Великденско вино и Франкенщайн
1.
За понятието: Чудовището от романа на Мери Шели няма собствено име. То се асоциира с името на създателя си – инженерът Франкенщайн, който създава изкуствен човек и после трябва да търси спасение от творението си. Защото изкуственият човек се нахвърля върху скъпи на създателя му хора, после захапва и самия него.
2.
Да се възстанови в паметта на автора във всички подробности пътят, по който той е стигнал до завършването на един драматургичен текст, едва ли е възможно. И все пак:
В огромната препълнена зала “Универсиада” Тодор Живков говореше за последното си посещение в Москва. Беше през втората половина на 60-те години. По това време бързо набираше скорост слухът, че България ще става съветска република. “Чакайте да се разберем, другари – така каза, неизвестно заради какво доволно засмян, остроносият самодържец – нас никой не ни е поканил да седнем на трапезата на съветските народи.” Че съветската трапеза е по-оскъдна от нашата, отдавна не беше тайна за никого, неясен оставаше смисълът на другата част от нелепата метафора: дали все още се очаква командата, наречена от Тодор Живков “покана”, или засега се отлага.
Първата фигура от този момент нататък, която, подхранвана от трайно обхваналата ме ярост, започна да придобива в съзнанието ми очертания на литературен образ, беше Стефан Караджата. От цялата ни достатъчно дълга история не знаех друг, който така категорично да отрича клишето за българина като роб по природа. Наличните сведения за него обаче бяха твърде оскъдни. И на мястото му бързо и естествено застана Васил Левски. В течение на години четох биографии, спомени на съвременници, сборници с документи. Поводът, по който започна всичко това, вече не беше актуален, интересът ми към темата обаче остана.
През 1979 г., за да изпълня едно неразумно поето от мен задължение към Телевизионния театър, ми трябваше материал за монодрама. Не ми се щеше да посягам към натрупаното за Васил Левски, но една фигура от обкръжението му не беше предвидена да влезе в замислената някога многоактна пиеса, затова тя можеше да стане действащо лице в монодрамата. Поп Кръстьо. Не бях го предвиждал в персонажа на голямата пиеса, защото въпросът за залавянето на Васил Левски не ме интересуваше.
“Аз пея, както пее птичката,/ която в клоните живее.” Съжалявам, че не мога да предложа по добър превод на така благозвучно чуруликащите думи на певеца от известното стихотворение на Гьоте. Всъщност, трябва да съжалявам по-скоро за това, че клоните, които заедно с мнозина други съм обитавал, далеч не са ме предразполагали към такъв вид безгрижно пеене. Високо технологизираното двадесето столетие налагаше звуци и ритми, с които не са били подлагани на изпитание чистосърдечните птици от времената на старозаветните кланета или дори от десетилетията на гилотината. Давам си сметка също, че принадлежа към тези пишещи хора, които не притежават достатъчно артистична изтънченост, за да изолират сетивата си от социалните теми, свързани с проблематиката на революциите.
“Селяните прости светец го зовяха”. Преди години в единия от двата синода в разделената българска църква беше се появила доста нелепата идея да се буквализират думите на Вазов чрез действителна канонизация. Тя с основание беше оспорена. Но че е революционер Васил Левски, няма кой да оспорва. А това, което знаем за него от деня, в който напуска Карловския манастир, е нагледно опровержение на постулираната още в края на XVIII век от абат Барюел теза за революциите като резултат от действията на съзаклятници, обединени единствено от желанието за осъществяване на собствени егоистични цели.
Според една твърде очебийна закономерност, в процеса на драматургичното писане протагонистът търси, създава своя антагонист. Противодействието, от друга страна, също стимулира, поддържа действието. Славолюбивият, примитивно хедонистичен Димитър Общи или дребнаво злобният честолюбец Анастас Попхинов в твърде ограничена степен биха могли да поемат функцията на антипод на Васил Левски. Извън мащабите им щеше да остане една членоразделно формулирана позиция по отношение на основния елемент от проблематиката на революциите – употребата на насилие. Такава позиция, не първосигнално, а достатъчно ясно и аргументирано изразена, се намира в дописката на поп Кръстьо до в. “Марица”. Тя е от 1879-а – седем години след убиването на Денчовия слуга в Ловеч. Но още преди тези събития, когато е полагал революционна клетва, поп Кръстьо е влязъл в обсега на една конфликтна ситуация. Едва ли има по-изразителен образ на този конфликт от револвера, камата и евангелието – общоприетият тогава аксесоар на клетвения ритуал. Нещо, което са знаели още драматурзите от древността, но може би най-ясно е формулирал Хегел, е, че в състоянието на трагична колизия и двете противостоящи си страни сами за себе си трябва да имат право. Едно от първите възражения, които се чуха през 1980 г. след премиерата на “Великденско вино”, беше, че поп Кръстьо нямал право на трагизъм. Сякаш съществува инстанция, която раздава такива права.
3.
Представлението с Георги Миладинов в централната роля под режисурата на Леон Даниел се играеше от 22 часа в Театър “София”. Късният час, нередовният транспорт и лошото време не спираха зрителите. Комисия от в. “Работническо дело” дойде да се запознае със случая и, въпреки че не бях член на Съюза на писателите, в годишния отчетен доклад на неговата партийна организация бях удостоен с пасаж, в който пиесата се посочваше като пример за тревожни тенденции в съвременната българска драматургия.[1] Списание “Театър” публикува отрицателна оценка.[2] Отличната работа на Леон Даниел обаче проправи път на “Великденско вино” и към други сцени. Несъстоятелността, известна дотогава на малко хора (главно изследователи), на версията за залавянето на Васил Левски в резултат на уговорена среща на Къкринското ханче за оправяне на сметки със злоупотребени комитетски пари, стана достояние на много хиляди зрители. До 1989 г. пиесата беше поставена в 21 драматични театри. През последвалото десетилетие в още девет.
Който познава въздействената сила на театралната сцена, би трябвало да е наясно, че това беше голяма крачка към промяна на представата и за историческата фигура Кръстьо Никифоров. В монодрамата почти в непроменен вид влязоха големи пасажи от неговата дописка до в. “Марица”, в която той с патетичен и убедително образен език дава израз на отношението си към бързо забравилите революционните идеали ловешки “труженици” на освободителното движение. Пиесата е писана с естественото самосъзнание, че тя е художествено произведение, а не научен трактат. Стремежът ми беше, въпреки това, да остана максимално близо до историческите факти. Драматургичната необходимост обаче, срещу такава крупна фигура като Васил Левски да бъде изправена друга със също значителен мащаб налагаше някои нарочни отклонения от тях. За това ще стане дума по-нататък.
Наред със съзнателните отклонения от документално доказаните факти, има в пиесата и други, произтичащи вече от състоянието на научните изследвания по времето, когато е писана. Едно от тях е особено важно, тъй като се отнася до това кой е бил председател на Ловешкия революционен комитет в края на 1872 г. Защото Васил Левски именно към председателя отправя в писмото си от 12 декември строго обвинение, че е нарушил устава на организацията, като е “употребил” комитетски пари, макар и за “ден-два, в своя работа”.
В уводната бележка към това писмо от юбилейното издание “Васил Левски, Документално наследство” през 1973 г. под редакцията на Кирила Възвъзова и Николай Генчев се застъпва становището, че председател на комитета е бил поп Кръстьо. На същото мнение е проф. Иван Унджиев, автор на най-обемната биография на Апостола, то се споделя дори до последните десетилетия на XX век и от други автори.[3] Дълга поредица от изследователи, между които Димитър Страшимиров, пък са на мнение, че името на председателя е Марин Поплуканов. Страшимиров смята обаче, че след арестуването на Поплуканов на 30 октомври 1872 г., поп Кръстьо е обсебил председателския пост. През 1989-а, десет години след написването на “Великденско вино”, беше публикуван трудът на Димитър Панчовски “Последните дни на Васил Левски”. В него се прави обстоен анализ на позициите на двете страни в спора и се стига до заключението, че поп Кръстьо не е бил председател. Аргументите на Панчовски са потвърдени и допълнени от отчасти предшестващите неговия труд, но публикувани едва през 2003 г., изследвания на Илия Еврев и на продължилия делото му негов син Петко Еврев. Те изглеждат достатъчно убедителни, но, разбира се, не е работа на един автор на текстове за театър да се опитва да обяви края на тази “пуническа” (по определението на Еврев-син) полемика между изследователите.
От тези изследвания всъщност излиза, че “гордиевият възел” в проблематиката е не кой е бил председател на комитета. Писмото до Левски от 7 октомври 1872 г. дава теоретична възможност графолозите да стигнат до убедително заключение. “Гордиева” е връзката председател - предател, защото тя е заплетена от подозрения и предположения. Трудно доказуемо е предположението, че който е употребил комитетски пари “за ден-два в своя работа”, той е извършил и голямото предателство.
Преди всичко – имало ли е предателство в буквалния смисъл на думата, ако този смисъл е донос до ловешкия мюдюрин, че на 26 срещу 27 декември 1872 г. Васил Левски ще пренощува в ханчето на Христо Латинеца в село Къкрина. В продължение на 140 години не е намерено нито едно доказателство за такъв донос. Но пък излязоха на преден план факти и обстоятелства, от които може да се направи заключение, че залавянето е станало в резултат на рутинната полицейска операция – проверка на заподозряно лице. И с това въпросът най-сетне да бъде обявен за приключен. Едно само би могло да спре надигащата се след такава равносметка въздишка на облекчение. Думите на Васил Левски в писмото му от 12 декември 1972 г. до членовете на Ловешкия революционен комитет: “По тия писма страхувам се да дода в градът ви. В тях тълкувам: предателство истинно, и предателство, без да ще – от страх.” И на същата страница, малко по-горе: “Пророкувам целта каква ви е била; и по вишегласие ли сте го направили, или сам някой и кой е? Ако на това се отречете и секи каже от вас – “не знам” – то аз знам и ще ви го покажа да го видите кой е.”
Ако фамилията Поплуканови наистина има нещо общо с авторството на подхвърлените писма (разсъжденията на Димитър Панчовски навеждат на такъв извод), то към нея може да бъде отнесено подозрението в “предателство без да ще, от страх”. Страхът заради съхраняването на компрометиращи документи. Очевидно е, че безпокойството от обхваналата съзаклятниците паника е важен мотив Левски да се реши на рискованото посещение в Ловеч, вместо да изпрати там доверен човек, който да прибере комитетския архив. Що се отнася до “предателството истинно” (чрез донос за предстоящото пренощуване в Къкринското ханче), първият въпрос, който възниква, е въпросът за мотивацията на евентуалния извършител.
Такава мотивация биха могли да имат и тримата арестувани след разкритията, които прави Димитър Общи в София, и скоро след арестуването им пуснати на свобода: Поп Кръстьо, Величка Хашнова и поп Лукан. Тримата заради самите себе си, вторите двама и заради угрозата, надвиснала над Марин Поплуканов, но в някаква степен и над останалите, достатъчно забъркани в конспирацията членове на семейството им. В търсенето на истината досега е открит един единствен документ, който би могъл да има доказателствена стойност: шифрованата телеграма на председателя на следствената комисия в София Мазхар паша до търновския мютисариф, в който поп Кръстьо е наречен “мухбир”. Тази телеграма е предмет на десетилетни спорове между изследователите. Като главна улика срещу Величка Хашнова някои от тях пък, предимно в по-ново време, тълкуват разрешеното й от властите свиждане с нейния брат Марин Поплуканов в София след освобождаването й от ареста в Ловеч.
Безспорна е ролята на Величка Хашнова за разпространението на версията за предателство от страна на поп Кръстьо. Тъй като през 1873 г. подозрението естествено е тегнело над всички в Ловеч, с които Васил Левски е контактувал, това нейно поведение е обяснимо, макар и далеч не най-етично. Защото не се основава на реални доказателства. В последно време, главно около дейността на сформираното в Ловеч “Културно общество Поп Кръстьо”, семейство Поплуканови настойчиво беше поставено във фокуса на вниманието на интересуващите се от проблематиката, свързана със залавянето на Васил Левски.
Мястото на Величка Хашнова във формирането на ЗахариСтояновата версия за случилото се в Къкринското ханче също отдавна е известно, не са новост и твърденията за деградацията на Марин Поплуканов от революционер до дерибействащ властник в родния си град. Като откритие с доказателствена стойност обаче се посочват намерените при строителни работи през 1973 г. в дворното място на поп Лукан 1364 златни монети. Златни лири – според Георги Мишев.[4] Деятели на споменатото общество твърде категорично налагат внушението, че това са комитетски пари, не предадени от Величка и баща й поп Лукан на Васил Левски по време на краткото му пребиваване в къщата на Хашнови, по-малко от денонощие, преди да бъде заловен в Къкрина. Все още обаче никой не се е сетил да провъзгласи откритието, че толкова загриженият за пари безсребърник изглежда не е подозирал колко богата е ръководената от него революционна организация. Защото стойността на 1364 златни лири по онова време се е равнявала на 136 400 гроша.[5] Значително повече от 125-те хиляди, които Димитър Общи отнася при обира на хазната в Арабаконашкия проход. (От които, впрочем, и една монета не е стигнала до Ловешкия комитет.) С 1200 гроша по онова време е можело да се купи къща. Следователно, с въпросните 136 400 гроша поп Лукан е могъл да закупи 113 от жилищата на съгражданите си. Това ще рече - почти всичко между Осъма и Хисарската скала, където се е намирала собствената му къща. Само че да се съчиняват версии кой, защо и кога в течение на повече от 100 години (последната емисия на монетите е 1867 г.) в град, наречен Алтън Ловеч, е закопал злато в земята, е занятие, подходящо за иманярското митотворчество. Този, който се занимава с нещо, претендиращо да е научно изследване, би трябвало да обясни като как треперещият за всеки комитетски грош Васил Левски ще напусне тихо и мирно къщата на Величка, използвайки като съгледвач най-малкия й брат Христо, и ще остави там цялото това съкровище. Без да спомене по целия път от Ловеч през Къкрина до бесилото нито на Никола Цвятков, нито на Христо Латинеца, нито на когото и да било за този чудовищен пропуск. Изглежда в тази връзка трябва да се припомнят и неприязнените, тенденциозно хиперболизиращи, но документирани думи на водача на Добродетелната дружина Христо Георгиев по адрес на двама родени в Карлово революционери: “… какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават”.[6] Само 4 500 комитетски гроша са намерени у Васил Левски при залавянето му в Къкрина и те са раздадени като награда на участниците в потерята.
Разбираемо е, че и най-добросъвестният изследовател не е застрахован от грешки. В безспорно много задълбочената и имаща определено приносен характер книга за последните дни на Васил Левски авторът й Димитър Панчовски изчерпателно се спира на всички обстоятелства, свидетелстващи за и против застъпената от него основна теза. Установил е например, че луната, изгряла над Къкрина в съдбоносната нощ срещу 27 декември, е била във фаза малко по-пълна от първа четвърт.[7] Но не е открил толкова важния за това изследване каменен Пàзи мост, намиращ се в шубраците близо до Ловеч, само на двайсетина метра от асфалтовия път за Търново, и е определил съвършено погрешно местоположението му. (По този въпрос съм писал по-подробно в статията “Пàзи мост – мост за пазене”, в. “Култура”, 21.02.2003.) Като търси причини за неприязънта на поп Лукан към по-младия от него свещеник поп Кръстьо, с когото са служили в една черква, Димитър Панчовски допуска възможността между двамата “да е имало някакви недоразумения от финансов характер за разпределение на приходите помежду им”.[8] Оспорвайки твърденията на някои ловчанци, преди всичко на Анастас Хитров, че след обесването на Левски жителите на града са странели от поп Кръстьо, изследователят цитира статията на Марко Ст. Петров “Важен новооткрит документ за църковно-просветното състояние на ловчанската епархия през 1875 год.” “От този документ – пише Панчовски – се вижда, че поп Лукановата енория се е състояла от 129 къщи, а поп Кръстьовата - от 153 къщи. През тази 1875 година на поп Лукан са се паднали 103 “венчила” – т.е. църковни венчални обряда, а поп Кръстьо е извършил 166 венчавки (…) Ако наистина ловчанци са странели и даже бягали от поп Кръстьо, не може да се обясни защо не са избрали да ги венчае друг поп, а броят на неговите венчила се оказва по-голям от броя на къщите в енорията му.” Неразбираемо е защо този добросъвестен изследовател не е погледнал съставената от същия този Марко Ст. Петров таблица “Статистическо описание на градовете и селата на Ловчанската епархия, извършено по заповед на екзархията в лето 1875”.[9] Ако беше го направил, щеше да констатира, че не само в поп Кръстьовата енория, а в цялата огромна Ловчанска епархия (включваща дори Етрополе, Пирдоп и Правец) броят на венчилата през 1875 г. е бил повече от броя на къщите (24 397 срещу 20 152). И това няма нищо общо със симпатиите на младоженците към този или онзи свещеник. Просто думата венчило не означава “църковен венчален обред”, а брачна двойка. Нормално е било по онова време в една къща да живеят повече от една брачни двойки. Далеч от нормалното е обаче в една година във всяка къща да има сватба. Като се има предвид, че за един венчален обред са нужни все пак двама души от различен пол, излиза, че през въпросната 1875 г. поп Кръстьо е поставил венчалната корона върху главите на 166 ловешки моми и 166 ергени от 153 къщи. Все щеше да е стигнал до ушите на следващите поколения споменът за такова страховито нарояване на младоженци в стария ловешки Варош през 1875 г. Изводът на изследователя след неговото очевидно грешно тълкуване на думата “венчило”: “Едва ли има друг по-достоверен документ, който установява, че твърдението на Анастас Хитров (за отношението на ловчанлии към поп Кръстьо - бел. К. И.) не отговаря на истината.”[10]
Чрез дистанцията, която създава времето, отпада случайното или нарочно прикаченото, така че очертанията на истината започват да изпъкват по-ясно, но времето заличава и следи, които биха могли да направят картината по-пълна. Възможно е, макар и вече малко вероятно, да бъдат намерени истински доказателства, че семейство Поплуканови е извършило и нещо друго, освен да насочи обвинението за залавянето на Васил Левски към поп Кръстьо. Тогава би могла да стане реална картината, която такъв сериозен автор като Георги Мишев рисува в един от текстовете си: Поп Лукан Лилов зазижда в дувара 1500 златни лири.[11] (Как ли го е видял?) Какво удовлетворение ще бъде наистина това за тези, които в траещото вече 140 години втренчване на историци и литератори в личността на ловешкия свещеник не виждат нищо друго, освен проява на атеистични бесове. Не бил поп Кръстьо, ами бил поп Лукан.
Дотогава обаче подозренията и хипотезите ще си останат това, което са: Подозрения и хипотези.
С това въпросът за прословутите златни монети би могъл да бъде оставен без по-нататъшни коментари, но тъй като рухването на каменния зид в Ловеч, където те са били открити, се окачествява като рухване на де що има дотогавашно становище за залавянето на Васил Левски – още няколко думи:
В съставения през 1973 г. протокол изобщо не е отбелязано къде точно са намерени парите. Как ли ще разберем какво е ставало в този град преди 140 години, когато не можем със сигурност да знаем какво е станало преди 40. Понеже в протокола не пише нищо, сега в Ловеч някой ще ви каже, че монетите са намерени в дворното място на поп Лукан, друг, от който с основание се очаква да бъде достатъчно компетентен, ще възрази, че това е станало в съседния двор, отделен при това от Поплукановия с улица. Ще чуете, че там е живял общински чиновник-нумизматик и че монетите са намерени в гилзи от снаряди – такива, с които поп Лукан е нямало как да разполага. Но в цялата тази неяснота около находката едно е очевидно: количеството на турските монети е сравнително малка част от намереното – не повече от една трета. Кой обаче сериозно би могъл да твърди, че съзаклятниците от 1872 г., в преобладаващата си част обикновени селяни и занаятчии, с древноримски парични знаци са осъществявали скромния си финансов принос към революционното дело и най-вече със златни венециански, австрийски и белгийски монети от времето преди Великата френска революция. А такива са монетите. По отношение на тяхното описание протоколът е достатъчно прецизен. Може би поп Лукан, преди башибозуците през Руско-турската война да го заколят край село Казачево, е обърнал вързопите с грошове и бели меджидии в злато? Кога и къде? Всеки, който е чел малко по-подробно за обира на хазната в Арабаконашкия проход, знае какви затруднения са причинили на Димитър Общи и съучастниците му тежките торби с дребни монети, събирани също грош по грош от данъкоплатците около Орхание. Пък и те по стойност са били по-малко от имането, намерено в близост до Поплукановата къща.
В хипотезите също би трябвало да има някакъв що годе значителен елемент на достоверност.
4.
Тъй като наистина нищо не свидетелства за директен донос до турската полиция, изключително значение добиват обстоятелствата около срещата с турския патрул на Пàзи мост и озоваването на потерята край Къкринското ханче. За залавянето на Васил Левски е писано извънредно много и границата между научните изследвания и дилетантските спекулации на места е така объркана, че човек, който се опитва да си състави собствено мнение, неизбежно ще се усети като попаднал в истинско тресавище и ще изпита желание да стъпи на твърда почва. На такъв читател бих препоръчал да отиде на самия Пàзи мост.
Доскоро това никак не беше лесно. Защото го закриваше трудно проходим гъсталак от клони и шубраци. В продължение на много години, като се започне от 1987, тогавашните служители на ловешкия музей “Васил Левски” изобщо отричаха съществуването му. Повече от две десетилетия с интервюта по радиото и телевизията и със статии (в. “Народна култура”, 17. 07. 1987, в. “Култура” 21. 02. 2003) се опитвах да подтикна, ако не многоликото и естествено инертно многолюдие от кълнящи се във Васил Левски, то поне имащите конкретни задължения институции да направят необходимото за разчистването, укрепването и обозначаването на това толкова важно за българската история пътно съоръжение. През лятото на 2009 г. разрушението започна да става наистина застрашително. На метри от моста беше изкопана огромна дупка, вероятно от иманяри. Друга такава зееше между перилата на самия мост, готова да поеме разрушителните води на дъждове и снегове. През същото това лято по този повод се срещнах с един нов за мен уредник на музея “Васил Левски” – историка Теодор Тончев. Когато след още една година отново се отбих да погледна моста, нещата бяха се променили. Тръгналият да се събаря каменен градеж все още не беше укрепен, но върху платното беше поставена нова настилка от чакъл и гъсталакът от клони и шубраци, който правеше моста трудно откриваем и трудно достъпен, беше вече отстранен. Впоследствие там се появи метална табела, обозначаваща и коментираща срещата на Васил Левски със заптиетата. Табелата е подписана от Ловешкия Ротъри клуб.
До 2009 г. обаче единственият резултат от моите писания, като се изключи един злобен до комизъм пасквил по мой адрес[12], беше неголяма статия в ловешкия вестник “Народен глас” от 21.04.2003, озаглавена “Пàзи мост се среща в спомените на Никола Цвятков”. Авторът й Младен Стоянов твърди, че “мостът като съоръжение няма нищо общо със срещата на Левски и Никола Цвятков със заптиетата, която става до чешмата в близост до дерето.” Една звучно римувана немска поговорка гласи, че от устата на двама свидетели истината винаги излиза наяве. Именно двама души са записали казаното от Никола Цвятков, придружителя на Левски по пътя му към Къкрина за тази среща. Първият - Христо Иванов Големият: “Като вървели къде Къкрина, срещнали двамина заптии при Пàзи мост.”[13] Вторият - Д-р Параскев Стоянов: “До моста Пàзи мост (курсивът и в двата цитата е от мен – К. И.) Никола видял отдалеч един стражар на кон и обадил на Левски: Левски се отбил на страна от пътя; къде чешмата срещнаха се със стражара, който попита Никола къде отива и го попита също за другаря му.”[14] Такива са двете свидетелства. Защо тогава е било нужно на автора на статията във в. “Народен глас” да пише за среща край чешмата, а не при моста, при положение, че въпросният водоизточник и въпросното пътно съоръжение се намират на разстояние 10-15 метра едно от друго? (Чешмата, впрочем, след каптирането и от местните виладжии, представлява сега обраснал с храсти бетонен куб, но някога, до втората половина на миналия век, хората пиеха вода от нея и я наричаха “Чешмата на Пàзи мост”.) Нужно му е било очевидно, за да постави под съмнение, ако не самото съществуване, то поне значението на моста. И след като от писмени документи се вижда, че споменатите по-горе двама души са удостоверили това съществуване, продължава така: “И ако все пак предположим, че е имало по това време над потока временен, дървен мост, то той е бил разрушен след Освобождението или от голямото наводнение през 1897 г.”[15] Защо да е бил “временен” и защо непременно дървен? След като е дал името на цяла местност? И какво като е бил разрушен и построен отново? Още през 1987 г., когато го заснех, за да докажа съществуването му на пиещите кафето си само на 5 км. от него тогавашни сътрудници на музея “Васил Левски”, аз писах в статията си, че няма значение на какви преобразования е бил подлаган той след 1872 г. От пръв поглед се вижда, че строежът му не е от прастари времена. Пàзи мост не представлява интерес “като съоръжение” нито с външния си вид, нито с характеристиките на материала, от който е построен, а единствено с местоположението си. Или може би и местоположението му подлежи на оспорване? Как, след като по площ местността “Пàзи мост” не надвишава размерите примерно на Софийската градска градина пред Народния театър и през тази местност минава едно единствено дере, а всеки, който отиде там, ще се увери, че теренът не позволява друго трасиране на пътя между Ловеч и Севлиево? Дори наименованието му казва достатъчно: Пàзи мост – място за засади. Той не бил споменат в пътеписите на Ами Буе и Феликс Каниц – пише авторът на статията. А защо да го споменават? Да не би да са знаели какво ще се случи край него през 1872 година? И генерал Скобелев не го бил удостоил с внимание при настъплението си през 1877 г. към Ловеч. Ами вероятно защото едно такова дере не се форсира с понтонни лодки. И най-калпавият пехотинец може да прекрачи пресъхващата му лятно време водица, без да се засилва. А пък артилерийските коне просто ще го заобиколят. Пътят, на който е мостът, пресича това дере само на 30-40 м. разстояние от извора му.
Всичките тези мои топографско-исторически многословия биха били безсмислен брътвеж, ако нямаха една единствена цел: да се подчертае въз основа на нещо конкретно значението на срещата при Пàзи мост за залавянето на Васил Левски в противовес на неубедителните спекулации, че то е станало в резултат на самонадеяна непредпазливост от негова страна. Като “общо взето безгрижно” е характеризирано “цялостното” му поведение, докато е преминавал от Ловеч за Къкрина, в дневника на Николай Хайтов през 1989 г. И този разсъдлив, изчел по собствените му думи “купища книги” за Васил Левски писател, изброява цели шест грешки по отношение на това траяло не повече от 4 часа преминаване.[16] Да се търсят границите между мит и реалност е безспорно смислено занимание, но нека оставим все пак преброждалия седем години пътища, ханища и кърища аскетичен и никак непредразположен към евтини бабаитлъци Апостол по-добре от нас да знае кога трябва да излезе от Ловеч и дали може да си позволи да прекара декемврийската нощ в случайна къща, колиба или кошара, както го съветва през 1989 г. българският писател. (В чия къща, впрочем, би могъл да се скрие, след като в Горно Павликени, единственото село между Ловеч и Къкрина, не е имало революционен комитет?)[17] С какво другите ханове (такива очевидно са съществували на разклонението за Горно Павликени и на разклонението за Къкрина) са били по-безопасни от наетото наскоро, почти със сигурност без знанието на предателстващия Димитър Общи, ханче на Христо Латинеца? Единствено не особено достоверният Стоян Заимов пише, че ханджията е предупредил Левски за скорошен, подозрителен интерес на турците към това място, но чак късно вечерта след пристигането на двамата пътници от Ловеч. (Твърдението на Заимов звучи неправдоподобно дори само заради това, че предния ден и Апостолът, и Христо Латинецът са били в Ловеч и предупреждението от страна на Латинеца, ако от такова е имало нужда, е могло да бъде направено още там.) И нека оставим яздилия вече четири часа Васил Левски сам да прецени колко сън му е нужен преди предстоящото уморително придвижване до далечното за онова време Търново и да не определяме поведението му като това на глезена ученичка, която иска да си “доспи”[18], преди да стане за училище. Наистина, да казваш кога преди 120 години един врял и кипял конспиратор е трябвало да излезе от Ловеч така, че хем да има сили за новия тежък преход, хем да не срещне по светло полицейски патрул, е все едно един никога не виждал автомобил и асфалт човек от ХІХ век да дава акъл на днешен опитен шофьор как трябва да се придвижва, за да не срещне пътна полиция.
Но нека да се спрем по-подробно на грешката, която се отнася до Пàзи мост. Николай Хайтов: “Трета грешка: След обясненията с патрула, той, вместо да остане в лозето, за което е казал, че е негово (курсивът мой – К. И.) и е дошъл да види колко товара оборски тор са му стоварили – тръгва си и настига своя придружител Никола Цвятков. Вярно, заптиите са отминали по пътя за Ловеч, но могъл ли е той да бъде сигурен, че няма да спрат и, скрити зад завоя, да видят накъде ще хване тоя човек, който навръх Коледа е тръгнал да гледа колко товара тор са му стоварили.”[19] Излиза според Хайтов, че Левски не се е намирал на пътя, а в някакво лозе, “за което е казал, че е негово”. В лозето по тая логика би трябвало да има стоварен и оборски тор, защото иначе обяснението става съвсем неубедително. И да стои би трябвало мнимият ловчалия в това лозе, и да преценява количеството на този тор, докато турците отминат зад някакъв явно неизвестно на какво разстояние намиращ се завой. А според свидетелството на Никола Цвятков, след думите, които разменя със заптиите, Левски “заминува къде южната част из лозята”.[20] Естествено е трябвало да “замине”, след като е дал вече такива обяснения, как би могъл, без да възбуди подозрение, да остане на място и да чака заминаването на полицейския патрул. Съдбоносното обстоятелство, което вече наистина може да бъди охарактеризирано като грешка, се състои в това, че отправяйки се на юг, той се е отправил всъщност не към ловешките лозя, а към лозята на с. Горно Павликени. И по този начин действително е събудил подозрение у двамата ловешки полицаи. В статията си от 1987 г. аз писах, че за да се превърне това, изразено от мен тогава за пръв път предположение в безспорен факт, биха могли да се направят и допълнителни проучвания за собствеността на земите около Пàзи мост. Макар да няма данни за настъпили съществени промени. А пък поне от първата половина на миналия век всичките местности на юг, на югоизток и на югозапад от моста (те се наричат “Пиклин дол”, “Ковачевец” и “Банковото”) принадлежат към землището на с. Горно Павликени. Границата е точно дерето, на което е разположен мостът. И днес жителите на това село наричат земите западно от него с обобщаващото име “Гражданскóто“. Местността източно от моста (“Диван козу”) също не е в землището на град Ловеч. Ясно е, че при това разположение, всяка крачка в една или друга посока от моста придобива значение. Не може да се очаква скиталият дълги години по българските земи Апостол да знае всичките тези подробности, нито да предположи, че ще срещне турски патрул на толкова специфично място.
Цитираният по-горе текст е отпечатан след смъртта на Николай Хайтов. Приживе той едва ли би оставил без редактиране подобно недомислие. Заслужава внимание обаче долавящата се в разсъжденията му резервираност към това, че е убедително да тръгнеш да си наглеждаш лозето “навръх Коледа”. Хайтов беше добър познавач на българския бит, затова може би той все пак не е обособил обяснението на Левски като отделна (седма по брой) грешка. Разбираемо е обаче, че за съвременния, вече предимно градски човек такова обяснение може да звучи наистина неубедително. Нека припомним, че в традициите на нашето население е било след отговяването, което бележи края на коледните или великденските пости, празникът да продължава с хор? на селския или градски мегдан. Знае се също, че празниците не са имали характера на днешните няколкодневни ромски сватби. Съвсем нормално е било след празничния обяд този, който не ходи на хоро или по-малко се задържа там, да не бездейства, а да върши нещо, което не се счита за “грехота”, т. е. не е истинска работа. Такова занимание е например да нагледаш земята или добитъка си. В случая става въпрос, освен това, не за Бъдни вечер и не за първия ден на Коледа, а за следобеда на втория. Не грешка, а добре обмислено съображение е, че Левски е излязъл от Ловеч около 15 часа, а не на свечеряване, “когато караулите вече са се прибрали” (това, според Хайтов, би бил по-безопасният вариант). Кой ще повярва, че някой по свечеряване ще тръгне да си наглежда лозето, когато обратният път от лозята към Ловеч (вече по тъмно) е 5-6 километра. Именно за да е убедително обяснението му, Левски върви пеш, конят със зашития в самар комитетски архив се язди от Никола Цвятков.
Неотдавна по екраните на Българската национална телевизия мина филм, от който зрителят научаваше, че Левски бил тръгнал от Ловеч, без да се снабди с тескере.[21] Ако създателите на този филм бяха прочели по-внимателно дори по-достъпната литература по въпроса, щяха лесно да се убедят, че опитният конспиратор не си е позволил такова лекомислие. Тескере Левски е имал, но то е щяло да му послужи по-нататък, когато се отдалечи от Ловеч. Как да покаже тескере на ловешки полицаи, когото то е било извадено на името на ловчалията Добри Койнов, когото те може би са познавали. Да каже, че отива до най-близкото село Горно Павликени, за Левски също не е било възможно, защото прекият път до там не е по Търновско-Севлиевското шосе, а доста по на юг, покрай тогавашния Горен чифлик и през местността Дери вол.
Не е далеч от ума, че конспиратор, който нищо не рискува, рискува нищо да не върши. Какво друго му е оставало на Васил Левски, освен да тръгне за Търново с подготвеното за евентуална среща с полицейски патрул възможно най-добро обяснение. Може би да се скрие в къщата на Николчо Сирков и да се спотаява там, докато генерал Скобелев освободи Ловеч?
5.
Едва ли може да доведе до нещо смислено едно по-подробно обсъждане и на останалите действия на Васил Левски на 26 декември, характеризирани като неправилни от толкова вещите в тънкостите на конспирацията през турско време наши съвременници. (Божидар Димитров също говори за “поне четири груби грешки от страна на Апостола, довели до залавянето му”, без да ги конкретизира.[22]) Какво по-различно би станало, например, ако Васил Левски беше се запасил с по-голямо количество патрони за револвера си, а не със “само няколко”. (Шестата грешка, според Хайтов.) По-различен щеше да бъде единствено броят на неизстреляните. Защото, макар да е държал в едната ръка собствения си револвер (с 6 патрона), а в другата револвера на Христо Латинеца, обграденият бунтовник е успял да произведе само два изстрела, преди глутницата да се нахвърли върху него.
Още от началото на 1870 г. турските власти знаят за мисията на Дякон Левски по българските земи. На 26 октомври 1872 г. следствената комисия чува името му при разпита на тетевенския даскал Иван Фурнаджиев, на другия ден Димитър Общи разказва с подробности както за Ловешкия комитет, така и за ръководителя на революционната организация. Търновският търговец Стефан Карагьозов е предоставил на полицията фотографския му портрет и той е разпратен, където трябва. Чрез шпионите си властите имат твърде точна информация за придвижването на Васил Левски южно от Балкана и очакват появата му в Ловеч. Обяснимо е, че след като полицейската мрежа е ставала все по-гъста, не са били необходими груби нарушения на правилата на конспирацията от страна на преследвания, за да се стигне до развръзка. Дори една малка, но действителна грешка, произтичаща от непознаване в подробности на топографията на град Ловеч, е могла вече да придобие решаващо значение. По-съществено е да се изясни как са били изплетени последните бримки от тази мрежа.
Това, разбира се, е работа на професионалните историци. Читателят на по-новите им изследвания, уверил се в липсата на доказателства за директен донос, че Левски ще прекара нощта в Къкрина, стига до въпроса как след срещата на Пàзи мост, която очевидно е възбудила подозрение, потерята се е насочила именно към ханчето в това село. Защото на три километра преди него, там, където е отклонението за Къкрина от Търновското шосе, е имало друг хан. А Между Пàзи мост и това отклонение вероятно също са съществували къщи от този род за подслон на пътници. На Търновското шосе, 12 километра след Ловеч и 6 километра преди Къкрина, дори след края на Втората световна война продължаваха да си стоят Кубурският хан и старото ханче на дядо Въльо. (Местността там и до днес се нарича “Дядо Въльо” по името на някогашния съдържател.)
Не съществуват никакви данни, нито пък вероятност потерята да се е отбивала и в изцяло българското село Горно Павликени, намиращо се на 6 км. след Пàзи мост, на 7 км. преди Къкрина и само на половин километър встрани от същото това Търновско шосе, по което са минали Левски и Никола Цвятков. Да търсиш някого през нощта в село от 200 къщи (толкова са били те тогава в Горно Павликени), без да имаш някаква насочваща информация, е наистина занимание толкова безсмислено, както търсенето на игла в купа сено.
Насочваща информация е имало очевидно по отношение именно на Къкринското ханче. Димитър Панчовски търси изворите й в два документа и едно, основаващо се на спомени, твърдение в книга, излязла през 1896 г. Първият документ е доклад на министъра на външните работи в Цариград до Великия везир на Отоманската империя. В него става въпрос за големите разкрития, станали след залавянето на извършителите на Арабаконашкия обир. Изречението в този доклад, което според изследователя е от изключителна важност, гласи: “Водителите на този въстанал против отоманската държава комитет са коджабашиите, чорбаджиите и даскалите от орханийската касаба и селата Къкрина (Къкрек) и Извор, а техните съучастници възлизат на 400-500 души.” Може да се приеме, че “Къкрек”, както е записано в оригинала на турски език, е неточно възпроизведеното име на село Къкрина. Озадачаващо е твърдението, че този “Къкрек” не просто е свързан с революционното движение, а че и от там са водителите му. Комитет в Къкрина наистина е имало, състоял се е от 6-7 души, но за някаква забележима дейност от негова страна, за разлика от този в с. Голям Извор, и до днес нищо не се знае. Произхождащият от Къкрина Христо Латинецът живее в Ловеч и наема ханчето едва през пролетта на 1872 г. Единственият деен революционер от това село е Христо Иванов Големият, но той толкова рядко е пребивавал в родното си място, че Левски вечерта, преди да бъде заловен, достатъчно спокойно се представя за него пред съселяните му.
Изследователят Димитър Панчовски определя като дата на въпросния доклад до Великия везир 18 ноември 1872 г. - това ще рече, 22 дни, след като на 27 октомври, разпитан от софийския мютисариф Мазхар Паша, Димитър Общи надълго и нашироко разказва за дейността на Ловешкия революционен комитет. Не би могло да се приеме обаче, че докладът е писан въз основа на неговите разкрития. Защото как, след като са чули от Общи за проведено тайно събрание, за събиране на пари за купуване на коне и оръжие – всичкото това дело на Ловешкия комитет, турските власти ще докладват не за Ловеч, а за някакъв си Къкрек. (А може би пък за Ловеч да са докладвали, а за фонетичната метаморфоза Ловеч-Къкрек да са виновни писари и преводачи.)
Но каквато и да е мистерията около този очевидно твърде зле информиращ Великия везир доклад, продължава да стои въпросът кой пръв е споменал пред властите името Къкрина. (За което приемаме, че турците са го записали като Къкрек.) Димитър Панчовски търси отговора именно в разкритията, направени от Димитър Общи. Споменава документ за разпита му, извършен от Мазхар паша на 27 октомври. Между ловешките дейци – участници в събранието, станало в “лозето на мухбира”, които Общи изрежда, е и името Христо Бояджията. За Панчовски този Христо е Христо Латинецът от Къкрина. Изследователят Теодор Тончев обаче с основание задава въпрос – защо, след като всички споменати в този първи разпит на Общи ловчалии са арестувани (с изключение на забягналия във Влашко Иван Драсов), Христо Бояджията не е издирван.[23] Към възможен отговор на тази загадка насочва излязлото 6 години след книгата на Панчовски изследване на Васил Боянов “Левски и Ловеч”. Според Боянов, въпросният Христо Бояджията не е Христо Латинецът, а вероятно Христо Иванов Бояджиев, който също като Драсов своевременно е успял да емигрира във Влашко.[24] Основание, че посоченият от Общи Христо Бояджията не е Христо Латинецът, могат да се намерят в проведената през 1926 г. от Данаил Кацев-Бурски анкета. Тогава ловчалията Христо Попов заявява, че един от членовете на Ловешкия революционен комитет е бил Христо Иванов Бояджиев, играл ролята на Райна Княгина в уреденото от Ангел Кънчев през февруари 1872 г. в града театрално представление.[25]
И все пак, не може така лесно да бъде отхвърлена добросъвестната и подробна аргументация на Димитър Панчовски, че Латинецът и Бояджията са едно и също лице. В младите си години по-сетнешният съдържател на Къкринското ханче се е занимавал с боядисване на агнешки и други кожи. Вероятността него като участник в Белградската легия да е познавал Димитър Общи е далеч по-голяма, отколкото почти никъде в историческите източници неспоменавания ловешки театрален самодеец. Но, ако бъде приета версията на Панчовски, въпросът защо Латинецът след разпита на Общи на 27 октомври не е бил арестуван, ще продължи да остава неизяснен. Освен ако с доста условности прибегнем до предположението, че и турските полицаи, както днешните изследователи, трудно са се оправяли с имена и прякори. Само че те тогава все пак са имали далеч повече възможности да събират информация за това, което ги интересува.
Да допуснем и това, че не на 27 октомври, а при друг разпит, за който до нас не е достигнал документ, Димитър Общи е споменал името на живеещия в ловешката махала Дръстене Христо Латинецът. Нищо не свидетелствува за това, че той е знаел, още повече, че е съобщил за онази нищо и никаква постройка от две приземни стаички и един яхър, придобила значение едва след трагичното събитие и станала известна като Къкринското ханче. Ако по време на съвместната им обиколка из страната Левски се е старал Общи да знае колкото е възможно по-малко, то по нищо не личи този натрапен му от Букурещ помощник при редките си пребивавания в Ловеч да е засипван с много информация. Дори името на такъв достатъчно виден член на комитета като поп Кръстьо му е било неизвестно. По време на разпита пред Мазхар паша той само го описва като “млад, въздебел и нисък”. В навечерието на съдбоносните събития през 1872 г. отношенията на Димитър Общи с Ловеч са били “крайно влошени”[26] и това не е станало за един ден. Решението на Ловешкия комитет Димитър Общи да обикаля вече само от Тетевен до София, т. е. достатъчно далеч от Ловеч, се взема още през ноември 1871 г., а ханчето е наето едва през май 1872.
А дори Христо Латинецът да е фигурирал в кръга на заподозрените от турските власти ловчалии, придружител на Левски при срещата с полицейския патрул на Пàзи мост е бил не той, а Никола Цвятков Бакърджията. И нито Никола, нито Апостолът споменават името Къкрина след въпросите на заптието. През нощта обаче потерята се насочва към Къкринското ханче. Ето обяснението на Димитър Панчовски:
В книгата “Княжество България”, отпечатана 24 години след срещата на Пàзи мост, неизвестно въз основа на къде и как състоял се разговор с Никола Цвятков, авторът й Георги Георгиев Димитров пише: “ В пътя срещнали едно познато на Никола заптие, но Левски още от далеч се отстранил и когато попитало заптието: “кой е този човек, дето остави пътя”, Никола отговорил: пътник, застигнах го, повървяхме заедно и се отдели”. Коментарът на изследователя: “Достатъчно е Али ага да е познавал лично (курсивът мой – К. И.) Никола Цвятков, както твърди Георги Димитров. Това означава, че той е знаел, че Христо Латинецът му е братовчед, макар и не по кръв. Оттук нататък не е било нужно кой знае какво, за да се досети, че Николчо ще преспи тази нощ в хана в Къкрина и то не в хана на Севлиевското шосе, а именно в селското ханче, съдържател на което бил братовчед му Христо.”[27]
Това са твърде необосновани съждения.
Разбира се, че не е достатъчно някой да те познава лично, за да е сигурно, че ще знае кои са братовчедите ти. (По кръв и не по кръв.) На всичко отгоре, Георги Г. Димитров не твърди, че е имало лично познанство. Думата “лично” изобщо липсва в цитираното от Панчовски изречение. Георги Г. Димитров отбелязва само, че заптието е било познато на Никола Цвятков. Но да познаваш униформените служители на реда в неголям град като Ловеч е нормално. Те да те познават е вече съвсем друго. Самият Панчовски, въз основа на писмени източници, отбелязва, че Хасаноглу Али чауш е бил “добре известен ловешки полицай”.[28] Да допуснем все пак, макар и с известно насилие над лексикологията, че думите “познато на Никола заптие” обозначават и някаква взаимност – в случая, че полицаят Хасаноглу Али чауш от махалата Хармането по някакъв повод е запомнил живеещия в максимално отдалечената от тази част на града махала Дръстене млад бакърджия. Да предположим дори, макар че за това нямаме никакви основания, че е имал някаква работа с него. Защо трябва да приемем, че ще знае кои са родителите му, откъде са родом (коренът на дядо Иван, неистинския баща на бакърджията, е действително от Къкрина) и ще знае кои са другите къкрински роднини на въпросния дядо Иван.
Всичко това може да бъде определено в най-добрия случай като нуждаещи се от доказателства предположения.
Съвсем неприемливо е и твърдението на Христо Джамбазов, повече от половин век след случката на Пàзи мост и неизвестно въз основа на какво, че на въпроса на заптието за спътника му, Никола отговорил, че “другаря му бил търговец на сланина и отивал за Къкрина, Брестово и Агатово.”[29] Необходимо е да се напомни, че от изброените три села най-близкото до Ловеч (на 18 км) е Къкрина. За да кажеш, че някой, почти по мръкнало, през зимата и без багаж, ще се напъти по търговия на десетки километри разстояние, трябва да си не просто несъобразителен, а доста увреден в ментално отношение. Няма сведение бакърджията да е бил такъв. И кой ще повярва, че Левски предварително няма да се уговори с придружителя си какви обяснения ще дават при съвсем вероятната среща с турски полицаи. Ако нещо е трябвало да бъде абсолютно изключено в тези обяснения, това със сигурност е била думата “Къкрина”.
6.
От най-далечни времена полицията, когато иска да узнае нещо, прибягва да информаторите си. Дали, за разлика от всички полицаи по света, ловешкият каймакамин се е свенял от този изпитан способ на действие? Няма основание да вярваме, че в Ловеч през 1872 г. имаме работа с такъв уникален случай. Кои в този град са били информаторите на властта (или с каквато и дума да обозначаваме техните разновидности – шпиони, нещатни сътрудници, агенти, доносници или мухбири), днес няма как да се знае. Все пак, в спомени на ловешки граждани фигурират имената на някои със сигурност основателно заподозрени: Пано Бонжора, Добри Механджията, Хаджи Мичо. Първите двама по-скоро като махленски доносници, а третият като потенциален предател – “повече от турчин”.[30] Може да се смята за доказано, че мухбир за ловешката махала “Хармането” е бил Яким Шишков.[31] Мухбир е наречен и поп Кръстьо в шифрованата телеграма на Мазхар паша до търновския мютисариф от 24 ноември 1872 г., тридесет и три дни преди залавянето на Левски. Във всичките публикувани до сега преводи на тази телеграма (два е направил Васил Шанов и един Мария Мръвкарова) турската дума мухбир съответства на българската доносник. В по-ново време Димитър Панчовски, позовавайки се на писаното от един шуменски и двама варненски историци, обръща внимание върху едно, както той отбелязва, “почти неизвестно значение на думата мухбир”: “служебно лице немюсюлманин, посредник между българските раи (миллет-и румянин) и османските власти”. Изследователят не твърди, че поп Кръстьо е бил “служебно лице”, но стига до заключение, че в качеството си на мухбир той е бил нещо друго, а не доносник в съвременното значение на тази дума, т. е. не е бил “лице, което явно или анонимно, устно или писмено, но доброволно или в редки случаи насилствено дава някому верни или неверни сведения с цел да увреди заслужено или незаслужено на трето лице.”[32]
Ако в най-новия, този на Мария Мръвкарова, превод на шифрованата телеграма на Софийския мютисариф Мазхар паша до търновския мютисариф Али бей заменим думата “доносник” с думата “мухбир”, най-важният може би пасаж от тази телеграма добива следния вид: “…моля най-учтиво да ми бъдат изпратени на мен, скромния, книжата, включващи словесните му (т.е. на поп Кръстьо – бел. К.И.) сведения за комитета, всичко това, което досега е давал в качеството си на мухбир, което представлява похвална заслуга спрямо вяра и държава”.
От тази телеграма не става ясно какви точно “сведения за комитета” изисква Мазхар паша, дали дадени във времето от арестуването на свещеника на 18 ноември 1872 г. до деня, в който е изпратена въпросната телеграма (24 ноември) или и от преди тези дати. По тази причина от телеграмата не може да се разбере кога точно поп Кръстьо е придобил качество на мухбир (“мухабирлик сафатъйле”). Изследователят Иван Петев определя времетраенето на този вид взаимоотношения с властта на “почти две години”, през които свещеникът изпълнява “ролята и на комитетско ухо в конака”, т. е. Допринася, според този автор, полза и на ловешките съзаклятници.[33] Димитър Панчовски пък смята, че Мазхар паша обозначава поп Кръстьо като “мухбир” едва след арестуването му на 18 ноември. Той обръща внимание и на това, че няма свидетелства исканите от пашата сведения да са му били изпратени в София и стига до извода, че по отношение на случващото се в Ловеч, търновският мютисариф Али бей “е провеждал своя собствена политика, конкурентна на политиката на софийския мютисариф Ахмед Мазхар паша.”[34] В тон с изводите на Панчовски, Теодор Тончев описва действията на търновския и на ловешкия султански служители като съзнателно дезинформиране на софийския им колега, който ръководи следствената комисия. След неговата първа телеграма (от 18 ноември), те “скрояват фалшивата версия, че в резултат на доброволно дадените показания, попът е удостоен с ‘качеството’ или ‘заслугата’ на доносник, и че това го прави по-полезен в Ловеч или в Търново /…/, от което следва да се разбира, че изпращането му в София е нецелесъобразно.”[35] След втората телеграма (от 24 ноември) те за втори път “отхвърлят искането за предаването на попа в София с отново фалшивата версия, че той се е укрил.”[36] Според изследователя, “с това действие или бездействие очевидно се цели прекъсване на нишката на разкритията в Ловеч.”[37] По-нататък Тончев формулира убеждението, че мотивите за това действие или бездействие са, от една страна, страхът от компрометиране, в смисъл – излизане на бял свят на факта, че на територията, контролирана от тези двама служители на империята, е извършвана активна бунтовническа дейност, а от друга страна, липсата на страх от санкции за несъобразяването им с исканията на ръководителя на следствената комисия Мазхар паша. Тази липса на страх, според същия автор, се основава на едно политическо решение на Високата порта. То е от 27 ноември. (Три дни след телеграмата на Мазхар паша.) В него се казва, че трябва “категорично да не се допусне, щото въпросът ненужно да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението”.[38]
На съвсем друго мнение е изследователят Васил Боянов. Според него, “обяснението на невероятните работи, които стават в Ловеч, може да бъде само едно: там е заложен полицейски капан за залавянето на Апостола. Бездействието на властта, което се налага със своята очевидност, е лъжливо. То не е случайно и не може да бъде случайно. В главния град на организацията трябва да съществува привидно спокойствие и измамно затишие, за да бъде притъпена бдителността на Левски”.[39] Този полицейски план, според същия автор, е бил поставен под прекия надзор и непосредственото ръководство на русенския валия, който по това време е бил най-висшият административен началник за цяла Северна България. Свидетелство, че той е контролирал действията по залавянето на Васил Левски, се съдържа в изпратената до него в Русе телеграма от цариградското правителство на 1 декември 1872 г.[40] Тезата на Васил Боянов очевидно се нуждае от още доказателства, както и споменатата преди това версия на Теодор Тончев. “За мотивите и съображенията, които дават основание на ловешкия каймакам и неговия пряк началник, търновския мютисариф, да откажат да предадат попа” – пише Тончев – “може само да се гадае.”[41] Като се остави настрана неразбираемата несъгласуваност между султанските служители, двата сюжета може би не се изключват взаимно. А пък възможно е също тази странна на пръв поглед несъгласуваност да не е толкова неразбираема. Тук трябва да кажат думата си познавачи на трансмисиите и колелцата в механизма на турската държавна машина. Фактите, с които историческата наука досега разполага, явно не могат да послужат за нещо много повече от гадаене, логически упражнения или храна за фантазията на романисти, театрали и кинематографисти.
Какви са фактите за поведението на поп Кръстьо Никифоров през тези дни? Има един, който не може да бъде пренебрегван: не съществуват никакви свидетелства за това какво е отговарял той на разпита след арестуването му на 18 ноември, освен ако се има предвид собственото му твърдение в “Дописката”, че е успял “с един изкуствен начин да убеди правителството, че не съществува такова нещо, което ся дири от София, според доказването на Софийските затворници, т.е. в Лович каква работа има и кои и колко са работниците.” Според Димитър Панчовски, след 24 ноември, когато се получава телеграмата от Мазхар паша, свещеникът “не е бил разпитван допълнително нито в Ловеч, нито в Търново”.[42] Но в книгата на изследователя няма доказателства за това твърдение. Защо обаче, след като в по-предните глави е определил ситуацията, в която е бил поставен поп Кръстьо като “мярка за неотклонение”, авторът допуска, че “мярката” се е изразявала само с често явяване в конака? Защо, след като полицаите не са се поколебали “със зверски начин да го принуждават да убади сичко” (така пише свещеникът в “Дописката “ си), тъй като са уверени, че “п. Кръстю знае всичките участници в Ловеч по име, както и Львски и де ся той намира”, само няколко дни след това отведнъж ще го оставят на мира. И то във време на най-трескаво търсене на предводителя на българските бунтовници. Защо каймакаминът ще прекрати - хайде да не са разпитите – разговорите с мухбира си? А пък достатъчно ясно е, че това в тези моабети, което е интересувало турските властници и преди, и по време на събитията от края на 1872 г., не е било състоянието на църквата “Света Богородица”, нито алъш-веришът по ловешката чаршия.
Какво например би могъл да отговори поп Кръстьо на неизбежния въпрос за онзи, според думите на един изследовател, “загадъчен” съзаклятник на име Христо Бояджията, за когото стана дума по-горе? Дали, без да е чел книгата на Васил Боянов “Левски и Ловеч”, се е сетил да пробута на турците версията, че Христо Бояджията е избягалият във Влашко самодеен актьор Христо Бояджиев? Едва ли разпитващите са били толкова неопитни, че да оставят на разпитвания простор за подобни хитрини, казвайки му докъде точно се простира дадената им от Димитър Общи информация за този човек. Да отговаря с мълчание поп Кръстьо също не е могъл да си позволи. А и от неговата “Дописка” става ясно, че той не е мълчал, а се е опитвал “да убеди правителството”. Едно твърдение, че не познава въпросния Христо, никак не би прозвучало убедително – събранието в лозето с участието на поп Кръстьо, за което предателства Общи, се е провело със съвсем тесен кръг ловчанлии. Какво ли не съдържащо възможност за непредвидими последствия би могъл да каже свещеникът за Христо Латинеца, ако е станало ясно, че той и Христо Бояджията са едно и също лице. Каймакаминът едва ли е искал да знае какво например е здравословното състояние на неарестувания съзаклятник, но със сигурност – къде и с какво се занимава. Въпроси за роднински и всякакви други връзки между хора от Ловеч и Къкрина биха могли да бъдат зададени на поп Кръстьо и в часовете непосредствено след срещата на Пàзи мост, без дори да му се обяснява кой, кого и къде е срещнал. Естествено е той по-добре от Хасаноглу Али чауш да знае за българите от ловешката махала Дръстене, където са живеели както съдържателят на Къкринското ханче Христо Латинецът, така и придружителят на Левски от Ловеч до Къкрина Никола Бакърджията.
Очевидно проблемът на този, когото така или иначе са заплели в полицейска мрежа, е, че не е наясно какви последствия могат да имат и незлонамерените отговори, които е принуден да дава. Ако поп Кръстьо наистина се е опитал да убеди каймакамина, че “не съществува такова нещо, което ся дири от София”, той сигурно е успял примерно по отношение на намиращото се между Ловеч и Къкрина село Горно Павликени. Там наистина не е съществувал революционен комитет. Само че такава една диаметрално противоположна на предателство информация би могла да има точно обратен ефект по отношение на залавянето на Васил Левски. Защото Горно Павликени и намиращото се след него Къкрина са били единствените български села по целия 18-километров път от Ловеч до ханчето. Ако полицаите наистина са били уверени, че в Горно Павликени няма съзаклятници, при които да се укрие подозрителният човек от Пàзи мост, само от това задачата на потерята е станала наполовина по-лесна.
Даването на ненатоварващи никого с вина отговори при разпитите е най-благоприятната за честта на ловешкия свещеник версия относно развоя на събитията при залавянето на Васил Левски. Възможно е някои от тези отговори да са улеснили турската полиция, но въпреки това, поп Кръстьо с достатъчно чиста съвест би могъл да се закълне, че не е извършил предателство. Свидетелство, макар и далеч не от първа ръка за такава клетва, дадена пред отец Матей Преображенски, има.[43] Едно такова, ненатоварващо никого с вина поведение по време на разпитите, предполага стремеж да не “пострадат” (както се казва в “Дописката”) не само многобройните ловешки съзаклятници, но и главният причинител за тогавашното безпрецедентно раздвижване на полицията по българските земи. Не съществуват не само доказателства, но дори и улики, че поп Кръстьо е постъпил нелоялно към когото и да било от съгражданите си. Дори към Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и поп Лукан, за които той не без основание смята, че са споменали името му пред Мазхар паша в София и по този начин са “станали причина” за арестуването му. На въпроса за лоялността му към Васил Левски обаче не би могло да се даде така лесно еднозначен отговор. Един безпристрастен анализ на фактите няма как да подмине оценките, епитетите и равносметките, съдържащи се в Дописката на поп Кръстьо от 1879 г. В началото на този документ, след пасажа за застреляния в Орхание дякон Паисий, следва изречението: “Знае още, казва п. Кръстю и невинното младо момче, убито посред пладне в Лович (в Денчовата къща) от несмислена ръка, на което кръвта и днес вика за отмъщение”. И по-нататък: “Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда или къща да обира и хора да убива? /…/ Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на възстание, то с обирание на къщи и хазни и с убивание на невинни хора ли трябваше да бъде?” Дали поп Кръстьо е бил наясно, че застрелването на дякон Паисий е станало по нареждане на Левски, би могло да се спори, но че случилото се в Денчовата къща е използвано като основание за осъждането му на смърт, е знаел. А както и да се върти и суче граматиката от тези, които искат да игнорират словесно изразеното недобро (най-меко казано) чувство на свещеника към Васил Левски, определението за човек, който се занимава с “обирание”, е обирджия, а за човек, който извършва “убивание” (в случая засилено и с обстоятелственото пояснение “посред пладне”) – убиец. Твърде показателни в Дописката са думите за отмъщение и възмездие. Седем години след случилото се в Ловеч кръвта на слугата продължава да “вика за отмъщение”. “Несмислените народодвигатели” са застигнати от справедливостта “според евангелието: Имже мераго мерите, возмерится вам”[44]. Мярата в случая е смърт, а със смърт, както е известно, през 1873 г. е “возмерено” на двама: Димитър Общи и Васил Левски.
7.
Тъй като в обществено-политическия живот радикалното революционно действие по правило е свързано с насилие, цялата плетеница от въпроси около опозицията Васил Левски – поп Кръстьо в последна сметка се свежда до кардиналния въпрос: за или против революциите. Авторите, когато искат да изтъкнат положителни черти в личностната характеристика на поп Кръстьо, обикновено се стремят да изтъкнат бунтарския елемент в нея. Неизбежно в такива случаи се тръгва от общуването му с Георги Раковски по време на Първата българска легия. (В този смисъл, и пиесата “Великденско вино” не прави изключение.) Някои автори използват думата “чиракуване”, която, в съседство с името на първомайстора на крупните революционни начинания в тогавашната българска история, внушава представа за следване, за първи стъпки в усвояването на една свързана с рискове и премеждия дейност. В действителност обаче младият семинарист е бил просто прислужник на нелишения от месианско самочувствие Георги Раковски. В изследването си “Един почти неизвестен период от живота на Кръстьо Никифоров” Димитър Панчовски подлага на съмнение твърдението на Христо Иванов Големия, че прислужникът е откраднал пари от господаря си, за което бил съден от сръбски съд.[45] Когато се спира на отпечатването във вестника на Георги Раковски “Дунавски лебед” на нецензурирана от сръбските власти статия, съдържаща нападки срещу Русия, изследователят не се опитва да героизира участието на Кръстьо Никифоров в този епизод. Младият прислужник просто е загубил цензурирания текст и не е могъл да даде задоволително обяснение как е станало това. Панчовски не допуска възможността той съзнателно да е искал да допринесе за влошаване на отношенията между Русия и Сърбия.[46] Според него, излизането на този текст е една от главните причини за последвалото наскоро след това спиране на вестника на Раковски.[47] По-късно в Ловеч младият свещеник, според д-р Параскев Стоянов, “е взимал живо участие в борбата против гръцките владици и против Илариона”.[48] За същото свидетелства и унгарският пътешественик Феликс Каниц. Не трябва да се забравя обаче еволюцията, която либералното българско духовенство изживява след победата си в църковната борба. Димитър Страшимиров: “Ние сме в 1872 лято. Екзархията е провъзгласена. Гръцкото духовенство, което досега се явяваше като оръдие на турската власт в потисничеството на нашия народ, бива прогонено. Неговото място се заема от българско духовно началство. И тук почва истинска трагедия за последното. От водител на народа в националната борба за самосъзнание и национална независимост, то се вижда изведнъж сътрудник на чуждата тиранска власт; официален орган за запазване ред и спокойствие в чужда тиранска държава.”[49] Че и поп Кръстьо в някаква степен е бил подвластен на тази еволюция, може да бъде прочетено в цитираната “Дописка”: “Разумният человек може да нарече народно движение само ония дръзновени юнаци като х. Димитра, Ботя, Панайота и др., които ги последваха и излизаха да ся бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си; както и толкова братя в Тракия, а не такивато съмнителни потайности, които ся вършеха по явна посока към съсипателни следствия.”[50] Да излязат юнаци в Балкана, далеч от собствения ти уютен дом, е похвално, потайностите в непосредствена близост до него са съмнителни. Азбучна истина е обаче, че редът и спокойствието са последната грижа на революционера. А пък “съсипателните следствия” са клишираното възражение на това, което са вършели нехаещите за род и челяд луди глави от времето на “Хъшове” и “Под игото”. Първото нещо, което Георги Бенковски прави след кървавото писмо на Каблешков, е да подпали в буквалния смисъл на думата къщите на “братята от Тракия”.
8.
“Съблазни трябва да дойдат” – е писано в Новия завет – “обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.” (Мат. 18:7) В превода на Мартин Лутер на “съблазън” съответства ?rgernis. От Arg – зло. Думата “трябва” в този библейски текст е ядрото, около което Георг Бюхнер изгражда знаменития си монолог в драмата си за Френската революция: “…това беше самоотбрана, ние трябваше” – казва Дантон, имайки предвид кървавата саморазправа с аристократите в обкръжения от чуждоземни монархисти Париж през септември 1792 г. За да стигне до възклицанието, станало като че ли своеобразен връх в драматургичното мислене през последните два века: “Кой ще прокълне ръката, върху която е паднало проклятието на това “трябва”, кой? Какво е това в нас, което курварува, лъже, краде и убива?”.
През 1872 г. в Ловеч дохождат две злини: убито е невинно младо момче, един обкръжен от ореола на светец човек е даден в ръцете на джелатите. Редицата на тези, които прокарват пътя му до бесилката, е дълга: от Димитър Общи, Иван Чолака, Анастас Попхинов, Иван Фурнаджиев, Вутьо Ветов и останалите малодушни съзаклятници от Тетевен и Голям Извор до търновчанина Стефан Карагьозов и подвластните на страха и може би “незнаещи що вършат” ловешки “труженици”.
В християнското учение съблазните-злини трябва да дойдат, за да бъдат последвани от грях и се стигне до тайнството на покаянието. Историческите събития в Ловеч не са свързани с ничие покаяние. Такъв характер има единствено писмото на Васил Левски до Любен Каравелов след случилото се в Денчовата къща и неговата предполагаема, но естествено не стигнала до нас изповед пред поп Тодор под бесилото. Ловешкият свещеник никъде не признава вина. Може би е сметнал, че няма основание. Може би наистина не е имал. Досегашните усилия на изследователите все още не са довели до неоспорим отговор.
Покаяние има във “Великденско вино”. Само че Кръстьо Никифоров в тази пиеса е литературен герой, не е илюстрация към учебниците по науката история. Народните певци описват Крали Марко като доблестен освободител на роби, от когото помощ търсят дори европейските владетели. “Книга пишит немечка кралица” – така започва една песен в сборника на Братя Миладинови, историците обаче знаят, че той е загинал като турски васал в похода срещу влашкия княз Мирча. (Гьоте впрочем, въпреки първоначалния си възторг от балканските народни песни, нарича през 1827 г. Крали Марко “абсолютно чудовище”[51].) Ричард Трети, от друга страна, далеч не е извършил всички чудовищни злодейства, които му приписва Шекспир, но не е известно тази неточност да е обезпокоила някога жителите на Йорк или наследниците на рода Плантагенет.
9.
През 2006 г. гледах по телевизията документалния, но, за съжаление, твърде малко документален филм “Черна легенда”. В експозето преди излъчването му неговият сценарист Георги Мишев заяви, че Левски затова избрал Ловеч за място, където да основе комитет, защото разчитал на поп Кръстьо, тъй като “той бил първият му приятел”. Опитах се да си дам сметка къде и кога някой друг е твърдял подобно нещо. Така или иначе, съм чел всичко по въпроса и според писаното от историците, за да основе комитет, той се е обърнал най-напред към Марин Поплуканов. Накрая открих. В пиесата “Великденско вино”. Там Васил Левски при първото си идване в Ловеч влиза в Иванчовото кафене, където седят поп Кръстьо и Джамбаз Бочо, и когато попът остава сам, той отива да седне край него и заговаря като с човек, на когото има пълно доверие. Такова кафене в Ловеч наистина е имало. Името “Джамбаз Бочо” е взето от сборника “Ловеч и Ловчанско”. Всичко останало в тази част на пиесата е авторова измислица.
Това, че Васил Иванов Кунчев и Кръстьо Тотев Никифоров по едно и също време, през 1861, са били в Белград, единият като участник в легията, другият като семинарист и прислужник на Раковски, още не означава, че ги е свързвало приятелство или дори само познанство, още повече “близко”. (Димитър Панчовски: “Преди всичко, съвсем ясно е, че попът не е познавал добре Апостола …” - “Последните дни … стр. 333) Но ето какво прочетох за поп Кръстьо в една статия, писана от Дамян Бегунов, човек със своеобразен и, колкото и клиширано вече да е това определение, възрожденски дух, с когото ме свързваше наистина близко познанство. (Канил съм го през 80-те години да гледа изпълнението на Георги Миладинов в театър “София”): “Затова и тая близост му позволява да отправи след време към Апостола укор – за това, че в един критичен момент е убил с камата си един сиромах, слуга някакъв, но ближен, българин! /…/ Ала самият Дякон Левски преглъща тоя упрек...”[52] Помъчих се да си припомня къде, според историческите сведения, поп Кръстьо, разчитайки на “близостта” си, е отправил упрек към Дякона и той го е “преглътнал”. Никъде. Освен във “Великденско вино”. (“Не трябваше тъй, Василе…”) Но пиесата не е историческо изследване. И такава сцена между двамата не се е разигравала никога.
За някаква симпатия от страна на поп Кръстьо към Левски, какво остава пък за преклонение (както е във втората част на “Великденско вино”), не съществуват свидетелства. Няма документирана дори една добра дума, казана от свещеника за него. Примери за обратното в “Дописката” съществуват достатъчно. И ако за обикновения зрител или читател е обяснимо да губи връзката между литературен текст и исторически факт, тези, които имат претенцията, че се занимават с историческа наука, би трябвало да бъдат по-прецизни в твърденията си. Ето един пасаж от статията-пасквил, за която споменах по-горе: “Бил е против терористичната тактика при постигането на святата цел, против обирите и убиванията, казвал го е в очите на Левски, казва го и през 1879 г. (…) А този, който има доблест да ти каже нещо в очите, не отива тайно зад гърба ти да го споделя с властта.”[53] Кога и къде (освен в пиесата “Великденско вино”) поп Кръстьо е казал “нещото” в очите на Левски? Казал го е – “Дописката” е документ за това, но едва през 1879 г. И не в очите. През 1879 г. очите на Левски отдавна вече са били в земята близо до град София.
А може би пък го е казал и тогава, когато му е било времето, без това да е документирано?
И сега, както обвиненият ловешки свещеник в “Дописката” си през 1879, ще премина в трето лице: Авторът на пиесата “Великденско вино” е допускал и тази възможност. И когато в колизията на мотивите за и против радикалното революционно действие е търсил антипод на революционера, нужна му е била мащабна фигура. Човек, който, както литературният герой на тази творба, има характер и интелект, за да формулира възраженията си и да ги изрече наистина “в очите” на опонента си. Не дребен “издадник” от рода на дядо Въльовците от тетевенските кошари.
Творението обаче някога може да бъде обърнато и против създателя си. И той да бъде обруган като “глашатай на клеветата”, “мракобесник” и “фундаменталист”, когато в един теоретичен текст - статията във в. “Култура” от 21.02.2003 – просто се опита да напомни, че историците трябва да останат при неоспоримите факти. Както може и по комично нелеп начин да се търси връзка между това, което е написал, и “ленинските чистки на свещеници и учени хора, концлагери и общи ями.”[54] С помощта на създадения именно от него литературен герой, който казва “в очите” това, което мисли.
Някои от ситуациите, на които са подвластни хората, имат свойството да се повтарят. Във “Франкенщайн” Мери Шели е описала една от тях.
[1]Последователно отстояване на класово-партийните критерии в съвременната литература (Отчетен доклад на партийното бюро за дейността на партийната организация при СБП, прочетен от Евтим Евтимов), в. “Литературен фронт”, 18. 12. 1980, бр.51
[2]Орлин Стефанов, Сезонът на театър “София”, сп. “Театър”, кн. 9, 1981
[3]Любомир Дойчев, Спомени за Левски, София, 1990 г., с. 238, Т. Абаджиев, Към въпроса за председателството на БРЦК в България и на Ловчанския комитет, сп. “Векове”, кн. I, 1988 г., с. 16-22
[4]Георги Мишев, “Живот във факти и догадки” в сборника “Правото излезе налице”, изд. “Чернат”, 2005 г., с. 90. (Авторът пише, че монетите са намерени през 1974 г., но според съхранявания в Ловешкия музей “Васил Левски” протокол това е станало през 1973 г.)
[5]Със закон от 1844 г. в Турската империя, в чийто граници са и българските земи се възприема биметална парична система при съотношение злато - сребро 1:15. За основна парична единица е приета турската лира, съдържаща 7,216 г. злато с проба 916,6/1000. Една турска лира се дели на 5 меджидии, а всяка меджидия на 20 гроша.
[6]Из архива на Найден Геров, кн. I, София, стр. 297
[7]Димитър Панчовски, Последните дни на Васил Левски, Профиздат, София, 1990, с.241
[8]Пак там, с. 407
[9]Сборник “Ловеч и Ловчанско”, София, 1929 до 1938, том III
[10]Д. Панчовски, Цит. съч., с. 417
[11]Георги Мишев, Дикторски текст към филма “Черна легенда”. Виж също – Георги Мишев, Живот във факти и догадки” в сборника “Правото излезе налице”, изд. “Чернат”, 2005 г.
[12]Васил Колев, Цвета Трифонова, “Интересът клати феса”, в. “Детонация”, бр. 4, 2003; Статията е препечатана и във в. “Народен глас”, Ловеч, бр.28, 10. 04. 2003 и бр. 29, 14. 04. 2003.
[13]Никола Цвятков, Левски в спомените на съвременниците си, съставител Стефан Каракостов, София, 1973, с. 307
[14]Пак там, стр.316
[15]Младен Стоянов, Пàзи мост се среща в спомените на Никола Цвятков, в. “Народен глас”, Ловеч, 21. 04. 2003
[16]Николай Хайтов, Дневник 1986-1992 г., сп. “Съвременник”, бр. 4, 2004, с. 143
[17]Петър Кънчев, Горно Павликени през вековете, ИК “Сафо”, Ловеч, 2005, с. 78)
[18]Николай Хайтов, Цит. съч., с. 143
[19]Николай Хайтов. Пак там
[20] Никола Цвятков в сборника “Левски в спомените на съвременниците си”, съставител Стефан Каракостов, София, с. 30
[21]“Черна легенда”, сценарист Георги Мишев, режисьор Дочо Боджаков, консултант Васил Колев, 2005
[22]Божидар Димитров, “Не сме първенци по предателство”, в. “Труд”, 22. 09. 2003
[23]Теодор Тончев, Мястото и ролята на поп Кръстю по време на политическите разкрития в България след Арабаконашкото нападение, Поп Кръстю, живот и дейност, изд. “Чернат”, 2007 г.
[24]Васил Боянов, Левски и Ловеч, Изд. авт., 1995, 237, бел. 83
[25]Данаил Кацев-Бурски. Истината по предателството на Васил Левски, 1926, второ издание 1991, с. 69
[26]Димитър Панчовски. Цит. съч., с. 108
[27]Димитър Панчовски. Пак там, с. 238
[28]Димитър Панчовски. Пак там, с. 261
[29]Д. Панчовски. Пак там, с. 235
[30]Д. Кацев-Бурски. Цит. съч., с. 50
[31]Д. Панчовски. Цит. съч., с. 184 - 186
[32]Д. Панчовски. Пак там, с. 186-192
[33]Иван Петев. По важни моменти от живота и делото на йеродякон Игнатий – Васил Левски, София, 1993, с.78, 79
[34]Д. Панчовски. Цит. съч., с. 191
[35]Т. Тончев. Цит. съч., с.116
[36]Т. Тончев. Пак там
[37]Т. Тончев. Пак там, с. 117
[38]Т. Тончев, Пак там
[39]Васил Боянов. Цит. съч., с. 226
[40]Васил Боянов. Пак там, с. 230
[41]Т. Тончев. Цит. съч., с. 112
[42]Д. Панчовски. Цит. съч., с. 192
[43]Пак там, с. 415
[44]Библейският цитат е по Дописката на поп Кръстьо.
[45]Димитър Панчовски. “Предателите на Васил Левски”, София, 1996, с. 72-108. Във в. 168 часа от 10.01.2013 г. обаче, е публикувано факсимиле на предоставен от скулптура Александър Стефанов документ от архива на общината в Белград, който потвърждава твърдението на Христо Иванов Големия.
[46]За отношението на младия Кръстьо Никифоров към двете славянски държави няма сведенеия, но писаното от него към края на живота му го характеризира като русофил.
[47]Пак там, с. 82, с. 90
[48]Парашкев Стоянов, “Градът Ловеч като център на българския революционен централен комитет, столица на Васил Левски и родно място на поборника Тодор С. Кирков”, Ловеч, 1901, с. 56
[49]Димитър Страшимиров. “Левски пред Къкринската голгота”, изд. “Сибия”, София 1995, с. 21
[50]Кръстьо Никифоров. “Левски в спомените на съвременниците си”, съставител Стефан Каракостов, София 1973, с. 374, 375
[51]Райнхард Лауер, “Убийците са юнаци”, в. “Култура”, 16.04.1993
GoethesWerkeinzwölfBänden, издателство Aufbau, Берлин и Ваймар, 1966, том 11, с. 435
[52]Дамян Бегунов. “Млъкнах, онемях”, статия във в. “Поп Кръстю – 165 години от рождението му”, втори специален брой, февруари, 2003 г.
[53]Васил Колев, Цвета Трифонова, “Интересът клати феса”, в. “Детонация”, бр. 4, 2003; Статията е препечатана и във в. “Народен глас”, Ловеч, бр.28, 10. 04. 2003 и бр. 29, 14. 04. 2003.
[54] Пак там: “Преди се говореше, че мотивацията била материална, бил откраднал парите на комитета, затова предал Апостола, като се намериха парите в дворното място на Марин Поплуканов през 1974 г., почнаха да търсят идейната мотивация. /…/ Какво отвратително съчетание впрочем, характерно за всеки фундаментализъм, бил той комунистически, фашистки или религиозен! Фундаменталистът само мисли с такива категории, не може да живее без идейност и без мотивации. То не беше пролетарска диктатура, ленинска чистка на свещеници и учени хора, концлагери и общи ями, за да се оправи светът и да се превъзпита населението!”