Могат ли жените да бъдат модерни?
Красимира Даскалова. Жени, пол и модернизация в България 1878 – 1944. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012
Преди две седмици в съботното предаване на Кошлуков социологът Кольо Колев – в опит да илюстрира психологията на българския избирател, който гласува за ГЕРБ – направи едно смайващо с оригиналността си сравнение. Този избирател приличал на съпруга в дългогодишен брак, чийто съпруг честичко я тормози и бие, а тя по принцип търпи, но все пак от време навреме се бунтува с думите: „Стига ми толкова, тръгвам си!”. Минават обаче няколко дена, неприятната ситуация е щастливо забравена и добрата съпруга остава все така неразделно привързана към милия си съпруг. Тук коментарът изглежда излишен; единственото, което бихме си казали, е: на такива избиратели – такъв социолог!
В същото време обаче в културното ни пространство стана факт едно голямо, дългогодишно, сериозно изследване върху историята на жените и пола в България. Фразата „жени и модернизация” от заглавието изглежда като скрит оксиморон. Всеки, който се е занимавал с европейска култура от края на XIX – началото на XX век, знае, че западният модернизъм е опредходен и подготвен от философия, социология и психология, които виждат различията между половете като същностен белег на човешката способност за културно развитие. Докато мъжът е творец на прогреса и активен създател на модерността, жената си остава вечно свързана с (равновесието на) природния свят, с традицията и липсата на желание за културна промяна. И най-бързият поглед към българската литература от първата половина на XX век ще ни убеди в популярността на тази теория. Изследването на Красимира Даскалова използва именно скрития мисловен оксиморон, за да се оттласне от него, да документира и мотивира неговата историческа несъстоятелност. Оказва се, че жените (дори в провинциална България) са били не само обекти, пасивно засегнати от ускореното развитие на родния модернизъм, но и негови субекти, съзнателни участници в икономическите, политическите и културните процеси на модернизация, които протичат в България. Неслучайно първата част на книгата се нарича “Преодоляване на амнезията”; тя синтезира методологическите посоки за модерна историография на жените и пола. (Тук е любопитно да забележим, че пол не означава само жени, но, въпреки това, социологическите изследвания върху развитието на мъжкия пол са все още много редки, а у нас – несъществуващи, защото мъжкият пол продължава да бъде синекдоха на идеята за всеобщо човешко развитие.) Истинският методологически прицел на тази книга не е възможността да включим (и) жените в историята, направена от мъже (това би ни напомнило съпругата на господин Колев, която от време навреме поисква да бъде субект на малката си лична история), а да бъде написана нова история или нови истории, в които фактите и събитията да се преосмислят от гледната точка на отношенията между половете. Въпреки сериозната си тематика, книгата се чете увлекателно, защото всяко твърдение, всеки пример и всяко обобщение са документирани с огромен материал, извлечен от архивни, официални и по-малко официални документи, периодика и литература. Успоредно с темите, които изглеждат познати, срещаме разработени и такива, които са предизвикателство за българските навици да се пише история. Например, история на сексуалността и проституцията в нашата страна, негласно табуирана като „незначителна тема”. А нима има нещо по-ежедневно от тялото и сексуалността? Въпреки това (симптоматично), в най-известния речник на българския език – този на Найден Геров – липсват и двете думи, сексуалност и проституция. Означава ли това, че в началото на XX век българските граждани са били асексуални, а мъжете са си стоели само вкъщи? От Красимира Даскалова научаваме интересни факти, задълбочено интерпретирани, които разказват по нов начин и държавното управление, и психологията, и нравствените проблеми на българите от Освобождението до Втората световна война. Наистина, добре е да прочетем тази книга, за да не изглеждаме като добрата съпруга на господин Колев. А после може би ще получим и онази социология, която заслужава всеки модерен народ?