Северен абсурд

 
От 20 до 30 септември в Дома на Киното, Евро Синема и Червената къща се радвахме за четвърти път на „Северно сияние” - фестивала за скандинавско и прибалтийско кино. Благодарение на неспирния труд на дуото Здравко Григоров и Ангел Хаджийски от сдружение „Позор”, имахме възможност да видим прецизна програма с 12 заглавия от последните няколко години.
Документалните филми на Юка Каркаинен „Място за пушене” (2006) и „Дневната на една нация” (2009) портретират група персонажи от финландските низини, а развитието на някои от тях е проследено и в двата филма. Режисьорът избира символично интимни места, за да се вгледа в изтлелите мечти и надежди на своите герои. В по-стегнатия и енергиен „Дневната на една нация” откриваме депресиран и безработен млад мъж, на когото предстои да стане баща, и следим неговите инфантилно-тревожни пиянски изстъпления и изтрезнявания. Попадаме и на разлагащ се в своето самотно и безсъбитийно ежедневие дебелак. А когато трябва да се премести в нов празен апартамент, се налага хамалите да го пренесат направо с фотьойла. И в двата филма Юка Каркаинен очертава безтегловието и монотонността на съществуването чрез най-различни колоритни персонажи.
Датският документален филм „Хубав живот” (2010) на младата Ева Мулвад с нежно чувство за хумор въвежда в живота на майка и дъщеря, които някога са водили богат и безгрижен живот, докато през 1974 г. в Португалия властта попада в ръцете на социалистическо правителство, което налага национализация и семейството започва постепенно да обеднява. Анне Мете е над 50, но, никога не работила, се държи като разглезена тийнейджърка, която обвинява майка си за объркания си живот, а тя мълчаливо съжалява за грешките от миналото. Филмът звучи като реплика на „Сивите градини” на братя Мейслес, но е много по-мек към своите героини, а и ексцентриката на голямата и малката Еди е заменена от профанно-водевилното излъчване на Ане Мете и майка й.
Сред игралните предложения на това издание на „Северно сияние” се откроиха няколко заглавия. „Момчето, което обичаше Ингве” (2008) е пълнометражен дебют на Стиан Кристиансен по едноименната новела на нашумелия в Норвегия млад писател Торе Ренберг, който се занимава с проблемите на съзряването. През 1989 г. норвежките тийнейджъри трудно могат да осмислят промените в Европа след рухването на стената, но и техният свят става необяснимо различен. Облечен с тениска с надпис СССР, Жерли (Ролф Кристиан Ларсен) свири в пънкарска група, навсякъде е придружен от гаджето си, но се оказва разкъсан от любовта си към момче с умилителния вид на хитлерюгенд. Гледахме и два датски филма, продуцирани от компанията на Ларс фон Триер „Зентропа”: „Ще се справим” на Нилс Арден Оплев (2006) и „Семейство” на Перниле Фишер Кристенсен (2010). Първият е драма, чието действието е разгърнато през 1969 г. в глухата провинция, където израства малкият Фриц. Авторитарният училищен директор, известен със садистичните си наказания, буквално скъсва ухото на детето, но изглежда почти невъзможно да бъде отстранен от поста си. Новият щатен учител току-що се е завърнал от Америка и носи със себе си плочи с речите на Мартин Лутър Кинг. И така, с помощта на магнетичните слова на американския борец за човешки права, Фриц успява да спечели моралната битка с директора. „Семейство” изследва сложните отношения в една фамилия, разглежда любовта във всичките й измерения, но и значимостта на компромисите и решенията, които безвъзвратно променят курса на живота.
А през слуха на ексцентричното шведско дуо режисьори и сценаристи Ола Симонсон и Йоханес Нилсон, ежедневният звуков фон и индустриалният шум, които ни заобикалят отвсякъде, се трансформират в музикални партитури. Идеята е разработена първо в късометражния „Музика за един апартамент и шест барабанисти” (2006), а няколко години по-късно двамата режисьори поемат риска да разгърнат хрумването си в пълнометражен филм „Симфония на шума” (2010), показван у нас в рамките на София Филм Фест. Всевъзможни причудливи предмети изграждат тази чудата партитура – от миксера и микровълновата, през вилици, лъжици, тенджери, паници до падащи книги и ритмично провлачващи се по мокета пухести чехли. Оригиналните визуално-звукови „съвпадения” обособяват фрагменти, които обиграват многообразието от съвременни музикални стилове. В програмата „Късометражна симфония” видяхме доста техни филми: концептуални, експериментални, дадаистични, кафкиански, квазидокументални, скечови (с намигване към Монти Пайтън), обединени от огромното въображение.
За разлика от балканския абсурд, който със сигурност е екстровертен, действен, многословен и понякога екзотичен (в късните филми на Кустурица), то скандинавския абсурд се оформя като силно интровертен, статичен, отнасящ се повече към вътрешните процеси и душевни празнини на индивида. Но в момента се сещам за примери, които, макар и малко, показват, че темпераментът на българското кино може да бъде по-умерен, а екзалтираността на балканската гротеска - премерена и овладяна. Имам предвид представянето на житейския абсурд в „Парчета любов” и „Раци” на Иван Черкелов, „Емигранти” на Людмил Тодоров, „И Господ слезе да ни види...” на Петър Попзлатев, „Подслон” на Драго Шолев... Не че стигат до Северния полюс, но тези филми са вглъбени във вътрешните състояния на човека и успяват да съвместят абсурд и национално светоусещане.
 Ще се върнем обратно на север чак догодина, но дотогава сдружение „Позор” ни подготвя съвсем други предизвикателства: „Сатори в утрото на есента”, „Цветята на корана” и „Късо съединение”.