Ръцете на Венера Милоска 2

 
Статията ми в предишния брой на „Култура” бе написана по повод на проекта от м. август т. г. на Закона за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за културното наследство. Този проект възбуди професионалната общност с някои шокиращи постановки (например, че консервацията и реставрацията целят улесняване на „използването и приспособяването на културните ценности за нуждите на обществото”). Междувременно в Народното събрание бе внесен нов проект за ЗИД. Съпоставката между двата проекта (нека ги наречем – ЗИД 1 и ЗИД 2) дава възможност да се разбере в движение по-добре философията на закона и оттам – какво готви бъдещето на културното наследство. Ще му се разминат ли главните опасности, които виждаме в ЗИД 1?
Първата опасност произтича от строителната агресия върху крехката тъкан на историческите градове в резултат от мощни икономически интереси към апетитни терени с културни ценности – практически подобни апетити могат лесно да се задоволят, като се намали броят на защитените обекти на културното наследство. След безпомощността на ЗИД 1 срещу тази агресия, показва ли ЗИД 2 амбиции за спасяване на наследството от нея? Знаци в тази посока могат да бъдат забелязани: възстановява се възможността културните ценности да се следят според степента на тяхната застрашеност (чл. 45); разширява се кръгът от лицензирани специалисти за опазване (чл. 169); Националният институт вече няма да бъде заобиколен (чл. 58, ал. 4). Но скоро се разбира, че тези промени са по-скоро козметични, тъй като главните рискове в ЗИД 1 остават същите и в ЗИД 2. Вече ясно се очертава нарастващата заплаха за декларираните обекти на културното наследство, особено уязвими със своя временен статут на защита. Става дума за около 19 000 обекта, които представляват почти половината от българското културно наследство. Премахването на тяхната защита забележимо се улеснява: остава в сила възможността всеки да го поиска; остава правото на министъра да издаде заповед за отмяна на защитата без сегашните ограничители (чл. 62, ал. 1), както и възможността комисия, назначена от него, да му предложи „освобождаване на терена” от разкрити археологически структури, без обичайната процедура за деклариране и предоставяне на статут (чл. 158 а). При тези условия, например, Форумът в Пловдив отдавна щеше да бъде „освободен” и застроен. Подозираният замисъл за облекчено „освобождаване на терени” в историческите градове и тяхното бързо усвояване като че ли сега става по-осезаем.
Втората опасност е свързана с нарастващата тенденция за свободно трансформиране на историческата среда, която не е пощадила дори една Световна ценност като „Старинен град Несебър”. На своята 34-та сесия Комитетът за Световно наследство изрази „дълбока загриженост” за „тежките изменения, дължащи се на неприемливо развитие на градската тъкан, които са заплаха за универсалната стойност, целостта и автентичността” на Старинния град – а какво остава за останалите исторически градове! Наистина, ЗИД 2 премахва скандалния текст за „приспособяване на културните ценности” и подчертава необходимостта от „максимално запазване на автентичността им”. Но веднага възниква въпросът: а какво разбира Законът под „автентичност”? И тук ЗИД 2 прави една, на пръв поглед, необяснима крачка назад: докато ЗИД 1 все пак опитва (макар и неуспешно) да дефинира това понятие, ЗИД 2 изобщо не си прави този труд и така допуска всяко възможно тълкуване на автентичността. Това неизбежно ще поощри трансформирането на историческата среда у нас чрез бурно строителството на стотици чисто нови ”културни ценности”, представени като „културни и туристически атракции”. В същото време, реално ще загиват автентични културни ценности. Парадоксът е, че тази абсолютно неевропейска практика ще бъде финансирана с европейски пари.
Рискът от свободно и неконтролирано моделиране на българската историческа среда според разнопосочни интереси особено ще се засили и от очакваното силно размиване на правилата за нейното опазване. ЗИД 2 също подценява ролята на режимите за опазване, които определят точните граници на защитените зони и предписанията за тяхното опазване. Ако режими липсват или са неадекватни (случаят Несебър), вече всичко е възможно в историческия град. Затова режимите се изготвят след детайлно изследване на културните стойности на ценността и нейната автентичност, а предписанията могат да стигнат дори до цвета на фасадите, материала на покривите, вида на прозорците, характера на растителността и пр. Именно режимите обективизират всяко решение за изменение в ценността. Ето защо, изработването на режимите представлява висша научноизследователска и експертна дейност, която се извършва от специално обучени специалисти с огромен опит – днес в Националния институт. Тогава как да си обясним упоритостта, с която и ЗИД 1, и ЗИД 2 настояват дейността по изработване на режимите, както и научноизследователската дейност, да бъдат премахнати от функциите на Института? Ясно е, че, без адекватни правила, строителният натиск върху историческите градове ще стане практически безпрепятствен.
Накрая, ще бъде ли в състояние държавното предприятие – приемник на Националния институт, според двата ЗИД, да се противопостави на тези опасности? Ще запази ли то своята характеристика на интелектуален мозъчен център на системата за опазване, носител на идеалната същност на Опазването, с мисия на защитник на стойностите, целостта и автентичността на наследството? Страхувам се, че след предлаганите промени, това ще му бъде извънредно трудно. Лишено от своя научноизследователски и експертен потенциал, при липсата на обективни режими за опазване, при мъгливата обтекаемост на Закона към ключови понятия, като „автентичност” и „реконструкция”, то ще бъде лишено от обективна основа за своите предварителни и заключителни оценки, мнения и становища, както и от експертно самочувствие, за да се противопоставя на недомислени административни решения.
Има едно възможно обяснение защо както ЗИД 1, така и ЗИД 2 са толкова последователни в намерението за „пълна промяна” на Националния институт. Очевидно е преценено, че в сегашния си вид той представлява основна пречка за провеждане на една целенасочена стратегия. Остава ни да си представяме каква ще бъде тази стратегия и какви - резултатите от нея. Опасявам се, че има вероятност рисковете за Венера Милоска да нараснат – освен да получи ръцете си, тя може да загуби главата си…