Роман и/или измислица
Ружа Лазарова. Органът на мълчанието. Превод от френски Веселин Трандов. Сиела, С., 2012
Едва ли може да има съмнение, че (нашето) тоталитарно минало се превърна в една от най-предпочитаните стоки на западния литературен пазар. (Сякаш само българите в Австралия не са се отчели до този момент.) Ружа Лазарова е написала вече втори роман, в който героинята е надживяла страданията на комунистическия режим, макар че сега те са оставили буквално телесни следи върху нейното съществуване. Тридесет и петгодишна анорексичка, имигрирала в Париж, започва да посещава психоаналитик – също жертва на (друг) тоталитарен режим. (Героите нямат имена, вероятно защото всеки от тях трябва да изразява една „типична душевност”.) Повествованието се води в 1 л. ед. ч – основно от героинята, но с дискурсивни намеси от страна на героя; чрез тях авторката се старае да вметва и неговата житейска позиция, усложнявайки по този начин психологическото внушение. Психиатърът, много известен в своята област, се оказва полски евреин, оцелял по чудо от нацистките концлагери, по своему чужденец в Париж.
Ружа Лазарова е намерила една по принцип продуктивна начална позиция, макар че в идеята да се успоредят комунизмът и фашизмът не съществува, поне за последния половин век, нищо ново. И все пак срещата между двама хора-жертви на различни видове социална лудост може да даде интересни възможности за романов сюжет. Историята, която следва обаче, е твърде „френска” (т.е. „френска” по най-баналния начин) и твърде експлоатирана в онези случаи, когато изкуството се е занимавало с психоанализа. Младата пациентка се влюбва в своя 70-годишен аналитик, който й напомня на клоун от цирка в нейното детство. Класическа „едипова двойка”, допълнена от пикантни подробности като неутолимата „мъжка сила” на лекаря (авторката навярно търси аналогия с виталната сила, която му е позволила да надживее концлагеристкия ужас), безбройните снимки и спомени от някогашни любовни връзки (не на последно място със студентки и пациентки), досиетата на „мацки” в скрина и порнокласиката на нощното шкафче. Подобна метафорична аналогия владее характера и на героинята-анорексичка (тя впрочем се излекува от анорексията с подозрителна леснота още в момента, в който се влюбва). Храната, според романа на Ружа Лазарова, е била винаги „обсебваща грижа през социализма”. „Хроничният й недостиг и хаотичното й снабдяване” подлудяват хората, правят ги „изгладнели в главите си, психясали”. Този перманентен глад, от една страна, парализиращият страх, от друга, ги карат да преглъщат безмълвно (думите и храната), но да повръщат свободно („Повръщането беше някакво освобождаване”). Така се раждат (многобройни според романа) анорексичките-жертви, а очевидно – и сексманиаците-жертви (друг вид свободно освобождаване). В интервю за Литературен вестник преди две седмици, на крайно деликатния въпрос, зададен от Амелия Личева, дали хиперболата не заплашва убедителността на нейното писане, Лазарова отговаря: „Що се отнася до хиперболата, не виждам причина да се лишавам от този литературен прийом”. В случая обаче не става въпрос за похват на (някакъв тип комплексно проведено) художествено изображение, а за обикновена измислица, представена в „правдоподобен” или реалистичен формат. Впрочем същото се случва и с психоанализата. Тя е представена все така „хиперболично”, т.е. невероятно до карикатурност, включително с грешки в употребената терминология. Романът (поне в тази му версия) очевидно е предназначен за не-френска публика. Ако съдим по авторските бележки под линия (екскурзоводски обяснения на емблематични парижки топоси и на елементарни психоаналитични понятия), това трябва да е доста по-„скромна”, някак изостанала публика. (Не искам да споменавам изрази с проблематична художественост като „жена, която би събудила и мъртвец в леглото” или „плосък като изветряла лимонада”.) Все пак се чудя, ако френската критика наистина не разбира от (нашето) тоталитарно минало, какво би казала за този вид изображение на (своето) психолечителско настояще?