Ходене по буквите
Владимир Попов. „Чупливо”. Избрани и нови стихотворения. Издателство „Просвета”, С., 2012, цена 10 лева
Докато препрочитах "Чупливо", си спомних израза "стоическа нормалност", въведен от Михаил Неделчев. Дано той съдържа и спотаяването, и преглъщането на личните беди и унижения през 70-те и 80-те години в полза на това да помогнеш, да не попречиш, да изпитваш (необоснована) вина, че не си достатъчно добър. Да запазиш външно спокойствие, въпреки кипежа на страховете вътре в теб - страховете за синовете, майката, съпругата. За нравствената потребност от обикновеност. Да търсиш през грешките си нормалността. Затова ми допада мъжествената кротост на „Чупливо” и тихата твърдост в посланията – да видиш едрите факти на лирическото преживяване като през микроскоп, дребните - като през телескоп. Работа на изследователите е да осмислят диалога между "Начало на поема", в която Владимир Попов се отърсва от всичко, смятано от него за компромис, и "Честен кръст" на Борис Христов. Моята интуиция обаче сочи, че стихотворението "Ще кажа на татко" трябва да бъде във всяка честна антология на българската поезия. Всъщност, четох "Чупливо" на две различни честоти - първо, в главата ми се възобновиха всички страхове от 80-те, примерно, илюзорната или не атомна тема. И далеч не само тя. Чувах атмосферата на моето детство. И, второ, виждах в уязвимостта на Владимир Попов някога своята уязвимост на баща днес, десетилетия по-късно. Признание за уязвимост, което не е шантаж към другите, нито форма на нарцисизъм. Уязвимост, готова за повече живот и "по-малко" поезия. Две различни честоти, които челично се смесват.
Дария Карапеткова. „Ботуша в българската литературна мода”. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г. ИК „Сиела”, С., 2012
Книгите по преводаческа теория често са прокрустово ложе, сънуващо действителността. Дария Карапеткова не залага на фалшивия академизъм, защото самата тя е доказано добър преводач – и достига далеч в осмислянето на практиката. Заради живо представените преводачески афери и рецептивни интриги, нейната солидна монография се чете на един дъх. Преди повече от век финансовият министър и поет Христо Белчев, на връщане от странство, бил казал, че българинът не обича пасти, а яде само хляб. Всъщност, „Ботуша в българската литературна мода” сервира пастите, които българските преводачи са сготвяли по италианска рецепта. Или какво се случва с Данте, Петрарка и Микеланджело в българския; какви са легендите за Драгомир Петров, конгениалния преводач на Куазимодо;пренаписа ли Еко „Името на розата”... И ощеказуси-лакомства, които авторката е извадила от хладилника на забравата, възкресила е историко-политическите им подправки. Неслучайно проф. Джузепе дел’ Агата казва, че книгата е новаторски принос, съчетавайки умело и вещо редица интердисциплинарни компетентности... Но, преди всичко, за мен „Ботуша в българската литературна мода” показва, че понякога историята на техния превод може да е далеч по-вълнуващо приключение от самите оригинални произведения, претворявани от преводачите.