Меланхолията на еврократите
На листовката един човек е обесен на вратовръзката си на фона на кръгчето от звезди. И надпис: „Еврочиновнико, използвай си връзката”. През април 2012 г. подобни листовки се появиха в европейския квартал на европейската столица. Други подобни обявяваха „социална революция” във връзка с икономиите, постановявани от Брюксел. Кой организира тази миникампания, си остана тайна, но тя разтърси еврохората. Профсъюзът на чиновниците се развълнува, обяви, че се страхува от „физическа агресия” и посочи за отговорни медиите, обвинени, че създават негативен образ на жените и мъжете, чиято професия е да изграждат Европа.
Европейският съвет прие бюджета 2014-2020, чиновниците знаят, че компромисът между 27-те е на техен гръб (някои стачкуваха преди заседанието). Дейвид Камерън на предишния Европейски съвет разобличаваше „цената на европейската бюрокрация”. Повечето страни са готови да следват волята му да постави на диета тази международна еврокрация, която така ненавижда. Малко е да се каже, че 56-те хиляди „еврократи” (на трудов и на граждански договор) не се чувстват обичани.
В Брюксел те ежедневно усещат омразата. Трябва да кажем, че самите те са създали в града общество на два етажа –белгийците и еврократите (и гравитиращите около Съюза дипломати, лобисти, депутати...) Човек може лесно да ги познае: облечени луксозно, с баджовете си на врата, возещи се на хубави коли, за предпочитане германски, те пращат децата си в затворени училища, платени от данъкоплатците (европейските училища), посещават най-добрите ресторанти и скъпите бутици и не се опитват да се интегрират в белгийското общество, въпреки че в него ще премине животът им. И не само това – понеже са добре платени, те си позволяват най-хубавите къщи, като по този начин качват цените на недвижимите имоти. Преди 20 години на номерата на колите им имаше „EUR”, което показваше света, на който принадлежат; днес почти всички са минали на белгийски номера, защото им е омръзнало от посегателства върху колите им.
Гордостта, че са включени в реализацията на европейската мечта, отстъпи място на омърлушването, депресията, дори отчаянието. „Потиснати сме”, признава Жером, който работи за Комисията вече 20 години. „Трябва да се признае, че европейските чиновници участваха в това разграничаване”, казва социологът Дидие Георгакакис. „Те смятат себе си за отделен елит”. Това се обърна срещу тях.
Нещата за „еврократите” се обърнаха в началото на 90-те години. Дотогава те бяха мисионерите на обожествявана Европа, но с разширяване на компетенциите на Съюза, държавите членки настръхнаха. Първи Хелмут Кол призова през 1992 г. към борба с този брюкселски „бюрократичен молох” – няколко дни след подписването на Маастрихтския договор. Оттогава тези eurocrats bashing са константа в националните дебати. „За отделните държави технокрацията се превърна в проблема, а не в решението, което ще позволи да се преодолеят трудностите пред Съюза”, продължава Георгакакис.
Упреците към еврокрацията в арогантност и безотговорност не са безоснователни. „След кризата на еврозоната ние имаме немалка власт в областта на икономическите и бюджетни национални политики”, разказва един високопоставен чиновник в Комисията. „Присъствах на среща между наши представители и ръководството на френския трезор. Беше страшно – те се държаха като класен наставник с лош ученик.”
Трябва да видим и как се държат представителите на Брюксел в „тройките” (Комисията, ЕЦБ и МВФ), които създават програмите за икономии в закъсалите страни от еврозоната. „Хората от Фонда са левичари в сравнение с нас, дотолкова сме се откъснали от реалността”, споделя един румънски чиновник. В това е целият проблем на твърде малко демократичната Комисия: тя може да бъде свалена само със супермнозинство в Европейския парламент (две трети от депутатите). На всичкото отгоре, дори предложенията й за закони да трябва да се одобряват от Съвета на министрите и от парламента, тя разполага с изключително важни права (монопол на законодателната инициатива, регулиране на конкуренцията...). Никоя национална администрация не плава в такава политическа no man’s land. Това бе допустимо, когато Комисията се занимаваше да разпределя селскостопанските помощи, то е абсолютно недопустимо, когато тя се намесва в същината на националните суверенитети.
Това откъсване от реалността бе засилено от реформите, призвани да направят администрацията по-ефикасна. „Това, което беше създавано като елитен корпус в служба на Европа, бе сериозно накърнено от тези реформи”, смята Георгакакис. Той обяснява, че след оставката на Жак Сантер (заради вътрешни измами), вследствие на радикалните мерки, предприети от британеца Нийл Кинък, „се премина от логиката на обществено служене към близката до англосаксонските норми логика на частния мениджмънт”.
Чиновниците не се подбират вече по техните познания и европейската им ангажираност (оценявана по писмена тема и устен изпит), а по техните management skills. Новите конкурси буквално повтарят процедурите за подбор на международните фирми: IQ (тестове за интелигентност),EQ (тестове за емоционалност) и „изпити за ситуационна оценка” заместиха досегашните изпити. „На обществена служба вече се назначават елити, идващи от финансовата или икономическата сфера, те не трябва да продават, а да управляват организацията”, отбелязва един наблюдател. Думи като „призвание” и „мисия” създават проблеми.
Страхът от измами увеличава изкривяванията – 50% от персонала се занимава с управляването на вътрешни дела. Британски генерален директор обяснява, че вместо „да замислям политики, както правех преди реформата, две трети от времето ми отива да контролирам и оценявам персонала си”. Потвърждава го французин: „Стоим недостатъчно използвани от Комисията, тя е само някаква изтощаваща бюрокрация”.
При това положение как да бъде оправдан фактът, че предимствата за персонала се запазват? Заплатите са между 2600 и 4400 евро бруто за изпълнителния персонал (секретари, асистенти) и между 4400 и 18000 евро бруто за „развиващите концепции” служители, а най-високите възнаграждения са запазени за една шепа висши функционери (средната заплата е около 7000 евро). Плюс добавка от 16% за работа в чужбина и семейни надбавки от 365 евро за дете. Човек разбира защо европейците ще се избият, когато започне подборката в страните членки. Не са ли множко 7000 евро, за да се контролира изразходването на субсидията? Необходимо ли е все още, както обяснява Комисията, да се привличат най-добрите кадри от всички държави, за да изпълняват второстепенни задачи?
„Ако намалим заплатите, скоро ще имаме чиновници само от най-бедните европейски страни”, твърди отговорен служител на Комисията. В същото време, при същите тези нива на заплащане, кандидатите от Франция, Германия или Великобритания са все по-малко – по време на последния конкурс те бяха два пъти по-малко, отколкото демографската тежест на съответните им страни в Съюза. За Кон-Бендит „таланти се привличат не с пари, а с качеството на работата”. А един бивш посланик на Съюза споделя, че: „Когато дойдохме в Брюксел през 60-те, то не беше за парата, а защото вярвахме в Съюза”.
Натрупването на неудачни реформи не е единствено отговорно за разложението на институцията в Брюксел. „Рибата се вмирисва откъм главата”, подчертават някои висши чиновници. Другояче казано, номинирането на слаби председатели на Комисията (Жак Сантер, Романо Проди, Жозе Мануел Барозо) и на често посредствени комисари също допринесе за отслабването на институцията. „Тя вече не е силата, способна да даде импулс”, признават някои в Брюксел.
„Търсехме еврократи, чиято националност да е над националността”, напомнят те. „Хора, които да направят връзката между публичните национални пространства и да позволят на общия европейски интерес да се появи на хоризонта”, прибавят други. А чиновниците, от които се очаква вече само „работа в екип” и отчет на командировки (по-важен от самите командировки), вече не знаят за какво служат. Ирония на историята: как ще се управлява очертаващият се скок към федерализъм в еврозоната с една демотивирана европейска обществена служба?
Загубата на смисъл си има човешка цена: всяка година 150 души подават жалби за морални посегателства, знак за „административно неразположение”, според Герасимос Зорбас, бивш висш функционер. Демотивация и униние засягат все повече чиновници. Според синдикатите, напускането и алкохолизмът са обикновени неща. Еврокрацията била арогантна? По-скоро на ръба на депресията.
От блога на Жан Катрьомер