Карикатурите на карикатуриста окарикатуряват карикатуризма
Чавдар Николов, „Балът на художниците”, галерия „Сезони”, октомври 2012
Бешков беше казал за карикатурата: Бил ли те е усмихнат човек?. Димовски: Не правете шаржове на жени. А Радой Ралин за Димовски: Приятелството не е умилително изяждане на гювеч.
Ако ви спохождат такива мисли, хич не влизайте в изложбата на Чавдар. В този съвсем не малък салон трябва да се постави кушетка за психоанализа на посетителите и да им се отчита индексът „Smile storm” – буря от смях, но не смешна буря.
„Балът на художниците” е подвеждащо заглавие. Чавдар с артистично коварство и огромни художествени възможности е решил да смекчи патокреативните си нагласи. Брилянтната картина с великите артистични герои на нашата романтична, залязваща младост е композирана като моментална снимка от фантастична среща в едно фоайе, оградено от безкрайните колони на Бранкузи и кипящо от остроумната небивалица – художници с техните най-известни герои. Световни! Ах, художнико, драги! Кога ще нарисуваш великите български художници, прегърнали своите герои – трактористи, комбайнери и дебелани?
Чавдар Николов е смел художник и активен творец. Ако му махнете днешните дрехи и го завиете с една хавлия, той моментално ще заприлича на статуята на Балзак от Роден и не само физически. И той, като великия писател, гледа критично на днешния ден, рисува ежедневно и досега е сътворил повече от 3000 рисунки - горе-долу колкото локомотивът Пикасо за цял живот. Борил се е и продължава да се бори ежедневно с лепкавите „некои съображения” на работодателите си и успява да се появява на такова ниво, че вече има специална категория почитатели, които си купуват вестниците с карикатурите му само заради него. Аз съм един от тях. Това, погледнато в ретроспекция, е нивото на Домие и Гаварни, пренесено в днешния ден, и, разбира се, осветено от любимите му англичани начело с Роалд Сърл.
Чавдар Николов е обществен барометър и в същото време неговите работи са смешни, с художествена лекота, от която може да прихнеш и да му простиш, че окарикатурява дори твоите любими политици. Да се посети самостоятелната изложба на Чавдар си е изпитание за духа и тялото. Поглеждаш наляво – и оттам те приветстват познати герои в художествен вид. Поглеждаш надясно – непознати видове в героичен вид.
Трябва да отбележа, че идеята за самостоятелна изложба на автор, който има рядкото щастие и шанс да показва своите работи в 20, 50 или повече хиляден тираж (колкото са бройките на вестниците, в които публикува), е обект на друг анализ. Събраните работи, според подканата на нашия велик учител проф. Иван Веселинов, трябва да получат нов статут на изкуство, а не само на публицистика, както постъпват повечето европейски карикатуристи, чиито албуми и книги са тяхната естетическа идентификация. Само да си спомним блестящия албум за Париж на безценния Роалд Сърл.
Като графична форма в своите работи, Чавдар Николов е далеч от популярното за карикатуристите изнамиране на човече-герой и неговото безкрайно повторение. Художникът показва дарба на рисувач, на майстор, който владее петното и щриха с виртуозната обсебеност на мъдър график. Цветът, съвършено ненужен (по мое мнение) в една графика, каквато, с извинение, е добрата карикатура, не доминира и не размива идеята. Той само я допълва с вкус, при което зрителят се чувства поласкан, като да са му намазали твърдия залък със зехтин за по-добро преглъщане. А залъкът по същество наистина е твърд. Защото истинската карикатура е странно произведение – хем критикува, хем разсмива. Художникът ни показва чувство за идеален баланс между двете. Той не рисува със стиснати зъби и спотаена псувня. В работите му доминира аргумента на интелекта. Рисунките му облагородяват и колкото и да ги гледаш, не ти идва да праснеш по главата героите му, а да се замислиш. Художникът се е самоосъдил с една сизифовска присъда в полза на обществото – всеки ден да побутва нагоре моралните, етични и всякакви мерки чрез смисъла на своите работи, без да очаква резултат. Той не е инженер на човешката душа, а по-скоро смазочник-омекотител на биологични единици: като хубаво се затлачиш по страниците на пресата, внезапно да си топнеш краката в неговото пространство, че да ти олекне като след простуда.
Не мога да не отбележа и великолепния пристан, в който под името Докуза печаташе (в бившето вече списание „Паралели”) остроумни, чисто вицови картинки, така да се каже, съвършената визуална карикатура, издигната над ежедневието или встрани от него, но съвсем точно в центъра на художествената концепция, представена само от визуален виц.
Всеки, посетил фантастичния бал на художниците, със сигурност за пореден път се е убедил, че където талантът огрява правилата на живота, всички се чувстват като благородно посветени в невероятната магия на изкуството.