Отживелица или алтернатива
На 10 октомври беше отбелязана 35-ата годишнина от създаването на Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ”. Събитието е повод за размисъл върху ролята и мястото на класическото образование в съвременния свят. Няма смисъл да робуваме на декларативните клишета за величието на древната мъдрост и за дълбоките извори на човешкото познание, ако не сме в състояние да оценим с разума си непреходните ценности, които са заложени още от Античността в нашето развитие. Образователните потребности на днешния човек не са насочени единствено към това да усвои определен набор от практически знания. Дълбоко погрешна е съвременната представа, че основната цел на училището е да обучи децата да знаят езици и да работят с компютри. Да, тези неща са неизбежна необходимост в нашия живот, без тях трудно можем да осигурим пълноценното си съществуване. Същевременно, адекватната адаптация към света изисква, най-общо казано, да знаеш кой си, откъде произхождаш и накъде отиваш, да можеш да отсееш значимото от маловажното, зърното от плявата, да съхраниш висотата на духа си, избягвайки от територията на посредствеността и пошлостта.
Средното общообразователно училище затрупва ученика с факти. Прекалено обременено с обемистата научна фактология, в него не се намира време и място за развитие на аналитичното мислене. НГДЕК работи по специфична образователна програма, която е тясно профилирана и специализирана, изгражда строго определени компетентности и съзнателно е насочена към моделиране на светогледни нагласи. Именно поради тази причина класическото образование представлява естествено допълнение към нашия модерен кръгозор. То стимулира мисленето, отваря пътища за творческото развитие на личността, в състояние е да погледне на съвременността от позицията на миналия опит. Съставени още от самото й създаване, учебните програми по специалните предмети остават почти непроменени и тази консервативност създава собствена образователна традиция, която е уникална за днешното състояние на образователната ни система. Същевременно в нея се допускат и всички необходими нововъведения, които трябва да осигурят притока на съвременното познание.
Класическата гимназия дава възможност чрез завръщането към древността да се проследят цивилизационните тежнения към съвършенство и съхраняване на изначалния ред, да се вникне в особеностите на историческото развитие на всички цивилизации и култури, за да се разбере приемствеността между отделните епохи. Класическото образование не е остаряло и ретроградно на фона на достиженията на модерната наука и на технологиите. Както през епохата на Ренесанса погледът на човека се обръща към Древния свят като източник на познание, мъдрост и творческо вдъхновение, така и днес имаме всички основания да осъзнаем универсалното значение и неотменимия характер на старите ценности. Новият свят не е контрапункт на Античността и на предшестващите го епохи. Познанието е в процес на непрекъснато разширяване. И ако цитираме девиза от „Новия органон” на Франсис Бейкън „Знанието е сила”, няма как да не се съгласим, че разширяването на познавателните способности на човешкия разум разтваря нови хоризонти, дава допълнителен ресурс, за да разгадаваме света, в който живеем. Погледът към миналото ни позволява да отворим очите си към бъдещото от една по-информирана позиция, той е и помощен инструмент за критическа рефлексия. Изстраданата истина е продукт на жизнения опит, тя е универсална и изначална, предава се през поколения и епохи. Наподобява катедрала, която е била строена от няколко поколения, била е разрушавана от времето и реставрирана отново; и въпреки това запазва целия си блясък, тежестта си и строгата си изящност. Тя винаги е търсена от творческия и мислещия човек, от писателя, от поета, от философа, от създателя на произведенията на изкуството, от учения.
Древноизточната и старогръцката литература изграждат цялостна светогледна парадигма на хармонията между човешкия и божествения свят, която утвърждава истинността на нещата и непреходното в живота. Пътят на човека е сложен и противоречив, изпълнен е със страдания и неочаквани обрати. Съдбата е непредвидима, а страданието е преодолимо само чрез изключителната сила на волята. Хармоничното съществуване се е превърнало във фундамент на света, в основата на извечния ред. Затова всяко нарушаване на естественото развитие на нещата, всяко отклонение от нормата, всяко залитане и изпадане в грях биват наказвани и дълбоко изстрадвани. Например, когато Антигона от едноименната драма на Софокъл се противопоставя на волята на Креон тялото на Полиник да остане непогребано, тя настоява да се спазват „неписаните вечни Божи правила”. Хорът в „Едип цар” пее стиха: „За да бъдем щастливи в тоз земен живот,/ трябва първо мъдри да бъдем, да не грешим пред небето”. Този цитат е напълно съпоставим по смисъл и значение с четиристишието от древноиндийската „Панчатантра”: „ Мъдрецът често не греши,/ от хорски думи той не страда/ и няма да направи тъй,/ че да попадне утре в ада.” Виждаме как в две съвършено различни литератури – старогръцката и древноиндийската, се появява една почти аналогична мисъл. Мъдростта на човека се обвързва с неговото съобразяване с божествените закони. Изворът на истинното познание не само е сакрализиран, той е и пряко обвързан с нормите на морала и с необходимостта да се прави добро. Обръщането към „неписаните вечни Божи правила” в „Антигона” ни насочва към универсалността на Божествения закон, независимо от особеностите на конкретната религия или митология, насочва ни към основополагащите принципи на човешкото битие. Съдбата на Йов от старозаветната „Книга на Йов” показва как праведното, смирено и богоугодно съществуване на обикновения човек, който запазва вярата си въпреки цялото страдание и нещастие, води до възстановяване на хармонията и самият Йов започва отново да живее богато и му се раждат деца. Този библейски разказ е своеобразно потвърждение на тезата, че хармонията възтържествува тогава, когато се възцари Божественият ред, че трябва да вършиш добро, да се противопоставяш на злото, да не се поддаваш на изпитанията на съдбата, да не се отклоняваш от пътя към истината. Именно универсалната истина е мостът между отделните цивилизации и култури, тя ни помага да вникнем в същността на човешкия живот, да разберем нещо повече за себе си чрез познанието за другите преди нас.
Чрез образованието, което дава, Класическата гимназия опосредства връзката между минало, настояще и бъдеще. Погледът към античната литература е само един ракурс от тази широкообхватна проблематика. Сложните взаимоотношения между човека, заобикалящия го свят и, в частност, обществото могат да бъдат разгледани и от специфичната позиция на философа. Общоизвестен пример в това отношение е смъртта на Сократ, който е принуден да изпие чашата с отрова, обвинен по време на съдебния процес, че развращава младежта, не почита традиционните богове и създава нови богове. Необходимостта да изпиеш чашата с отрова е продукт на желанието на обществото. То може незаслужено да постави човека в най-неочакваната жизнена позиция, включително и в тази на Сократ. Неподатливостта на конюнктурата е въпрос на индивидуален избор, често е обременена с по-широки познания, които по-скоро пречат, отколкото помагат на човека, тя е форма на бунт срещу цялото общество, което като колективна сила разполага с необходимия потенциал да смаже отделния индивид.
Споменахме, че знанието е сила, но виждаме как силата на знанието може да бъде сломена в неравна битка със силата на общата воля. Класическата гимназия дава това познание днес и създава една малка общност от хора с хуманитарна нагласа, която, подобно на хората на изкуството, е своеобразен антипод на бездуховността, на масовата култура и чалгата, на новите кумири, срещу които се бунтуват и не желаят да почитат. Те са част от тези, които знаят и разбират за какво става въпрос в момента, критикуват, опитват се да говорят, но биват премълчавани. Те са и част от хора на казващите истината, често заглушаван от фалшиво пеене. Възпитаниците на Класическата гимназия се присъединяват към академичната общност, която води толкова ограничено и изолирано съществуване в днешната социална реалност, създават тесен елитарен кръг, остават неразбрани, но същевременно продължават да се занимават с наука въпреки цялостното отношение към науката и учените. Стремежът към истинното познание е движещият мотив на тяхното поведение. Резултатът може да е пагубен - да паднеш в дупката, докато съзерцаваш небесния свод, подобно на Талес, но той винаги се оказва някакво вторично следствие, а първопричината е далеч по-важна. Тя е породена от желанието да се срещнеш с непознатото и да го превърнеш в познато, от волята да промениш съществуващото моментно състояние и да създадеш нещо по-добро. Реалният свят е сложен и противоречив. В него истината не е саморазбираща се очевидност, а представлява труднодостижима цел.
Класическата гимназия помага за опосредстване на връзката между идеалния и реалния свят, рационализира категориите за добро и зло, правилно и неправилно, истина и неистина, като се обръща именно към познавателната и разсъдъчната способност на разума. Тя налага високи образователни стандарти и изисквания, там се създават солидни учебни навици, материалът по специалните предмети за един учебен срок често пъти надминава по обем необходимото, за да се вземе един семестриален изпит дори и в Софийския университет. Този процес също оказва влияние върху формирането и изграждането на личността като автономен индивид с потенциал за собствено развитие и самоусъвършенстване. Тук се осъществява първата среща на младия човек с предизвикателствата на една несвойствена за него среда, в която той трябва да се бори, за да оцелее и да се реализира. Сблъсъкът с древните езици и култури го отвежда в непозната територия и го кара да се чувства неуютно в отдалечеността си от съвременния свят. Необходимо му е време, за да се адаптира и да осъзнае, че миналото не е само един застинал завинаги в историята отрязък от развитието на човечеството, а в него са закодирани фундаментални ценности, смисли и значения с непреходен и универсален характер. Дори логиката на античния синтаксис го принуждава да се съобразява със съвсем различен начин на построяване на мисълта, който като структура е твърде отдалечен от нашето съвременно говорене, но чрез него достига до нас онова, което е останало вечно и непреходно през хилядолетията. Така той се запознава с мисленето на отделния автор, независимо дали анализира литературен текст, исторически извор или философско съчинение, навлиза в духа на съответната епоха, налага му се да успее да разбере как са мислили хората по онова време, да тълкува и анализира, да разграничава субективното и обективното. Хуманитарното познание се преподава чрез научен и критически подход, то действа възпитателно, задава светогледни ориентири, моделира цялостна картина на света, без да налага догматични постулати и без да ограничава правото на собствено мнение.
Така обучението в НГДЕК конституира особен тип свобода. Тя се основава върху предизвикателството да откриваш, да достигаш онази дълбочина на знанията, до която са в състояние да те доведат собствените ти възможности. Тази свобода може да те предразположи да бъдеш инакомислещ, бунтар, да спориш, но да си готов и да платиш цената за отстояваната позиция. Там се създава и пространството на свободния дух на младия човек, който още не се е сблъскал със суровите предизвикателства на живота, пребивава в една изолирана от външния свят интелектуална среда, в която винаги се чувства комфортно.
Може би в тази черупка на внимание и уважение, в която израстват класиците, се крият и известни недостатъци. Защото в гимназията и в университета взаимоотношенията са академични, а извън тези пространства те са дълбоко неакадемични. Казано в най-общ и дори леко клиширан смисъл, Класическата гимназия отваря пътя към истината, нейните възпитаници са носители на тази истина, радетели са тя да намери своето място в обществото. Дори когато универсалните и общовалидни принципи и ценности в днешния свят практически не работят. Скъсала се е някоя брънка от веригата на хармоничния ред. Класическото мислене предразполага свободно да изкажеш пред публичната трибуна собственото си критично мнение по същия начин, по който някога си правил това пред учителя и съучениците си в класната стая. Сега обаче публиката е съвършено друга, притежава друг манталитет, приема те за чужд, а не за част от своите. Класикът остава може би един самотник в заобикалящия го свят, опитва се да го промени, воден от собствените си идеали, успява в известна степен и това е негово дълбоко изстрадано достижение, което бива забелязвано от малцина, но същевременно носи и удовлетворение.
Класическата гимназия е институция на духа, на свободното мислене, на една традиция, която е нетипична за възприетите стереотипи, и остава някак встрани от развитието на заобикалящата среда – така, както остават и идеалите, които носи. Именно затова тя е така необходима в нашия свят, където традициите са толкова оскъдни и почитането им е по-скоро ритуализирано, отколкото дълбоко осмислено и осъзнато. Макар и възникнала при един съвършено друг режим, тя винаги е била контрапункт на социалните девиации. В този смисъл, и сега тя е необходима като носител на достиженията на човешката мисъл от Античността до Модерността в сложния и дълъг път на колективния разум към самоусъвършенстване.