За кого са поправките?
Вече внесеният в зала и приет на първо четене проектозакон за промени в Закона за културното наследство предизвиква бурно недоволство сред не един, а всички професионални кръгове, сблъскали се в практиката с абсурдите на същия закон и заложения в него „ управленчески модел”. Проведените единствено, за да придадат демократичност на законотворческия процес, дискусии не отклониха авторите на поправките от преследването на крайната цел.
Сега действащият Закон бе симптоматично приет едва 20 години след промените като свидетелство за отсъствието на силна държава, способна да наложи законодателство в полза на обществения интерес, както и за огромните скрити интереси най-вече към археологическите богатства на страната.
Поставяни на върха на ценностната скала на международната общност, а привидно и в България, вече разкритите от българските археолози богатства предоставиха на човечеството данни за съществуването на най-ранната цивилизация именно в нашите земи, за невероятното наследство на един от най-древните европейски народи – траките, за приносите на средновековна България в развитието на европейската култура; и въведоха в списъка на световното културно наследство шедьоври на човечеството. Тези новооткрити „книги” са и неизползваният огромен ценностен, културен и икономически потенциал, който би могъл да изведе най-бедната страна в Европа на едно по-заслужено стъпало.
Защитата на археологическото богатствоот разрушаване от природни (и най-вече човешки) фактори винаги и във всички страни се отчита и като част от защитата на националната сигурност. Като действащ в терена български учен, обгърнат, както и моите колеги, ежедневно и отвсякъде от проблемите на археологическото наследство, си позволявам да коментирам ефективен ли е действащият Закон и за какво са симптоматични предлаганите нови промени. Изминалите години ни позволяват да кажем, че като цяло отговорът е че нее ефективен, независимо от успешното въвеждане на нови и ефективни отделни структури.
Изключителен ресурс за влагане на средства и получаване на огромни печалби, археологическото наследство на България се превърна през изминалите десетилетия в основна сфера на действие на организираната престъпност. Скоростта, с която продължават да се унищожават нашите археологически обекти и да се пълнят аукционите и частните колекции, е поразителна. Интегрираната в международните криминални структури, обезпечена финансово, технически и комуникационно, престъпност в България не среща адекватно противодействие, независимо че посегателствата й се отчитат като престъпления с най-тежки последици срещу човешката култура. Едва ли може да има на територията, на която и да е европейска страна казус като Рациария - величественият римски град, разрушаван десетилетия с тежки изкопни машини, с участието на цялото местно население, намерило в престъпната дейност своя хляб. Случаят с Рациария можем да сравним с нарковойна в някоя от централноамериканските държави, засега с отчетено пълно поражение на държавата. Защото нито Министерството на културата, чиито чиновници сега прокарват „с огромна загриженост за археологическото наследство” нови поправки, е включило обекта сред паметниците на наследството в риск, нито сме чули за по-ефективни полицейски мерки. В защита на паметника са археолозите, подкрепени от неправителствени организации (Националния комитет на ИКОМОС, Българска археологическа фондация „Иван Венедиков” с подкрепата на СБЖ и специалисти по опазването). Според всички международни документи, археологическото наследство следва да се опазва и запазва за идните поколения. За ефективна превенция на тази разруха или създаване на специализирани служби, предложения сред поправките в Закона за културното наследство не намираме. Практиката сочи, че няма и удовлетворително бърза съдебна процедура, както и ефективни наказания.
Масовата обработка на надгробни могили и дълбоката оран - скрито извличане на антики за пазара, също не е сред забелязаните проблеми на опазването, въпреки че законова защита на наследството би било отбелязването на режимите на опазване в документите за собственост или аренда на земеделските земи, вменяването на лична отговорност, вместо свикването на специална комисия за всеки разрушен паметник - мисия невъзможна с краен резултат ненаказани нарушители.
Законът категорично не защитава задоволително археологическото наследство и като публична държавна собственост, тъй като поставя обществения интерес на по-ниско стъпало от частния, подчинявайки правото на достъп на специалистите на съгласието на собствениците на терените. Какво се случва с археологическия обект, ако някой собственик или кмет реши да попречи на археолога? Защо са допуснати клаузи в Закона, чрез които некомпетентни лица могат да пречат реално на дейностите по издирване и опазване? И доколко министърът на културата наистина може да защитава при такива клаузи наследството?
В европейските документи все повече се залага на „актьора” като основен фактор в процеса на опазване, свързан със специализиран и най-често висококвалифициран труд от научни, музейни и университетски институции.
В йерархичната стълбица на българския закон музеите са на последно място, а научните институции са споменати като добавка. Цялата досегашна практика, както и казусът Рациария, ясно показват, че в терена самотният бегач на дълги разстояния, познаващ и регистриращ състоянието на археологическото наследство и търсещ решения, е археологът - от БАН, от музеите, от университетите.
Стогодишната традиция е утвърдила Националния археологически институт с музей като основната българска институция, на която, независимо от различните обществени строеве преди и след войната, правителствата са гарантирали независимост в проучването и опазването на археологическото наследство, включително и чрез начина на издаване на разрешенията за работа в терена.
Европейският одит на БАН само преди няколко години определи НАИМ, в който са повече от половината от археолозите в страната, като най-добрата и ефективна научна институция в областта на хуманитаристиката, основен играч в системата за опазване на наследството, включително и поради високата степен на интегрирането на всички български археолози от музеи и университети в реализирането на общите цели, в поддържането на високо професионално ниво и чрез активно международно сътрудничество. По своята природа този институт не може да бъде определен като монополен, а само водещ. Именно неговите специалисти, а не което и да е министерство, инициираха и разработиха „Археологическа карта на България” - национална информационна система на съвременно ниво за нуждите на изследването и опазването на археологическото наследство, на съдебната система и органите на сигурността, на инфраструктурните проекти; те гарантираха възстановяването на собствеността върху земеделските земи да стане бързо, като, за да бъдат в интерес на обществото, земите под стойностните археологически обекти бяха извадени от земераздаването съгласно конституцията на страната.
Разрешителният режим за археологически проучвания вече столетие е свързан с института, защото се базира на професионализма на извършилия ги изследовател, длъжен да осъществи и теренната консервация на проучвания от него обект. В Теренния съвет, който може да налага и наказания при неспазване на изискванията на научното изследване, председателстван от Директора на института, са представени всички основни институции, като Министерство на културата, музеи и университети. Разрешителните се подписват от директора на НАИМ и Научния секретар - гаранция за избягване на субективност. Спорните въпроси от научно и организационно естество се решават в Научния съвет на НАИМ.
Корупционните механизми и ерозирането на разрешителния режим за теренни проучвания, срещу които уж сега се борим, бяха въведени обаче преди няколко години именно от сега действащия Закон за културното наследство чрез прости процедури, като заместването на двата подписа върху разрешителните само с този на директора на НАИМ - отваряне на вратичка към корупционни изкушения за неконтролираната алчност, както и натоварването на министъра на културата с подпис на разрешителните за редовните археологически проучвания. Научният съвет като институция за решаване на спорни проблеми бе елиминиран, считаните вече за административен акт разрешителни на министъра на културата можеха да бъдат оспорвани единствено в съдебната зала. И вече имаме казуси, които не са познати от историята на науката в съвременна България – един учен да се бори за правото си на научно изследване в съда!!! Както и примери, че именно там, където има разгърната престъпност, на археолозите се пречи да работят легално в терена. По-нататъшното и окончателно монополизиране на разрешителния режим се извършва именно сега, защото в новия Експертен съвет институциите не са представени пропорционално, а професионалният състав е от представители предимно на зависимите от министерството на културата институции, както и от ненужни за археологическото изследване реставратори.
Разрешителният режим става и забранителен, защото последната дума има министърът, който (по внушение, след телефон или по други причини) може да не допусне един учен да осъществи проучванията си. Новите промени, както и вече съществуващите в закона неизпълними изисквания към археолога – предварително да опише паметниците, които всъщност тепърва ще издирва; да осигури писменото съгласие за преминаването си през терените от всички собственици или кметове; да осигури охрана на проучвания от него обект и т.н. – се оказват не недомислици, а съзнателни пречки. Само с това може да се обясни фактът, че въпреки официалното искане от Научния съвет на Националния археологически институт до Министерството на културата веднага след приемането на закона тези реални пречки да отпаднат, тяхното премахване не стана и не бе предложено и сега.
Правата на българския археолог като учен и гражданин са категорично накърнени по смисъла на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, чийто чл. 10 гласи: “Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти...” Създадени са нови законови пречки за осъществяване на планирани научни изследвания, реализиране на учебни програми и международно сътрудничество. Процедурата е многократно по-бавна и съмнителна. Вместо за един ден, при сигнал за разрушен паметник, археологът сега ще получава разрешението си за работа в терена след седмици и месеци.
Трябва да запитаме и самия министър на културата – склонен ли е да подписва разрешителни за чисто изследователска работа на комплексни екипи, да носи отговорност за техните успехи и неуспехи, след като дори и физически, а и професионално не е възможно да знае за какво иде реч? Съгласен ли е ролята му на министър да бъде принизена до тази на директора на една научна, макар и със световен авторитет, институция или на едно „предприятие”? Съгласен ли е реално да е съучастник в една неефективна система на опазването?
Отговорността на министъра не може да бъде конкретна, тя следва да е свързана принципно с усилията му за създаването на екипност, на климат и финансиране на творческите дейности по опазване на наследството. Всеизвестно е, че въвличането на администрацията в специализираните дейности е право пропорционално на корупционните схеми.
В този смисъл, и отсъствието на предложения за по-ефективно финансиране на дейностите по опазването прави повече от съмнителна добронамереността на законотворците. Това е особено парадоксално за науката археология, която чрез своите открития директно генерира печалби, потъващи неизвестно къде. Сега министърът на културата реално разполага с многократно по-малко средства за археологически разкопки от министъра на финансите, а разпределението на същите скромни суми става по един не особено компетентен начин, при пълно незачитане на реалните и спешни нужди на обектите и най-вече в полза на самите участници в комисията.
Не откриваме предложения за ефективно реинвестиране на приходите от посещенията на археологическите обекти, нито за адекватни данъчни облекчения за бизнеса при спонсориране на дейностите по изследване, опазване и реклама. Начинът на раздаване на средства за археологически проучвания, свързани с т. нар. „развитие на културния туризъм”, съчетан с непрофесионалния подход в тяхната реставрация, събуди недоволството на професионалните кръгове. Вместо целево насочване на средства за изоставащи райони с изключително богат археологически потенциал, големи финансови ресурси се отделят за бутафорни реконструкции, претендиращи да бъдат фактор в развитието на културния туризъм.
На фона на тези разхищения, висшата администрация на България постави въпроса дали археологията е наука с цел да изпрати на търг свързаните с инфраструктурните проекти археологически разкопки - в противоречие на цялото българско законодателство, според което научните изследвания не подлежат на търгове. В археологията няма нобелисти, но е известно, че нобеловите лауреати в областта на науката работят в лаборатории, оборудвани на световно ниво. В науката археология конкуренцията е при еднакви финансови условия кой и как ще разкрие, опази и интерпретира разкритото археологическо богатство, което е публична държавна собственост, а не какви компромиси ще направи с научната си съвест и международните документи, водещи до некачествено проучване и невъзвратимо унищожаване на ценни данни за миналото на страната ни. Особено в страна като България, където уникални паметници и обекти може да бъдат открити на всеки километър и всеки от тях да се превърне в обект на туризъм.
Този подход, ако, не дай боже, бъде въведен, няма да осигури по-бързото и ефективно реализиране на инфраструктурните проекти, защото многото неясни формулировки в закона, контестации и протести ще „изядат” много повече средства и време от сегашната изключително ефективна и коректна система.
Огромното разминаване между значително по-голямата скорост, с която се подготвят проекти или се провеждат археологическите проучвания, и мудността на държавната администрация и на съгласувателните процедури, водят до опити за прескачане на археологическото проучване, ангажиране на времето не на един, а на няколко министри с умуване какво да се прави, когато всъщност става въпрос, например, за едноседмични разкопки и за смешни суми. И този проблем остава нерешен, въпреки че е повече от актуален. Няма защо да се оплакваме, че не усвояваме европейските средства, след като няма кой да разбере къде са истинските причини. А те са в налагането на малка група, която не само ще монополизира изследователския процес, но и ще канализира очакваните големи европейски ресурси в частна полза.
Всеобщото недоволството, особено това на археолозите, е повече от основателно. Изготвяни при нарушаването на основния принцип на съвременното европейското законодателство - демократичния, който цели разрушаването на старите пирамидални структури и замяната на държавните с обществените институции, Законът и новите поправки утвърждават непозната и от времето на социализма, значително по-неефективна и по-малко професионална централизация. Археологът е все повече ограничаван да изпълнява своята мисия и като че ли това е една от основните задачи на новите поправки.
Вместо укрепване на институциите – финансово и кадрово, Законът ги ограничава за сметка на администрирането. Отваря още по-широко вратите пред организираната престъпност, която - всячески обезпечена - не се притеснява от поправките в Закона, защото не се нуждае и от разрешението с подписа на министъра.
Очевидно е, че на България е необходим изцяло нов закон, съобразен с реалните проблемите на културното наследство на страната, основан върху националните традиции и разгърнат в контекста на съвременните политики по опазването – борба срещу разрухата; свобода на действие при ясни правила на всички потенциални играчи - професионални, граждански и частни; целенасочена политика на обучение и ангажиране на цялото българско общество в опазване на археологическото наследство.
„Какви бихме искали да сме били в миналото?” и „Какви искаме да бъдем?”. Натрапливо при размислите над това какво се случва и ще се случва с приемането на новите поправки изплува прекрасната антиутопия на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт”. В нея Законът забранява не само четенето на книги, но и притежаването им. Те трябва да бъдат изгаряни, защото са опасни за потребителското мислене. Един човек, вместо да спаси, е изгорил стотици книги, но в душата му расте семето на съмнението…
Този роман днес може да се окаже, че не е чак толкова научно- фантастичен, защото с този закон археологическото ни наследство - непрочетените книги за човешката цивилизация, са предварително обречени на унищожение. В България утопията се превръща в действителност.
Ще се появили ли у някого семето на съмнението?