащото извън тази схема за тях не съществуваше. Други колеги мигрираха в по-доходоносни терени на хуманитаристиката, след като държавната енергия се оттегли от литературата, чийто гръбнак дотогава беше политически, а сега се оказа просто на един социално слаб… Не всички литературоведи обаче имаха възможност да упражнят критическата си воля в нови полета, а и хабилитационният им възход само добавяше надменност в отношението им към съвременните български автори, чиито произведения, общо взето, не четяха… В резултат, вместо критически рецензии, най-често четем повърхностни приложения на прочутия наръчник на Пиер Байяр „Как да говорим за книги, които не сме чели”. Или PR-съчинения за среден автор, избран просто, за да натрием носа на някой прехвален, според нас, писател… Или приятелски калкулации спрямо силните на пазара на авторитетите. Разбира се, преувеличавам. Не всички са такива. Но наистина нищо от това не важи за „Видрица literarica” на Едвин Сугарев. Може да съм съгласен или не с целеустременото му политическо лъкатушене, може да съм съгласен или не с неговите тълкувания на Борис Христов, Константин Павлов, Биньо Иванов, Иван Цанев, Атанас Славов, Данила Стоянова, Георги Рупчев, Ани Илков, Борис Роканов, Елка Димитрова, Пламен Антов и др., но във всеки ред на Едвин Сугарев личи стремежът му към дълбочина в разбирането, личи основополагащата му добронамереност и уважение към литературата, личи веднага собствен почерк. Личи тълкувателска мощ. За него да продължаваш да служиш безкористно на Словото не е саможертва. Не знам дали всичко това е само защото Едвин Сугарев е поет, роден поет. Задълбочеността в заниманията вече е въпрос на морал. (Нека добавя, че сборникът не е посветен само на съвременници – той се открива със статиите в дял „Модернизмите ни”, където също четем самобитни прочити и страстни прозрения.)
Мира Душкова. „Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази”. „Трета класа”, „Ден по ден”, „Седем часът заранта”. Издание на „Лени-Ан”, Русе, 2012
Монографията е първото цялостно изследване на един от най-големите български градски писатели, благодарение на чийто разум и стил живо усещаме европейската си принадлежност и нестаромодните ценности на хуманизма. Оригиналният подход на изследователката се фокусира не само в хронотопа на разказите му, но се занимава с образите на човешкото тяло, неговите голота и смъртност, с лицето и нозете… Занимава се типологията на имената на героите му. Тематизира динамиката на образите – герои, свързани със съдебната система; герои, свързани с изкуствата; герои, които копнеят и какви са техните тайни…