Прерисуването на Европа

 

Каталония може да даде началото на нова вълна на сепаратизъм в ЕС, последвана непосредствено от Шотландия и Фландрия. Големият парадокс на Съюза, който е изграден на схващането за споделения суверенитет, е, че улеснява добиването на независимост на регионите.
От кризата в еврозоната в момента може би се оформя един постнационален Европейски съюз, ориентиран към фискален съюз и към по-централизиран контрол над банките и националните бюджети. Но в същото време, кризата окуражи призивите към независимост в най-богатите региони на страните членки, които се гневят, че трябва да финансират по-бедните си съседи. Артур Мас, президентът на Каталония, наскоро накара Испания и пазарите да потреперят, искайки предсрочни регионални избори и обещавайки референдум за независимостта от Испания, нещо, което Мадрид смята за незаконно. Шотландия планира всенародно допитване по независимостта си през есента на 2014 година. Във Фландрия фламандците си присвоиха почти пълна автономия в административен и лингвистичен план и продължават да се опълчват на онова, което смятат за останки от франкофонската хегемония на Валония и брюкселските елити – това настроение ще се прояви на провинциалните и общински избори на 14 октомври.[1]
Доста неща принуждават някои нещастни страни да се държат заедно, подобно на брачни двойки – общата история, общите врагове, войните, децата. Обаче икономическата криза, която Европа преживява, оголва старите претенции. В Каталония и във Фландрия, например, мнозина твърдят, че внасят доста повече в държавната каса, отколкото получават, докато в същото време националните правителства свиват публичните разходи. Погледнат от този ъгъл, аргументът на регионите е нещо като повторение в по-малък мащаб на това, което се чува из еврозоната, когато по-богатите северни страни, като Германия, Финландия и Австрия, се оплакват, че техните богатства и успехи биват изпразнени от съдържание, за да могат да бъдат държани над водата страни, като Гърция, Португалия и Испания.
Най-общо, развитието на европейската интеграция облагоприятства исканията за независимост, защото образуванията, които биха произлезли, ще знаят, че няма да имат нужда да са напълно автономни и способни да се оправят сами, коментира Марк Леонард, директор на Европейския съвет на международните отношения. Те знаят, че ще имат достъп до пазар от 500 милиона души и че ще се ползват от някои протекции от ЕС.
Хедър Грабе, която е работила пет години с европейския комисар по разширяването Оли Рен, казва: Ако сте малка страна в ЕС, като Малта или Люксембург, много е вероятно да сте представени в Брюксел диспропорционално, спрямо вашата тежест, печалбата е ясна. Днес Грабе е директор в Open Society Institute и обяснява, че ключовият момент при сепаратизма е въпрос - по-малко на пари и повече на исторически претенции - и лингвистичен. Хората наблягат преди всичко на предоговарянето на старите споразумения, връщат се към пораженията и договорите кой какво да внася в централния бюджет, продължава тя. Но, в крайна сметка, залогът са не парите, а националните митове – кои сме ние, мета-наративите и емоциите: Чувстваме ли се потиснати? Чувстваме ли се сигурни, за да си тръгнем? Призраците на историята възкръсват и дори икономиката да играе някаква роля, хората гласуват със сърцето си.
Кризата обаче представлява истинска главоблъсканица за регионалните ръководители, защото тя затъмни привлекателността на ЕС. Така например, шотландците си представяха, че след като са били членове на ЕС, станали веднъж независими, ще могат да се включат в Съюза без много трудности. (Все пак, 20 милиона източногерманци станаха за един ден членове на ЕС, без да са изпели дори химна му.) Но би ли могла Шотландия да стои далеч от еврото като британците, или напротив, бидейки нова държава членка, би била задължена да се присъедини към него? А в този случай кой ще е отговорен за рефинансирането на Шотландската банка, ако се наложи?
ЕС винаги е бил популярен сред ръководителите на тези региони, констатира Джоузеф Дженинг от Центъра за европейска политика. В засилването на властта на Брюксел те виждат средство да отслабят и да релативизират влиянието на националните правителства, общият пазар ускори този процес, казва той. Много от тях създадоха групи, които заобикалят централното правителство – Каталония, но и Баден-Вюртенберг в Германия, региона Рон-Алп във Франция и Ломбардия в Италия са местни сили, които са се самонарекли „четирите мотора на Европа”. Общият им БВП е по-висок от този на Испания. Но в момента е криза, добавя Дженинг, това е дилема за регионите, защото кризата е и синоним на ново концентриране на властта в ръцете на националния капитал, който се опитва да подяде бюджетите им. Очите отново са вперени в Мадрид, Рим, Париж и Берлин - уточнява той – така че регионите виждат как възможностите им намаляват, а богатите са принудени да плащат.
Докато европейските ръководители смятат, че отговорът на кризата минава през „повече Европа”, което обикновено се харесва на сепаратистките региони, то избирателите и данъкоплатците са в шок, в плен на гнева и съмнението. Марк Леонард се връща от Барселона, където каталунските ръководители го бомбардирали с въпроси за Шотландия. Те знаеха много повече от мен за ситуацията в Шотландия, заключава той. Явно те се следят едни други и повишават натиска.
 
След този текст на Стивън Ерлангер, излязъл в The New York Times на 8 октомври т.г., френският дайджест Courrier International публикува откъси от статия на същата тема от Питър Кой, журналист в Bloomberg Businessweek:
 
Много от нациите в Европа са нации отскоро. Историята им е дълбоко белязана от териториални съперничества на кралства и херцогства, княжества и градове-държави. Те са свързани с общ език и култура, но трибализмът ги разкъсва.
[Европейското единство] зависи от единството на нациите, което не се среща често. В Италия популистката и – според ситуацията – сецесионистка Северна лига се оплаква, че процъфтяващи, региони като Ломбардия и Пиемонт, биват обезкръвявани от Юга. В Германия на 30 август т.г. един бивш журналист, Вилфрид Шарнагл, призова към независимост на Бавария, която е била включена в Германската империя през 1871 г., като обаче запазила – за момента – краля си, армията и пощата.
[Проектът за еврото е отчасти отговорен за ситуацията. Той бе мислен от елити, които мислеха себе си преди всичко като европейски.] Без да го дочакат, тези елити тръгнаха пред народа си, който беше по-малко „европейски” от тях и е още по-малко „европейски” днес. Според проучване на ЕС, публикувано през май т.г., 63% от испанците твърдят, че са привързани към своя район, своя град, своето село, 49% се чувстват привързани към страната си и само 10% са привързани към ЕС. Със сигурност от 2010 г. насам в Испания местните привързаности стават все по-силни, както със сигурност намалява националната и континенталната привързаност.
Поучителни писания. Дали няма да ни се наложи скоро да изучаваме нова карта на Европа?
К
 


[1]Е, то се прояви. Фламандските сепаратисти спечелиха убедително в Антверпен, най-големия град във Фландрия. (Бел. ред.)